В неделя, след завръщането ни от пътешествието до Седона през празничните дни по случай Деня на благодарността, почувствах необяснима мирова тъга да обзема цялата ми същност. Все едно нещо съществено ми беше отнето. Предполагам, на всеки му се е случвало след раздяла с хора и места, с предмети или животни да му е било тъжно и пусто в душата за известно време. Разбира се, бях наясно със състоянието си. Липсващото беше очароващият ландшафт на Седона, зареждащ с вибрациите на екстаза от изящно поласкания взор на душата.
От подобни емоционални състояния обикновено ме извеждат мисли на уважавани от мен автори. Имам доста услужлива памет, та като по поръчка в съзнанието ми пресветна мисълта на Нил Доналд Уолш: „Това, което един би нарекъл „липса", друг определя като „изобилие". И си викам: „Човек не бива да си позволява да бъде обсебен от ламтежа да се докосва до всичко прекрасно на този свят, да се стреми да го притежава, макар жаждата на душата за красота да остава вечно незаситена.“
Не съ ...