В неделя, след завръщането ни от пътешествието до Седона през празничните дни по случай Деня на благодарността, почувствах необяснима мирова тъга да обзема цялата ми същност. Все едно нещо съществено ми беше отнето. Предполагам, на всеки му се е случвало след раздяла с хора и места, с предмети или животни да му е било тъжно и пусто в душата за известно време. Разбира се, бях наясно със състоянието си. Липсващото беше очароващият ландшафт на Седона, зареждащ с вибрациите на екстаза от изящно поласкания взор на душата.
От подобни емоционални състояния обикновено ме извеждат мисли на уважавани от мен автори. Имам доста услужлива памет, та като по поръчка в съзнанието ми пресветна мисълта на Нил Доналд Уолш: „Това, което един би нарекъл „липса", друг определя като „изобилие". И си викам: „Човек не бива да си позволява да бъде обсебен от ламтежа да се докосва до всичко прекрасно на този свят, да се стреми да го притежава, макар жаждата на душата за красота да остава вечно незаситена.“
Не съм убедена, че дори и най-даровитият писател би могъл да пресъздаде напълно автентично свое преживяване при досега с нещо грандиозно и феноменално. Едва ли и аз ще намеря най-точните думи, за да опиша омагьосващото величие и хубост на скалните образувания в околностите на Седона, между които се гуши котловината, обитавана преди няколко столетия от племената Навахо, съпротивлявали се дълго срещу нашествието на белите хора по техните земи.
Не знам каква структура има човешката душа – плътна, течна, ефирна, кристална или зърнеста, но ако приемем, че е зърнеста, повярвайте, не едно, не две, а десетки зрънца от душата ми останаха завинаги разпилени сред омайните вкаменелости, оцветени в оранжево, розово и червено. Бях чувала за Седона, но нямах и представа, че ателието на Бога скулптор е тук.
Как да опиша с думи странните фигури по червенеещите величествени канари, обграждащи града абсолютно от всички посоки? Повярвайте ми, съзрях из тях не един човешки образ, но един много приличаше на Христо Ботев. Природните стихии бяха издълбали върху камъка същата буйна коса и дълга брада, както и високото чело на поета-революционер. По време на четирите наши прехода сред пурпурните скални комплекси, флиртуващи с гальовното аризонско слънце, видях още много фигури: на Буда, на египетски пирамиди, на прегърнати приятели, на група монаси с кепета, на коне, койоти, кучета и сърни, змии и гущери и какво ли, какво ли още не.
Докато се изкачвахме по каменистите пътеки, малко трудничко ми беше, задъхвах се, но видяното от върха си заслужаваше усилието. Изкачиш ли билото, първоначално видяното те заковава на място. Минават секунди, минута една, две, три …., докато се свестиш и обърнеш поглед в друга посока, а там гледката е още по-завладяваща, изпълваща душата ти с очарованието на неописуемо дивна прелест. Всяка гледка е различна, неповторима! Обърнеш се на изток, погледът ти се рее на километри над дълбоки каньони и пропасти, обрасли с многообразна вечнозелена растителност, докато не се закове в някоя далечна верига от розовеещи високи хълмове, някои от тях прилежно загладени, наподобяващи малка площадка, на която можеш да медитираш с часове. Завъртиш ли се на 180 градуса, взорът ти препуска над покривите на хилядите къщи в ниското до естествената преграда от високи, причудливо оформени като колони червенеещи чукари, които навремето вероятно са били надеждни бойни позиции за индианците. Гледаш, съзерцаваш, немееш, почти забравил за присъствието на другите около теб и едно безгранично благоговение пред мощта и изкусното майсторство на Създателя обладава душата ти... Блаженство и усещане за безвремие пришиват криле на духа ти…
Не знам дали ви се е случвало да се влюбите в дърво или цвете, в планински връх или бълбукащо поточе, в раззеленила се шир или тих морски залив, където вълните едвам, едвам целуват брега, но … аз бях омаяна от видяното в Седона. Повярвайте, не ми се тръгваше оттам. Даже преди да потеглим, викам на децата:
– Ако ми предложат сега да остана да живея в тази кокетна и удобна вила с този прекрасен изглед към тези пробляскващи в оранжево и розово хребети отсреща, доста бих се колебала дали да не приема този дар. Въпреки гостоприемния уют в този град, дарен от Господ щедро с невъобразимо красива природа, май бих проявила скромност и бих избрала да продължа да си живея сред зеления рай на Лудогорието. Тук лятото е било много горещо. Не! Не е за пренебрегване лятната прохлада на буйните гори на Делиормана, нея нийде другаде я няма!
И ... неволно в паметта ми изниква картината на поголовна сеч в гората в западните покрайнини на с. Градинка, за където се бяхме запътили пеша миналото лято със съпруга ми. Видяното ме потресе, много ме натъжи. Някаква зловеща тревога ме налегна и усещах как в душата ми се надигаше спонтанен бунт срещу онези, които бяха натоварили с дебели дървени трупи двата големи камиона, задминали ни по пътя към селото. Трябваше да уведомя отговорните институции за случая, но не знам защо не го направих тогава.
... Коли, коли, коли по пътищата на Седона, естествено без дупки! Не е за вярване, нали? Но е истина. Изчакваме да си тръгне някое семейство от паркинга в подстъпите на съответното възвишение, за да паркираме и поемем по стръмната пътека към върха. Хора от цял свят се стекли да видят тези внушителни червеникави скални чудатости! Не правя много прецизна разлика между китайци, виетнамци и японци, нито пък разбирам езика им, но съм сигурна, че имаше посетители и от трите националности. Имаше и туристи араби, иранци, таджики и узбеки, всякакви. Как съм разпознала узбеките ли? Приличаха много на китайци, но говореха руски, та предположих, че са от някоя от бившите републики на СССР.
Явно властите в Седона имат отлична рекламна стратегия. Във вилите им за наемане и в хотелите в града и околностите му се предлагат различни спа процедури, включително и холистични терапии. В града има кино и театър, няколко арт галерии, където са изложени и се продават творби на местни художници и скулптури, изделия на дизайнери, бижутери, на майстори от различни занаяти. Не е проблем да се стигне до Седона и със самолет. Имат си хората и аерогара даже, макар жителите на града да наброяват около 11 хиляди души. Колко му е! Полетът от Финикс до Седона сигурно трае по-малко от час. А в града вече всеки може да си наеме кола и да се придвижва до началните точки на десетте туристически пътеки към скалните комплекси, които са на разстояние десетки километри един от друг.
Разбираш ли сега, приятелю, защо ми стана тъжно като се прибрахме в Скотсдейл. Сигурна съм, че преди да склопя за последно очи, видяното и преживяното в Седона ще се завърти като на лента пред взора на отлитащата от тялото ми душа, разбира се, като част от поредицата съхранени в паметта ми прекрасни мигове, с които животът ме дари. А те не бяха никак малко! Споделям напълно мисълта на Нил Доналд Уолш, че животът в тяло е дар с неописуеми измерения.
Благодаря на Всевишния за щедростта му към мен и нашето семейство!
Благодаря за връчения ни пропуск за посещение на Неговата Арт галерия в Седона!
Благодаря за вълнуващия спомен от докосването до част от проявленията на Неговата непознаваема и недостижима творяща същност!
Ако ви се отвори път към Аризона, препоръчвам ви горещо непременно да отделите два, три дена и да посетите Седона, за да усетите и съпреживеете гениалността на невидимия Творец скулптор, изваял не с длето, а с неукротимите си страсти – дъжд и сняг, вятър, бури, градушки и виелици, слънце и пек, вероятно и със земетръси – неописуемото изящество от скални прелести, ограждащи котловината, където процъфтява днес животът в Седона.
Самадхи
© Гюлсер Мазлум Всички права запазени