23 jul 2024, 11:13

 Докосване от Съдбата- част II 

  Prosa » Relatos, Ficción y fantasy
178 1 0
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

.

Проломът бе със стръмни, почти отвесни брегове и реката се виеше като гъвкава змия в основата им. По склоновете бяха накацали самотни ябълкови дръвчета и люлякови храсти. Тази година зимата се проточи, снегът се разтопи едва в началото на април, затова и сега, в средата на май най-после бе дошло и тяхното време да разцъфтят. В следобедните часове, когато слънцето обливаше планината с гальовни лъчи  и лекият полъх на ветреца нежно нашепваше стари легенди, из долината се усещаше упойващият аромат на милионите розови и лилави цветчета.

И макар вече трети ден да валеше проливен дъжд, изпълвайки коритото на планинския поток, усилвайки могъществото на водопадите по течението му, умножавайки живителната сила на гората с целебна влага, красотата на сезона не бе помръкнала. Блестящи бисери, поръсили кадифените венчелистчета със скъпоценно сияние придаваха усещане за неоценимо богатство, привличащо с непристъпността си.

Природата пулсираше в ярка прелест. На фона на  феерията от цветове, аромати и звуци, една тъмна сянка крачеше уверено по лъкатушещата пътечка, преминаваща през долината от край до край.

Загърната в непромокаем черен плащ от кожа, с качулка на главата, фигурата бързаше към малка хижа, сгушена насред гората. От качулката се подаваха два дълги прави кичура коса с цвят на старо злато. На лицето на странницата святкаха две живи очи с цвета на бурята, която се бе разразила преди три денонощия.

И макар сравнена с  величествената околност тя да изглеждаше нищожна,  миниатюрна, крехка и ранима, жената всъщност притежаваше страшна сила. Щастливец можеше да се нарече онзи, чийто път се кръстосаше с нейния, защото тя излизаше насреща само на истински нуждаещи се от помощ.

Дамата в черно обичаше тишината. Затова и изолацията на дивата планинска гора ѝ се струваше най-уютна и подходяща за лично седалище в моментите, когато не ѝ се налагаше да изпълнява свещения си дълг. Безкрайните часове, прекарани с чаша горчиво кафе на верандата в захласнато мълчание пред Майката-Земя ѝ носеха така жадувания мир със себе си. Защото някъде, някога, по един  ужасно несправедлив начин, тя бе изгубила всичко, за което си заслужаваше да се живее.

Но тази история не е за нея и миналото ѝ. Тя е за настоящето и бъдещето, а днес и утре на нея ѝ предстоеше битка за  живот. Най-ценното съкровище, което човек можеше да притежава. 

Тя знаеше, че е успяла да го спаси. Не се нуждаеше от средства за масова информация, за да го разбере. Усещаше го. Тази необяснима способност се бе проявила у нея още в детските ѝ години. Предусещаше какво ще се случи със скъпите на сърцето ѝ хора, дори да се намираха на хиляди километри от нея. С времето се научи да използва умението си, за да ги предпазва от злощастни събития, както и да ги подтиква в правилната посока, за да успеят в някое начинание. Разбира се, никой от околните не биваше да заподозрява, че именно тя е причината да избегне внезапно връхлетяло го нещастие или пък късметлийско стечение на обстоятелствата. Подобна дарба можеше да предизвика завист, страх, отчуждение, дори омраза. Можеше да бъде осъдена, прокудена, унищожена. По простата причина, че е различна, а различното винаги се бе смятало за опасно, а опасното задължително се елиминираше. 

Затова и Дамяна, се стремеше да остане незабелязана, да слуша повече отколкото да говори и да дава съвети само ако ѝ бъдат поискани. В повечето случаи намесата ѝ оставаше незабелязана, като част от естествения ход на събитията. Но понякога се налагаше да прилага друго свое умение, пазено в още по-дълбока тайна и с което съвсем не се гордееше. Налагането на собствената воля над чуждата.

Психологически трик или магия- просто две названия за едно и също нещо. Ако един човек успее да привлече вниманието на друг човек с нещо, което притежава, а другият-не, вторият става изключително податлив на манипулация от първия въз основа на подсъзнателния си стремеж да изравни силите, както и да превземе ресурсите на другия с цел личното си оцеляване. Първичен инстинкт, трудно изкореним дори у висши създания като хората.

Дамяна беше усвоила тънкостите на “кукловодството” именно благодарение на изключителния си усет към  различните типове личности, с които се срещаше по стръмния си и трънлив път. Пътят на незнайна свръхестествена церителка.

Последният обект на нейното мистериозно изкуство обаче беше известна личност. Знаеше, че подходът към него трябва да е различен от обичайния, тъй като ставаше дума за индивид с огромно его и пословичен инат. Именно те го бяха направили толкова велик, защото както ни е известно, за успеха са нужни деветдесет и девет процента труд и един процент талант-талантът да можеш вярно да служиш на мечтата си и никога да не се отказваш от нея.

Упоритостта може да бъде мощно оръжие, ако волята е достатъчно силна да командва похода към звездите. Такъв беше нейният. Дамяна нямаше да се откаже преди да постигне целта си: да му покаже цяла една вселена, невиждана от никой друг. И да го освободи от оковите, дърпащи го към дъното на тресавището, в което се бе превърнало съзнанието му.

И докато небето продължаваше да рони сълзи, слушайки тъжната песен на долината, една жена чуваше…не, по-правилно ще бъде да кажем, че тя  чувстваше приближаващия се тътен на нахлуващата в Дивото цивилизация. Ръмжащото сърце на железния звяр, създаден да се движи дори там, където път липсва изцяло. Точно, каквато бе и жената, която пътуващите в моторното превозно средство търсеха. Съвършена машина, която успяваше да открие, но и да създаде изход от една привидно напълно безизходна ситуация.

Ръмженето се приближаваше бавно, докато накрая иззад високите борове и ели не се появи и спря високопроходимият автомобил. Пълната липса на изкуствена светлина насред гората в комбинация със затъмнените стъкла и заслепяващите фарове на возилото правеха невъзможно да се видят лицата на пътуващите. Но Дамяна чувстваше туптенето на три сърца вътре- две спокойни и едно развълнувано. Сърцето на човека, наредил пътуването до тази прелестна пустош.

– Дамяна Лесова?- попита слезлият от колата мъж. Беше на средна възраст, с къса подстрижка и добре оформена брада, едър, с мощна и поддържана физика, но по-впечатляващото бе шарещият му проницателен поглед.  Мястото му бе отпред, до шофьора, което означаваше че отзад седи някой по-важен.

– Кой пита?- отговори тактически на въпроса с въпрос запитаната.

– Моето име не е важно. Но както очевидно ви е станало ясно, аз се занимавам с откриване на неоткриваеми хора.

– Явно не сте много добър в работата си. Аз не съм се крила от никого, за да ме търсите, господин… Начев?

Мъжът присви преценяващо очи с намусено изражение, но скоро то се проясни от лека снизходителна усмивка.

– Щом ще я караме така… Приятно ми е най-сетне да се запознаем, госпожице Лесова! Много съм чувал за вас.

– Предполагам, само лъжи. Но няма проблем, свикнала съм.

– Хайде да не увъртаме, моля! Тук съм, за да те поканя любезно да дойдеш с нас.

– Защо? Прекрасно можем да се разберем и тук.

– Недей! Не се опитвай! Знам коя си. Знам КАКВО си. Искаш ли и той да разбере?

Начев кимна по посока на колата. Пулсът на човека на задната седалка се ускори още повече.

– Той все някога ще разбере. Не ме е страх от последствията.

–  Последствията… Ха-ха! Разбира се, че не те е страх от тях. Може ли торнадо да се страхува от разрушенията, които причинява? Та те са част от собствената му същност. Обаче… Ще рискуваш ли това да се случи преждевременно?

– Всички пътуваме по магистралата към ада, началник. Важното е как ще протече пътешествието ни дотам. 

– Всяко нещо с времето си, мила моя. Ти се появи навреме, недей обаче да си тръгваш преди да е дошъл правилният момент. Все пак търсиш определен ефект. А няма да го постигнеш ако…

– Добре, добре! Щом се налага…

Дамяна Лесова  повдигна рамене и въздъхна дълбоко, прекъсвайки мисълта на Начев.. След което последва мъжа към колата. Той ѝ отвори кавалерски задната врата и тя внимателно се качи вътре, сядайки точно до предмета на разговора си с Иван Начев- най-големият експерт в областта си на действие.

Беше около полунощ в хладната и влажна майска вечер. Абсолютната тишина на усойното място се нарушаваше единствено от клатушкащия се по обратния път автомобил. И докато барабанящите по тавана капки постепенно започваха да отслабват, предвещавайки скорошно спиране на дъжда, две души тепърва намираха пътя една към друга:

– Дамяна… Интересно име.

– Традиционно за това кътче от вселената. В моята родина е често срещано. Радвам се, че сте напълно невредим, Леополд!

– Благодарение на вас. Задължен съм ви.

– Кажете честно, защо дойдохте тук? Не мислите ли, че нарушаването на чуждото лично пространство е най-малкото проява на лошо възпитание?

– Съгласен съм. Но се нуждая от вас. Вие го знаете. Разбрах го в първата нощ, в която не можах да мигна. Досега не ми се е случвало. Дори когато се влюбих за пръв път не се чувствах така. Нямам представа какво сте сторили, но сте длъжна да го поправите.

– Длъжна? Длъжна съм единствено на себе си. На вас просто ви направих малка услуга и ви показах правилния път. Сам ще сте си виновен ако не поемете по него.

– Не мога. Не и сам. Знам, с толкова хора около себе си е лицемерно да кажа че съм сам, но… Вас ви има. Защо не дойдете с мен. Там…

Тя се вгледа внимателно в него. По лицето му нямаше и следа от самовлюбения господар на сцената, който се къпеше в светлините на прожекторите. Срещу ѝ седеше просто една страдаща душа, нуждаеща се от нея. Тя се опитваше да намери достатъчно силен аргумент, с който да му откаже, но така и не го откриваше.

Мина време. Минута или час, нямаше как да знае. А и не беше от значение.

– Добре, Леополд. Ще дойда с теб. Но трябва да ти е ясно едно нещо: Тази нощ е първата от остатъка от живота ти.

Лео кимна мълчаливо и преглътна нервно. Още беше развълнуван, но вече с щастливо вълнение. Тя беше истинска. И се съгласи. Какво повече можеше да желае?

Дамяна обаче не споделяше ентусиазма му. Първата нощ от остатъка от живота му означаваше начало на обратното броене. Краят на играта, в която нямаше да има победител, а само губещи. Въпреки това , тя щеше да направи всичко възможно, този край да е незабравим. 

Имаше време за още една песен. За още един танц. За още една сбъдната мечта. Нощта едва сега започваше…

» следваща част...

© Мария Митева Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??