Глава 26

След около час пътуване, Дими отби колата на една бензиностанция и спря. През този един час не си бяхме говорили, тъй като аз продължавах да се чувствам тъжна и объркана, а той не бе направил нищо, за да промени ситуацията. Дими разкопча колана си и слезе. Аз го последвах навън.

– Искаш ли нещо? – попита ме той пред входа за бензиностанцията – мисля да си взема едно кафе.

– Мм… и аз искам кафе.

– Дълго, с две захарчета? – той ми се усмихна и изведнъж се почувствах малко по-добре. Кимнах му и отвърнах на усмивката. Мъжът влезе в сградата, а аз останах навън и видях, че шофьорът на колата ни дойде при мен.

– Добре ли сте, госпожице? – попита ме той и се вгледа в мен с топли кафяви очи. Той бе спретнат мъж с къса коса и открит поглед. Не беше от най-приказливите.

– Да – въздъхнах аз – просто… високите скорости ме изнервят.

– Ами, предполагам и мен – той сви рамене – въпреки че господин Симеонов е много добър шофьор.

– О, не се и съмнявам.

Дими се върна при нас с три кафета. Даде ми моето, след което връчи на шофьора капучино. Седнахме на една маса и русокосият мъж се облегна на стола си и измъкна кутията с цигари от джоба на панталона си. Шофьорът ни извади една цигара от своите и се зае да търси запалката си, при което Дими му поднесе своята и запали цигарата му. Шофьорът се усмихна и благодари.

– Марти, оттук нататък си ти – каза Дими – преди Варна ще ми дадеш пак да карам на магистралата.

– Да, добре, господин Симеонов.

Дими погледна към мен, загледа ме за секунда замислено, след това сложи ръка на моите две, които кротко почиваха в скута ми. Дланта му беше приятно топла. Нежните му пръсти леко ме погалиха.

– Извинявай – тихо ми каза, гледайки ме право в очите – не го направих, за да те дразня. Кълна се.

– Ще ми кажеш ли защо го направи тогава?

– Обичам адреналина. Кара ме да се чувствам жив – простичко ми отвърна той.

– Но… мислех, че не ти е нужен адреналин, за да се чувстваш жив.

Сините очи ми се видяха тъжни за миг, изненадвайки ме. Сетне той наведе поглед и го заби в кафето си.

– Може би грешиш – каза ми.

– Защо избра Варна? – опитах се да сменя темата, чувствайки се неловко – в смисъл, има и по-добри курорти, знаеш, че плажовете във Варна не са…

Дими изсумтя.

– Не отиваме във Варна на почивка.

– В смисъл?

– Отиваме… - той се поколеба, сетне дръпна от цигарата си, преди да продължи – отиваме отчасти за да си починем, разбира се. Но… имам да срещна един човек там.

– Кого?

– Теодора Спасова.

– Която е?

Дими леко се усмихна.

– Ще видиш.

– Твоя бивша? – предположих аз.

– Не – Дими кратко се засмя – слава богу, не. Ще разбереш какво имам предвид, когато отидем да се срещнем с нея.

– Аз ще дойда? – попитах, учудена.

– Да – Дими срещна очите ми – знаеш ли, мислех си нещо вчера. Снощи, по-скоро. Изглежда ти не ми вярваш, защото си мислиш, че съм способен на повече неща, отколкото наистина бих могъл да направя. Изглежда въображението ти играе номерца. Затова реших, че ще бъда наистина прозрачен с теб. Отсега нататък, ти ще присъстваш на срещите ми с тези хора, освен, ако разбира се, не откажеш. Няма да те карам, но те каня и не искам да се крия от теб или да оставям въображението ти да попълва липсите на информация.

– Теодора Спасова е мафиотка, така ли? – попитах.

– Теодора Спасова е наемен убиец, шпионин и бивш таен агент. И моя много добра приятелка – той ми се усмихна, а аз забелязах, че шофьорът ни, Мартин, е зяпнал – ще я помоля за услуга.

– Да помолиш за услуга наемен убиец?! – настръхнах аз, сетне усетих, че говоря на по-висок тон от допустимото. Прехапах устна, притеснена, и се огледах, но около нас нямаше никого.

– Точно така.

– Дими…

– Човек не може да се справи с всичко това сам – каза ми той – а аз искам да оправя цялата тази бъркотия. Освен това трябва да защитя племенничката си… тя ми е като дете. Както и Борко. Не мога просто да си затворя очите и да си пия ракията. Нали ме разбираш?

Реших, че няма да продължавам да го питам, затова си замълчах. Наемен убиец. Щяхме да се срещнем с жена, която бе убивала за пари.

Преди магистралата за Варна, Мартин попита Дими дали желае да шофира, но русокосият мъж отказа. Беше се отпуснал назад на задната седалка и дремеше в последните няколко часа. Вдишваше дълбоко през носа и изглеждаше изморен.

– Добре ли си? – попитах го аз, когато колата пое по магистралата, приближавайки се все повече към морската столица на България.

– Да, малко съм изморен – каза ми той тихо, все така с притворени клепачи.

– Как е дишането?

– Както винаги. – той се закашля с така неприятната кашлица. Сетне хрипливо си пое дъх и отново се закашля. Сърцето ми за пореден път се сви, въпреки че нямаше какво да направя. Нямах избор, освен да се примиря и да се радвам на дните, които щях да имам с Димитър… той ме караше да забравя, че е болен, но болестта не се отказваше да ми припомня за съществуването си. Протегнах ръка към Дими и го придърпах да сложи глава в скута ми. Той се усмихна, легна настрани и отпусна глава. Погалих го по прекрасната руса коса. Загледах бръчките от усмивки в ъгълчетата на очите му. Докоснах гладката кожа на лицето му и осъзнах, че е горещ. Имаше температура. Натъжена, отворих дамската си чанта, където бях взела лекарствата му, и извадих две хапчета за температура, които той послушно глътна, без да ми каже нищо. Сетне въздъхна и затвори очи, а аз продължих да го галя по главата.

Пристигнахме във Варна в седем часа вечерта, Мартин пое през града, докато Дими продължаваше да спи с глава в скута ми. Бях идвала във Варна няколко пъти, но градът ми се видя много променен. Явно бяха правили ремонт, мислих си разсеяно, докато чакахме на едно кръгово, което не помнех да е съществувало преди. Шофьорът ни пое по Аспарухов мост.

– Къде е имението на Симеонови? – попитах с любопитство.

– След квартал Галата – каза ми шофьорът.

– Интересно. Една моя много добра приятелка се премести да живее във Варна – заговорих – ще е хубаво да видя и нея, докато сме тук.

– Разбира се, госпожице. Ще ви закарам, където имате нужда.

Минахме покрай квартал Аспарухово, сетне поехме нагоре по баира за Галата. Не влязохме в квартала, минахме покрай него и продължихме напред. Помнех, че някъде тук имаше и път към плаж.

Колата ни зави в една улица, която премина в черен път. Возехме се бавно по камънаците и стигнахме високи порти от ковано желязо. Най-вероятно тук започваше имението на Симеонови. Вратите се отвориха автоматично и колата ни продължи напред. Понесохме се по алея, която ни изведе пред красива и голяма къща. Градините бяха поддържани, пълни с рози и други цветя, а тревата бе окосена. Имаше малък басейн. Входната врата на къщата се отвори и от там излезе възрастна жена с черна униформа и бяла престилка. Икономка?

– Дими, пристигнахме – тихо казах и мъжът отвори очи, сякаш само това бе чакал да чуе. Изправи се от скута ми, усмихна ми се лъчезарно, грабна ризата си и слезе от колата. Аз го последвах навън – прохладен бе въздуха, макар и влажен. Жената, която бе излязла от къщата, пое към нас.

– Димитър, здравейте! – поздрави го тя, сетне погледна към мен – добър вечер, госпожице. Аз се казвам Ирина и съм главната икономка на лятното имение.

– Това е почти-годеницата ми, Анелия! – представи ме Дими и аз, леко смутена, поздравих икономката – хайде, Ани, ела да се поосвежим след пътуването.

Той ме поведе вътре – къщата бе хладна, украсата ѝ бе великолепна, въпреки че не бе чак толкова пищна, колкото на имението в Бояна. Вървяхме по килим в бяло, със сребърни нишки. Изненадах се – бе искрящо бял. А ние ходехме по него с обувки.

Дими ме заведе на втория етаж, отвори една врата и лек полъх на вятъра мина по кожата ми. Стаята бе спалня с голямо легло с бели чаршафи, имаше огромна тераса, чиито врати бяха отворени. Оттук виждах морето, далеч надолу. Ухилих се широко.

– Тук е много приятно! – възкликнах. Дими плъзна ръка по талията ми и ме обърна към себе си, за да ме целуне по бузата. Очите му блестяха с палаво пламъче.

– Искам да ти покажа банята – каза той и ме завлече към друго помещение. Банята бе, разбира се, величествена – имаше мраморна вана с размерите на джакузи, всичко бе изрядно бяло, чисто и блестящо. Прозорецът бе огромен и гледаше отново към морето.

– Хубаво е – отбелязах. Искаше ми се да се потопя във ваната. Дими свали кислородния си апарат, сетне плъзна пръсти по раменете ми и ме целуна по врата. Вдигна полата на роклята ми и ме съблече ловко. Усетих как сърцето ми започва да препуска диво, като останах само по бельо. Дими свали панталона си, сетне разкопча сутиена ми и го махна. Започна да ме целува. Отпуснах се на ласките му. Осъзнах, че бе пуснал водата, за да се напълни ваната, докато ме е целувал и събличал. Кога успяваше да върши толкова много неща едновременно?

Ваната се напълни изненадващо бързо и Дими провери температурата на водата с ръка. Усмихна ми се, а аз нетърпеливо стъпих във водата – бе топла, но не прекалено гореща. Седнах вътре. Дими се присъедини и ме придърпа към себе си. Страстта ни се разгоря.

По-късно Дими и аз слязохме да вечеряме навън в двора на имението. Бях се облякла със светло синя рокля този път, а Дими бе сложил копринен халат на голо. Явно не го интересуваше как го виждат прислужниците, които се навъртаха сякаш навсякъде из сградата. Сервираха ни вечеря, на шума на вълните и прохладния въздух.

– Къде ти е кислородния апарат? – попитах, изведнъж осъзнавайки, че той не го е взел със себе си.

– Остана в банята – той сви рамене.

– Ще отида да го взема – заявих и рязко станах от масата. Дими заклати глава, но не ме спря и аз се завтекох към имението. Влязох вътре и поех по коридора, търсейки стълбището към втория етаж.

– Поредната кифла… - чух глас зад ъгъла на коридора, женски, подигравателен. Застинах на място.

– Да, ужас – каза друг глас, звучаха млади – сега само ще има да сменяме чаршафи.

– Таня, тая наистина не я харесвам. Симеонов я гледа като златна.

– Спри да ревнуваш. Знаеш, че той никога нямаше да ти предложи брак.

– Защо тогава пак идва тук?

– Събуди се, Лина, не идва заради теб. Той изобщо не те отразява.

– Но ние спахме заедно!

– Той е спал с много хора, тъпачке.

Усетих, че съм зяпнала и ги подслушвам. Явно бяха от прислужниците на имението, и очевидно говореха за Димитър и най-вероятно, за мен. Изправих глава и се показах иззад ъгъла на коридора.

– Момичета, къде е стълбището към втория етаж? – попитах с колкото можех по-стабилен глас.

Двете жени наистина бяха млади, облечени в черно-бели униформи и с прибрани кестеняви коси. Зачудих се коя от двете бе спала с Дими. И може би можех да се сетя коя – едната от тях ме гледаше сякаш бе видяла хлебарка в сандвича си. Потръпнах от злобата в тъмните ѝ очи.

– Да не мислиш, че ще те упътя, кифло? – попита ме тя предизвикателно и аз вдигнах вежди – ти си просто поредната малка курвичка.

Настръхнах.

– Ще видим тази работа – казах, опитвайки се да запазя спокойствие. Двете ме наблюдаваха, и в следващата секунда онази, злобната, тръгна към мен заплашително. Вдигнах вежди, а сърцето ми тревожно се разтуптя. Тя бе на по-малко от метър пред мен, кафявите ѝ очи ме фиксираха.

– Няма повече да позволявам такива неща – изсъска тя.

– Лина, остави – каза ѝ другата.

– Не, аз трябва да се защитавам – каза Лина, напълно стъписвайки ме – трябва да му докажа, че съм достойна, а единственият начин да го направя е да разкарам тази кифла.

– Ти си полудяла – каза ѝ приятелката ѝ – спри се, преди да си забъркала някоя каша.

Жената ме гледаше злокобно. Вдигнала високо брадичка, отговарях в упор на погледа ѝ. Стояхме и се гледахме за известно време, след което прислужничката отстъпи, промърмори нещо злобно под нос, сетне двете се отдалечиха от мен, оставяйки ме объркана в коридора. Въздъхнах, поклатих леко глава и продължих напред, търсейки стълбището. Най-накрая го намерих, качих се на втория етаж и успях даже да намеря стаята, от която да вляза в банята. Апаратът на Дими си седеше там, където го бе оставил, преди да се втурне да ме целува. Взех го, и на път да изляза, видях, че Лина стои в стаята и вратата зад гърба ѝ е затворена. Намръщих се.

– Хей, за първи път чувам за теб – казах ѝ сурово – остави ме намира. Разкарай се.

– Няма да стане. – тя скръсти ръце пред гърдите си.

– Казах, ще ме оставиш! – изсъсках – не те познавам, не ме интересува историята ти с Димитър, и не искаш да ме предизвикваш. Ще изгубиш работата си, както и благоразположението на Димитър, ако му кажа, че ме причакваш в стаята.

– Ако си способна да говориш! – заплаши ме тя, настръхнала.

– Ти смяташ да ме пребиеш ли? – предизвиках я аз – хайде, давай! Давай, де!

Тя сви устни.

– Няма да ти се размине, кифло – закани ми се тя, след това се изниза от стаята и ме остави да гледам след нея, силно подразнена. Какъв изобщо ѝ беше проблемът? Защо си позволяваше да се държи така с мен, без изобщо да ме познава?

Върнах се благополучно при Дими, който ме чакаше и пушеше цигара. Усмихна ми се, когато му подадох кислородния апарат. Послушно намести кислородната тръбичка на носа си, а аз пуснах машината.

– Ани, какво има? – повика ме Дими, когато се взирах продължително в машината за кислород, мислейки си за онази Лина, която явно нямаше да ме остави намира.

– А, нищо. Хайде да хапваме.

– Има нещо!

– Димитре, престани. Няма нищо, просто се спречках с една от бившите ти.

Той вдигна вежда.

– Имаш предвид Кристалина ли?

– Ооо. Ами май да – свих рамене.

– Остави я, тя е откачена – той загаси цигарата си в пепелника, след което ми смигна – зарежи.

– Тя ме заплаши. Мисля, че искаше да ме пребие.

Дими не спря да се усмихва, докато ме слушаше. Разказах му цялата история, а той явно не я взе на сериозно, повтори ми да не го мисля и че Лина явно просто имала проблеми с гнева. Въпреки това тя бе успяла да ме подразни, но може би не трябваше да ѝ се връзвам толкова. Пропъдих я от ума си и се заех с яденето, което се оказа превъзходно, както и очаквах.