14. Срещата
Въпросите напираха, криеха се от отговорите, но любопитството надделя над горещите въглени на угризенията, страха, вълненията, изстуди ги с хладината на искам да знам. Искам да знам за Дракона, не искам да знам, но искам е по-силно от не. Искам движи света, завърта го в кръгло кълбо, пак го връща както си е било, но върти се върти, кълбо, върти, за да има движение, за да има живот. Кълбо, което прави днес като вчера, вчера като утре, днес като преди хиляди години. Кълбо е.
Георг организира всички. Събраха се в уединена кръчма, в задния й двор, маса за четирима. Никой не го позна, без да повдигне вежди в почуда. Сенките под очите му бяха вдълбани, завинаги нарисувани от нежните непреклонни клони на гората, а срещата в нея очерта мимика на лицето му трайна, като в мига на първия взор завинаги се запечата на лицето му. Безкрайно учудване и уплаха, поразен от мисълта, че всичко е в неговите ръце, ако знаеше предварително всичко, поразен от тежестта на отговорността, която го оставяше без възражение, без оправдание, без помощ, безпомощен в собствените си ръце. Той беше там сам и никой и нищо на света не можеше да промени това. Беше сам сред своите чужди, сам в гора от хора.
Четиримата заговорници чакаха сервитьора с измачканите менюта – само две, мазни и избелели. Интересът им беше повече от жалък – небрежен, в дълг към любезността си поръчаха някакви смешни кафета и мачкаха края на покривката, озъртаха се с престорен интерес, не смееха да погледнат в очите си. Дафне седеше до Георг и лъхаше студ. Чилика се кокореше до Симпсън, горда от факта, че сама е взела едно разумно решение, даваше си вид, че предателството не й горчи. Симпсън все още копнееше забранения плод и обратът пърхаше в слабините му. Георг не беше там – потънал завинаги в гората, сега само тленни остатъци присъстваха на тази формалност. Дафне, по-скоро от името на двамата – как да ти помогнем? Какво се случва? Изглеждаш ужасно. Георг протяга ръка към изхабената порцеланова чаша, за да отложи отговора отпива и над ръба й поглежда право към приятеля си – Симпсън отмества очи. Кафето горчи. Ако и сега да сънувам, именно в този сън осъзнавам, че животът ми е сън. По дяволите всичко бяло, което промени завинаги цветовете на дъгата. Безвластните мигове безпардонно ограбват часовете, хихикайки се в ситните си секунди, отразени във векове, без да мигам виждам всичко и съм сляп за собствената си същност. От къкво съм направен? От чувства, сърце, рутина, стремеж, все едни и същи стъпки по безлюдната земя. Обезсилвам копнежа и го режа на две в миг да срежа всякакъв опит да ме върне към онзи плаж и тишината, която го последва, оглушителната тишина, която царува и превръща главата ми в призрачна паяжина, безтегловна и пълна с мъглата на мътния блатен спомен, който мирише на бяло. Нереално. Чувствам се нереално осъзнат – изрича на глас. А вие – как се чувствате? Поглежда към Дафне и се извинява, че е сбъркал възбудата с копнеж. Колко тривиално. Какво е копнежът. И всичко, и нищо. Притежавам възбуден копнеж по живот, който отсъства за малко. Чакам го и по човешки греша. Да можете малко щастие да си откраднете от моята следа, защото ще ми трябвате в това. Как защо? Там е това, което търся, за да се освободя, но тук сте вие и сте ми нужни като въжето около кръста на Третия брат. – Знаеш ли, Георг, имах предвид дали имаш нужда от пари или нещо такова, видът ти е окаян! – тя яростно смачка цигарата в пепелника – не ме занимавай повече с твоята долна земя и те съветвам да спреш с тези глупости. Очите й се напълниха със сълзи, тя бутна стола назад, нескопосно дръпна чантата си от облегалката и напусна заведението с бърза крачка.
Забиваше ядно токове в плочките на тротоара и на глас се заричаше никога повече да не познава Георг и неговия глупав, глупав, глупав... Не смееше дори да си помисли вече... Насили се да си представи небе, зелени хълмове, мирис на борови иглички, но селската чешма я викаше, а наобиколилите я селяни жестоко й се присмиваха. Усмивките им бяха изрязани в браздите на лицата, останали без благородство, а кожата им беше напукана като стар насипан гроб...
– Съжалявам, Жоржи, не знам какво й стана. – Чилика плавно, сякаш да не дочупи крехкия момент, се надигна, оправи косата си, заобиколи масата и свойски сложи топлата си ръка на врата му. Тръпки полазиха по тялото му. Но бялото си е бяло, а Чили има червена коса. Червено.
Останаха двамата с Але, в компанията на присмехулното неловко мълчание.
Дафне тръшна вратата зад гърба си, свлече се на пода и беззвучно зарида. Позволи си да отвори устата си като яма, която да погълне срама, да погълне цялото всичко и да роди новия си живот, без угризения и без памет, изтрита и бяла, също като вечната съпруга на Георг.
Трескаво си събу дънките, после бикините, изрита всичко в страни, хлъзна се надолу, надолу и остана да лежи гола до кръста на плочките, безсрамно разтворила крака, между които вече се образуваше влага. Стонът в гърлото й излезе тих и отчаян. Драконът се сниши, готов за скок. Очите му светеха безмилостно.
Следва продължение...
© Велина Караиванова Todos los derechos reservados