ВелинаКараиванова (Велина Караиванова)
52 206
9 jun 2020, 7:35

 Дракон 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
969 0 0
Произведение от няколко части
  •   969 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   835  1  1 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   795 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   840 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   885 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   953 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   892 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   982 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   841  1 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   944  1 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
  •   890 
    Prosa » Novelas y novelas cortas
5 мин за четене

7. Посоки

 

Там долу, там някъде назад или отвъд или просто вътре в него, Георг усети самотата на празната стая. Самотата на обитаваната само от един човек стая. Няма по-самотно място на света. Тогава само часовникът с бързите си удари отмерва несъществуващото време. Бяла покривка, зелено цвете, дървен под... Вратата скръцна и старицата влезе в стаята. Сипа малко ром в две чаени чаши и сложи чайника на котлона. Бутилката с ром остави на масата и със своята чаша чукна другата:

– Наздраве! Хайде по-ведро! Не сме на края на света – посредата сме.

– Защо всичко, макар и толкова странно, приемам веднага за истина? – Георг не се беше оттърсил от зашеметяването и думите излизаха от устата му глухи като от утроба.

– Хайде, отпий! Нима всичко ти е ясно и в реалния живот, който живееш? Но го приемаш спокойно и като даденост. Отпий и се отпусни. Щастливец си, че си тук. Че можеш да промениш всичко или поне начинът, по който си го възприемал. Пий  и слушай – сега ще ти разкажа за Дракона. При тези й думи очите на жената станаха големи и дълбоки като планински езера, обрамчени от черни мъхести камъни. Тихият нечуван шепот на природата ехтеше в езерата и браздеше водите им в сивкави вълнички. Тези очи се смееха и това успокояващо въздействие повдигаше ръката на Георг с чашата в нея към устните му отново и отново и чаят с ром се лееше в тялото му на топли потоци.

– Сега драконът спи – започна старицата, – но когато някой почувства, че има недовършена работа в миналото, се събужда и отива да го вземе. Събуждат го стоновете на душата. А тях понякога дори ние самите не ги чуваме. Не чуваме собствените си души.

Драконът взима само тези, които осъзнато слушат душата си и чуват зова на миналото. Кога се връщаме към миналото? Когато насън се чувстваме по-добре, отколото наяве. Сънищата ни дърпат назад и ако си щастлив, че спиш, значи нещо отвън те плаши. Защото всичко преминава и съществува вътре в теб, чрез теб. Ако го няма дървото, къде тогава е гората? Човек се връща в миналото, когато е несигурен в настоящето си. Инстинктивно той търси грешки назад, за да си обясни последствията. Заложено ни е да се учим от историята, от опита. Драконът те взима, връща те в миналото ти, където можеш да прогледнеш в това, което си сторил с други очи, с очите на друг сякаш човек, какъвто си вече. Ти вече си тук, Георг, напът за назад. Искаш ли да се върнеш там и да видиш наистина как си живял, защото когато живеем в момента, случващото се не зависи изцяло от нас. Толкова много хора и фактори го обуславят и ние просто реагираме на ситуацията. Знаеш ли кога човек е съзрял? Когато престане да реагира... Не да си безучастен, а да имаш търпението да видиш как пъзелът сам се нарежда. За това те връща драконът, за да събереш частите на пъзела. Безспокои ли те усещането, че можеше да бъде и друго, че можеше да реагираш не точно така и тогава всичко, всичко щеше да е различно. Можем ли да променим съдбата си с едно просто различно решение? Защо винаги търсим промяна? Неудовлетвореното ни съзнание ни бута напред, но дали животът ни заслужава да го отдадем жертва, за да бъдем само една от крачките, които прави човекът по своя път – житейски, духовен, смислен, креативен. С нашите действия сеем уроци, от които ние и другите след нас се учим. Няма идеално живян живот. Без грешки няма уроци. Без уроци няма знание и възход. Нареденият пъзел е само утеха. А сега върви в гората и се срещни със себе си.

Георг се изправи като хипнотизиран. Опита се да провлачи крак напред, но главата му се усети замаяна от рома и той попипа с ръка стола зад себе си. Отпусна се на него и затвори очи. Главата му клюмна напред и той се погълна в ямата на сънищата. Дълбочината се измерваше с малка светеща точка. Падайки, тя се приближаваше, уголемяваше и променяше цвета си. Жертвени пръсти се протягаха от тунела – затворници с ръце, протегнати през клетки, докосваха го с ледените си окончания и ток преминаваше през тялото му, а на мястото на докосванията – като печат от нажежени монети – живи рани. Георг изкриви уста в ужас, но в мига на изтръгващия се вик падна насред светлината – точката се превърна в засилващо се към него светлинно легло от златен пух. Тялото му леко отскочи и после пак тупна в пуха – беше неудържимо приятно усещане и все пак смразяващо кръвта. Страхът го събуди. Жената го бе примъкнала в леглото и погледът му се спря на светлината, прозираща от дантелените завеси в спалнята.

 

Следва продължение...

» следваща част...

© Велина Караиванова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??