"Дай свобода  на душата си. Тя е жива вода. А водата няма спиране. Тръгне ли, дава и отнема. Бъди извор и стани река заради мен. Аз ти обещавам, че където и да съм, душата ми ще бди над теб.
Прости и сбогом..."
Намерили само това. Десетина реда, надраскани набързо - единствения спомен от мен.
Дадоха й го... Тя се разплака и чак тогава разбра тъжното ми изражение през последните дни. Намерили тялото ми изстинало, а в шепата ми шишенце с приспивателни. Разказаха й всичко и си тръгнаха. Останахме само двамата - тя и моята душа.
"Пак съм пред белия лист и за сетен път с болка на сърце пиша тези редове. Не знам дали това парче хартия ще се превърне в писмо или ще последва хилядите други - право в коша?
Не, не мога да сложа край на живота си, защото си повтарям думите от една песен:
"... но сътворен ли си,
живей докрай..."

Вече нямам сили. Душата ми не се събира в това тяло. Иска свобода, иска живот, а какво е около мен - само болка и зли погледи, готови да те убият на мига. Но няма да им доставя това удоволствие, да ме видят как пълзя в краката им. Имам си достойнсво. И ми стига само това, че ти ме разбираш. Тъжно е, че се отказвам, но нямам воля. Нямам право, но вече няма смисъл.
Прости. Знам, че те боли, че се чувстваш предадена, но се опитай да ме разбереш. Знам, че ще попиташ защо, и аз ще ти отговоря. Защото ми писна. Писна ми да си мълча, да си трая, да бъда лошият в страшния филм. Все аз бях виновният, все аз бях с грешка. Моля те, прости. Ти не знаеш какво е да си чужд сред свои. Да бъдеш волна птица и някой да ти скърши крилете, да бъдеш роб на предразсъдъци. Да бъдеш планински извор - чист и неподправен - и някой да те омърси духовно. Да бъдеш волна душа, затворена в златна клетка.
Знаеш какъв бях, а сега съм една развалина. Бях клечка кибрит, готова да пламне от искра, и да гори, а сега съм пепел. Бях човек с мечти, а сега - животно в хорските очи. Попаднах не на място, но и аз не съм виновен. Не, нищо не ми тежи. Само може би, ми тежат горещите като лава сълзи, напиращи в очите ти. Тежи ми, че си тъжна. И ме боли, че те боли.
Имахме много хубави и лоши моменти - и кавги, и смях. Приемахме всичко с усмивка и гледахме напред - нали животът продължава. А сега поехме по различни пътеки и всеки си "живее" своя живот. Ти си щастлива. Угаждаш на всички, но забравяш за себе си и за мен. Ти си страхотна душа. Но след време - какво ще бъдеш - човек или марионетка, или може би момиче с етикет "Добро впечатление." Ти не си такава. Моля те, осъзнай се, ти не заслужаваш тази съдба. Не се превръщай като мен в затворник - гледай само напред, слабите гледат назад. "
На третия ден ме освободи. Тя хвърли прахта ми в извора, в гората - нашето любимо място - и каза следното:

Разбрах, че бил си неразбран,
бил си тъжен, бил си сам.
Но не каза нищо, просто тръгна
без дори да се прегърнем.
Аз те чуствам - още тук си,
но различен, вече друг си.
Докато бяхме заедно
от теб научих аз едно,
че си истински приятел,
дори и действайки като предател.

Извади бял плик и го постави в урната. После се обърна и си тръгна. Не можа да устои на гледката как най-добрият й приятел си отива завинаги... а в плика имаше обгорял лист, на който пишеше:

Господи, защо му позволи да си отиде
без красивите неща в живота си да види
и много ли поиска той от теб
или  животът му е бил нелеп?
Защо го взе при себе си, кажи ми -
да зная истината разреши ми.
За него нямаше ни трудност, ни преграда,
но ето, че на пепел е тялото му младо
и вече тук при извора ще бъде неговия дом,
където няма никой да издава стон.
Няма лек за болка като тази,
завинаги душата ще я пази.

Изведнъж разбрах, че не съм бил сам, че на някого му пукало за мен. Озсъзнах грешката си. Но вече е късно. Протегнах ръка, за да я помилвам по косите, но духна вятър и ме отнесе надалеч. Заплаках - Господ се смили над мен... и заваля дъжд. Студените капки се сляха със сълзите й и заедно падаха в извора. Тя усети моето присъствие и се спря. С последни сили избърса сълзите от лицето си, обърна се и приседна край извора. Заключи сърцето си така, че никой и нищо да не може да я нарани отново. Наведе глава и се загледа в извора. Така си и изстина. Превърна се в статуя. И остана тук завинаги. А душата й литна на свобода.
На повърхността още имаше следи от пепелта. Но за кратко...
Вече няма спомен и от тях.
Сега сме трима - ти, изворът и моята душа.