"Дай свобода на душата си. Тя е жива вода. А водата няма спиране. Тръгне ли, дава и отнема. Бъди извор и стани река заради мен. Аз ти обещавам, че където и да съм, душата ми ще бди над теб.
Прости и сбогом..."
Намерили само това. Десетина реда, надраскани набързо - единствения спомен от мен.
Дадоха й го... Тя се разплака и чак тогава разбра тъжното ми изражение през последните дни. Намерили тялото ми изстинало, а в шепата ми шишенце с приспивателни. Разказаха й всичко и си тръгнаха. Останахме само двамата - тя и моята душа.
"Пак съм пред белия лист и за сетен път с болка на сърце пиша тези редове. Не знам дали това парче хартия ще се превърне в писмо или ще последва хилядите други - право в коша?
Не, не мога да сложа край на живота си, защото си повтарям думите от една песен:
"... но сътворен ли си,
живей докрай..."
Вече нямам сили. Душата ми не се събира в това тяло. Иска свобода, иска живот, а какво е около мен - само болка и зли погледи, готови да те убият на мига. Но няма да им дос ...