Една година и осем месеца ми бяха достатъчни, за да разбера, че светът е достатъчно сложен, за да бъде интересен. Всяко нещо си има причина, а всяка причина си има нещо, което остава неизяснено или поне недоизяснено. Е как ще е интересен този свят, щом в него всичко се дължи на друго нещо? Няма място за фантазия. Питат ме например къде е лампичката. Питат и ме наобикалят, хилят се. Глупав и елементарен въпрос, но аз все пак вдигам глава към нея, за да ги удовлетворя – в смисъл, че вече знам този урок; наоколо изпадат във възторг. “Детето е умно!” Умно друг път. Бих искал да зная какво тече в крушката и я кара да свети, но си мълча, подозирам, че и те не знаят. Ако все пак си отворя устата и попитам, едва ли ще ми отговорят, вероятно ще ме вземат за малоумен. Или за вундеркинд, което е по-лошо. Така ми е по-лесно. Един ден ще се наложи да проговоря, за да не се уплашат, че нещо не ми е в ред, но няма да задавам въпроси. Подозирам, че възрастните крият това, което знаят, защото не е мног ...