Вечер, когато улиците са напълно пусти и единственият звук, който се чува е този на щурчетата аз заставам на своят прозорец. Гледам към небето, а звездите образуват лицето ти, така както го зърнах за последен път, винаги опитващо се да надникне в мен, в мислите ми. Преди проклинах неочакваните ни среши, но сега давам всичко, за да се повтарят отново и отново. Макар че съм още по-студена от преди. Взимаща, но не и даваща. Но защо, когато си спомня за усмивката ти, за очите ти, за устните и погледът ти, сърцето ми започва да тупти и с всяка мисъл за теб то ускорява своето темпо? Защо? Едва ли някога ще имаш възможността да ми отговориш. Та този отговор дори и аз не зная. Всичките ми илюзии се разбиват, когато се осъзная, че ти дори и не си спомняш за мен, а аз не спирам да мисля, нахлуваш дори и в сънищата ми. Знам, че може би полудявам, но ти си този за който не спирам да мисля и насън и наяве. А ти и пет пари не даваш за мен. Може би съм си го заслужила, защото до сега не бях обичала и ми беше трудно. Нека си говорим честно всичко беше капан на съдбата, в който аз за поред път попаднах, но докато падах надолу бях щастлива...  Животът... (казват хората)... учи, дано и аз съм научила нещо полезно... Единственото, което ми остава да ти пожелая, е да ме сънуваш... Едновременно да съм най-лошият ти кошмар, но и най-прекрасният сън... това желая силно. Понякога на човек му трябва един ден да стои в една задимена стая, за да разбере на кои хора държи, кои обича и с кой иска да бъде, в моят случай обаче този ден продължи цяла година... странно и страшно звучи, но е така. Малка съм, за да ценя любовта, за това така се подиграх с нея. Дано някой ден ми прости и отново се върне в живота ми. Знам, че когато всичко свърши и раната зарасне тогава пак се връща любовта, но между нас тя е невъзможна... Има две думи, които искам да ти кажа, две думи, които значат много за мен, думи, които разкриват защо живея, но тези думи няма да чуя от теб никога...

Обичам те!