Вечер, когато улиците са напълно пусти и единственият звук, който се чува е този на щурчетата аз заставам на своят прозорец. Гледам към небето, а звездите образуват лицето ти, така както го зърнах за последен път, винаги опитващо се да надникне в мен, в мислите ми. Преди проклинах неочакваните ни среши, но сега давам всичко, за да се повтарят отново и отново. Макар че съм още по-студена от преди. Взимаща, но не и даваща. Но защо, когато си спомня за усмивката ти, за очите ти, за устните и погледът ти, сърцето ми започва да тупти и с всяка мисъл за теб то ускорява своето темпо? Защо? Едва ли някога ще имаш възможността да ми отговориш. Та този отговор дори и аз не зная. Всичките ми илюзии се разбиват, когато се осъзная, че ти дори и не си спомняш за мен, а аз не спирам да мисля, нахлуваш дори и в сънищата ми. Знам, че може би полудявам, но ти си този за който не спирам да мисля и насън и наяве. А ти и пет пари не даваш за мен. Може би съм си го заслужила, защото до сега не бях обичала и ...