Сухите  пръсти погалиха тънката ленена материя. Имаше нещо тъжно в това докосване, което го караше да диша учестено: спомените.

Разстлано върху леглото, грубото одеяло скриваше изхабените чаршафи. Затвори очи и опипа крачолите на панталона, чакащ да бъде изгладен. От допира панталонът се изкриви и падна на пода.

  - Татко? Какво правиш? - попита младата жена, застанала на вратата на всекидневната.

Сивият  влажен поглед нa Хамид прониза тъгата, изпарила се със гласа на дъщеря му.

 - Ясемин! - радостта изпълни очите му със сълзи, изненадата го накара да потрепери.

Миризмата на чесън и одеколона след бръснене политна към гостенката, носейки  аромата на вино. Парчета тъкана черга покриваха неравния бетонен под. Ясемин преглътна, натъжена от гледката в бащиния дом, всичко тук бе остаряло и изхабено, но най-вече усети самотата на баща си.

 - Дъще?! Рано си дошла! Аз тъкмо включих ютията, да изгладя панталона - рече бащата, опитвайки се да скрие неудобството, което бе предизвикало вълнението в гласа му - Влез, влез!

Ясемин сложи пътната си чанта на пода и седна на стола до масата. Искаше ù се да го прегърне, но и сега, като в далечното минало, не намираше сили да го стори. Прехапа устни и се усмихна, подпирайки брадичката си с длани.

 - Гладна ли си, дъще?

Ясемин огледа всекидневната, в която години наред закусваха заедно с баба си и дядо си. Двата големи ковьора, сложени в дървени рамки, я върнаха в детството. Този огромен дом бе изоставен от тях и само баща ù се опитваше да поддържа разпадащата се от времето къща.

 - Не, не, татко… Я кажи, ти как си?

 - Виждаш как… - въздъхна Хамид , издърпвайки другия стол към масата. - Не ми е лесно, дъще… Да сложа ли яйца да се сварят, а? Кафе нямам, да взема, ако ще пиеш, а? - радостта и мъката се надпреварваха, танцувайки по зачервените скули на мъжа. - О, забравих ютията! - плесна се по коляното мъжът.

 - Татко, дай да изгладя панталона. - каза дъщерята, ставайки от стола. Голите ù ръце бяха залепнали по мушамата.

 - Хммм, бях нарязал пъпеш снощи, той лепне. - засрами се таткото.

Ясемин отиде до мивката и изми лепкавите си ръце, след което посегна към хавлията, закачена на гвоздея. Спомените ù бяха като тези гвоздеи, върху тях нямаше място за други по-скъпи, всичко тук я връщаше назад във времето, когато безгрижно растеше в прегръдките на баба и дядо.

Тежката руска ютия се плъзгаше по ръбовете на панталона.

 - Този панталон ти ми го купи! - гордо рече Хамид.

 - Да, помня…

 - Дъще, искам да те помоля нещо… - думите трепереха в гърлото му - Затвори очи и погали панталона.

Ясемин остави встрани ютията и затвори очи, след което погали ленения  панталон.

 - Какво усещаш, дъще?

Миглите ù трепереха от вълнение, след толкова много години, последно след подарената ù жълта рокля, тя се бе примирила с ‘’тайната’’любов на баща си, той никога не ù бе казвал, че я обича. Меките ù пръсти докосваха грубата материя.

 - Колко е нежен ленът, нали,  дъще?

 - Хмм, за мен не е, татко, даже малко боцка! - засмя се жената, открехвайки клепачи.

 - Това е защото твоите длани са нежни и меки… Ясемин, моля те, направи двоен ръб на панталона!

Жената отвори широко очи и се обърна към баща си.

 - Двоен ръб ли, татко? Защо? - учудено попита дъщерята.

 - Направи го, Ясемин! Моля те… Майка ти винаги ми правеше двоен ръб… Мнoгo пъти съм ù правил забележки, много пъти съм я наскърбявал заради това… Колегите ми се подиграваха, казвайки, че все едно имам две жени, дето ми гладят. - една закъсняла усмивка докосна устните му, спомняйки си за младините, когато нямаше търпение да търси причините за семейните скандали, чувстваше се виновен. - Но едва сега, когато я няма, разбирам, че грешките трябва да са простими и хората трябва да умеят да прощават. Изглади ми панталона, дете… Липсва ми двойният ръб на майка ти…

Ясемин погледна с умиление влажните очи на баща си, видя  стаената мъка, думите му имаха едно-единствено значение: липсваше му миналото. Събра смелост и се доближи до него, силно прегърна тялото му, вдиша аромата на вино и тогава си обеща, че каквито и недостатъци да имат любимите ù хора, винаги ще ги обича с цялата си душа.

Не всички хора могат да се променят до толкова, че да станат неузнаваеми, но добри са онези, които все пак успяват да осъзнаят недостатъците си .

 - Знаеш ли, Ясемин, едва сега разбирам колко много съм обичал майка ти! Самотата ме накара да опозная себе си и, вярвай ми, никак не се харесах такъв! - дъщерята не бе виждала баща си да плаче, дори и тя самата никога не бе плакала пред него, винаги бе крила сълзите си, за да му докаже, че е силна. Но ето, че сега сълзите се изливаха без контрол и нито тя, нито той искаха да ги скрият. - Преди малко те попитах какво усещаш, докосвайки ленения плат. Като млад предпочитах всичко в живота ми да бъде безупречно: ти, сестра ти, майка ти, а за самия себе си даже не мислех… Виждах вашите недостатъци, а моите бяха невидими, като памучните нишки между ленените… Когато останах сам, разбрах, че в живота не стопроцентовите  неща са идеални, а напротив, тези, които са смесица от чувства, желания и цели! Двойният ръб, който майка ти правеше, дразнеше окото ми, осъждах това като некадърност и неуважение към мен самия, а каква бе истината? Истината бе една: аз гледах, за да виждам грешките ù! И ги намирах! А сега, останал сам, разбрах, че всичко, което ме е дразнело най-много, сега най-ми липсва.

Ясемин слушаше изповедта на баща си, но в ушите ù кънтяха думите на майка ù:

‘’Един-единствен път бях направила двоен ръб на панталона му, бързайки за работа, но баща ти така ме обиди, та затова всеки следващ път полагах усилия да направя същата грешка, така си мислех, че го наказвам за грубостта му… А всъщност наказвах себе си…’’

Погледът на бащата потъна в цветните ромбоиди на кoвьора, знаеше, че тази красота бе направена с хиляди бодове на иглата, но душите на хората бяха по-нежни от всеки плат и материя, обидите нараняваха дълбоко и само прошката имаше силата да излекува болните спомени.

Ясемин отвори пътната си чанта и подаде на баща си прилежно пакетиран подарък.

 - От мама е! За теб, татко! - миглите ù като окъпани с роса потреперваха в очакване.

Хамид отвори пакета и тежко въздъхна, събирайки всички свои спомени отново дълбоко в душата си.

 - Мама каза, че зимата ще е студена, а теб те наболява кръста, изплете ти този пуловер...

Хамид погали вълнения пуловер и усети топлината, която бе стаила Прошката във всяка негова бримка...