Дядо Мирко

Дядо Мирко, седемдесет и пет годишен пъргавеляк, живееше сам в красивата си и
уютна двуетажна къща, с великолепно поддържан двор, в малко селце, потънало в
струящите покой и сигурност обятия на Старопланинските възвишения, загърнали го
като пеленаче с мощната си снага. Радваше се пълноценно на живота и спокойствието,
нарушавани от време на време от необузданата похот, която мигом го налазваше щом само зърнеше Ленчето - чаровната му петдесет годишна комшийка, която още откакто я удари пубертета, винаги бе "съгласна" с всеки мъж. И... си остана неомъжена. Та,
когато тя се появеше на двора и, приведена над някоя леха със зеленчуци или цветя се улисаше в работа, Дядо Мирко залепваше до прозореца, плюнчеше пръсти и започваше да суче мустака. След което се провикваше:
- Мале-е, каква си ми кръшна, Лено-о! - и тя на момента захвърляше всичко, изприпкваше при него и първо го даряваше с дълга и страстна целувка...
До преди няколко дни, когато отново отдадени на страстта, лека болка я накара да извади езика си от устата му, заедно с увисналото на него изкуствено чене.... И от тогава, въпреки, че дядо Мирко започна старателно да го лепи с "Корега" , сластните целувки секнаха и му остана само да зяпа през прозореца и да драпа мустака. Добре, че всяка година синът и снахата водеха децата при него и ги оставяха за цялата лятна
ваканция, че иначе само да гледа в отсрещния двор и да изгаря от мерак... бе, не си е живот това!
Най-сетне любимият за него празник отново настъпи - утре щяха да са тук! За това той цял ден чисти и подрежда, сложи цветя в стаите, и - накрая - два часа пухтя в кухнята, за да приготви любимите ястия на децата. Късно вечерта реши най-после да се отдаде
на заслужена почивка, всред тишината и покоя на нощта. Но... звездите му бяха  предопределили друга участ - кошмарна и зла! Още щом си легна и затвори уморените си очи, една досадна муха забръмча над леглото му. Бързо скокна, светна лампата и отвори прозореца. Грабна една хавлия и я размаха, за да прогони досадната твар. Но, освен, че се сдоби с нови гости - няколко комара - друго не се случи. Тогава припряно затвори прозореца, загаси осветлението и пусна телевизора . Номера сработи - комарите и мухата скоро зажужаха около кинескопа. "Голям хитряга си, дъртия! " - със задоволство потри ръце той, засука мустака и си легна. Блажено потъна в мисли за

утрешният ден и се унесе. В просъница усети нещо да пълзи по бузата му и инстинктивно си изплющя такъв шамар, че със сигурност, ако беше буден щеше да се
приспи, а досадницата закръжи около главата му. Скочи и отново запали осветлението. Часът бе един и половина. Грабна кърпата и започна яка гонитба. Опитваше да приклещи мухата до стената, където с кеф да размаже дебелата и глава, заедно с
всичките и вътрешности, но тя, сякаш уловила мислите му, постоянно се измъкваше! В битката падна първата жертва - чашата с вода, в която държеше нощем ченето. Излетя от нощното шкафче, на което кротко си стоеше, и се разби на парченца в пода. " Мале - помисли дядо Мирко, бъркайки машинално в устата си - зъбките ми... Осемстотин лева..." , но когато ги почувства се успокои малко и дори се зарадва, че е забравил около суетнята заради дълго чаканите гости, да ги свали. Пое дълбоко въздух и, с войнствен рев, още по-яростно се втурна след подлата гадина...
... Започна да се развиделява. Плувнал в пот и на ръба на нервна криза, рязко спря преследването и запъхтяно изломоти:
- Мале- ... Ма, много съм изветрял! ... По кух съм и от празното буре в мазата! ... - и бързо излезе от стаята, насочвайки се стремглаво към кухнята. Там, в едно от
чекмеджетата, отдавна стоеше неизползван флакон "Мухозол" - за всеки случай! Грабна го и без дори да затвори чекмеджето, със злобна усмивка се върна в стаята си, при гадта и  докато не изпръска цялото му съдържание, не се кротна. Излезе от спалнята и
затвори вратата.
- Мри сега, бъдещ мършляк! - процеди през зъби той и със задоволство отиде в кухнята, за да се успокои и подкрепи с едно джезвенце греяна двойно препечена
сливовица.
След час, с лопатка и метличка ( че,няма да си цапа ръцете с "мършляка" , я ) , спокоен и със самочувствието на победител, бавно отвори вратата на спалнята. Пълен шок! Всички цветя бяха клюмнали бездиханно, а мухата, сякаш полудяла, правеше бесни
кръгове под тавана, с тътнещо и страховито бръмчене!
- Бре, тая да не е мутант?!? - невярващо зяпна той - Аз сякаш я нахраних! И май съм я озлобил...
Внимателно, на пръсти запристъпва към прозореца, отвори го, а звяра сякаш само това чакаше - устремно профуча като куршум само на няколко сантиметра от главата му и изчезна.
- Пу- пу- пу! - стреснато плюеше в пазвата си дядо Мирко - това чудо ако ме беше уцелило, сега сигурно щях да бърша кръвта от спукания си череп! - Пу- пу- пу!...
Но не му остана време за по-дълбоки философски съждения, защото отвън изсвири клаксон на кола и веднага след това двете най- любими за него гласчета обявиха присъствието си с радостни викове:
- Деде, деденце-е! Стига си спал! Ние пристигнахме, ела да ни посрещнеш!

                                       ...................

Нямаше по-щастлив човек от дядо Мирко! Откакто внуците му дойдоха, той сякаш се подмлади с петдесет години! Играеха на криеница в двора, правеха си шпаги от черничеви пръчки, на които промушваха стари капачки от буркани с компот, за да им пазят ръцете при дуел и се правеха на мускетари; ходеха за билки в планината, събираха диви ягоди и малини. Двете дечица - Маринчо- на 10 години и Мирончо-на 12,
сякашму вдъхнаха нов живот!

  Бяха приключили с вечерята и Маринчо каза:
- Сега е време за фокуси! Готови ли сте?!?
Имаха един комплект, подарък от баща им, за начинаещи магьосници и всяка вечер смайваха дядо си с нов номер. Но, този път ги очакваше изненада! Стария Мирко бе изровил от гардероба един стар и дълъг черен балтон, в който едва се побираше и едно
бомбе, останали още от баща му.
- Тази вечер аз ще ви покажа фокус! Вие разчистете масата, а аз ей-сега идвам! - каза дядото и с усмивка изчезна зад вратата.
Децата бързо оправиха всичко и в нетърпеливо очакване се настаниха на столовете и впериха поглед във вратата. Най- накрая тя се отвори и на прага застана облечен в черно незнаен чародей.
- Моля, посрещнете с аплодисменти Маг Мирко- о! - извика той и театрално се поклони.
Бомбето му се търкулна на пода, а децата весело се разсмяха, пляскайки силно с ръце. Магът клекна да го вдигне и - прас - балтона се разцепи на гърба му! Напъна се да се изправи и се разнесе мощно газово стомашно-чревно стенание. "Въх" - само успя да
каже Мирко, а дечурлигата се превиваха от смях.Когато най-сетне се успокоиха, дядо им продължи:
- А сега, освен това, което видяхте и чухте, ви очаква нещо невиждано и нечувано до момента! Тази вечер вие, драги зрители, ще бъдете свидетели на най-дивния и неизмислен до момента номер - отделяне на плът от плътта!
След като изслуша дългите и заслужени аплодисменти, изпъчи гордо своята осанка и с тайнствен глас изрече:
- Внимание!
Внучетата , изпълнени с любопитство, съсредочено го зяпнаха.
- Велики Сили на Магията, елате при мен! -вдигна ръце към тавана дядото - Абракадабра! - и бръкна в устата си, изваждайки от там, пред изумените погледи на
зрителите, собствените си зъби.
Хлапетата за миг онемяха! След което заскачаха около него, крещейки едновременно:
- Деденце, молим ти се, научи ни и нас!Мило деденце, хайде, научи ни...
Доста време бе нужно на Великият Маг да ги усмири, но и то не бе достатъчно да ги убеди, че зъбите му са изкуствени.
- Хайде,бе дядо, кажи как го направи!!? Виж, че като ги махнеш, в устата ти нищо не остава! - молеха го те - Ние сме виждали пластмасови вампирски зъби, но те се слагат върху нашите! А ти си ги свали направо с венците! ...
- Добре, само мир да има! Но-утре! Сега мисля да си лягам,че много енергия ми взе тази магия!
    През нощта дразнеща светлина и шушукане разбудиха дядо Мирко. Той бавно отвори очи и стреснато подскочи.
-Въх, дяволи такива! Какво правите тука?!? - плюеше в пазвата си той.
Маринчо и Мирончо, клекнали пред нощното шкафче, осветяваха с фенерче чашата със зъбите на дядо им и нещо си шепнеха. Но щом се събуди, те мигом се изнесоха като привидения.
- Ей, магарета такива! - викна Мирко след тях - Не може ли да дочакате до сутринта?!? - и с усмивка се отпусна обратно в постелята.
Утринта дойде неусетно. Дядо Мирко отвори очи и се протегна сънливо. Стана, облече се и се отправи към кухнята. А там внучетата нетърпеливо го очакваха. Стаята бе изпълнена с приятен аромат, разнасящ се от все още топлите омлети, сервирани на масата.
- Хайде, бе, дядо, проспа си младините! - заподскачаха около него те - Ще ти изстине закуската! Специално за теб я направихме да е по- мека, че да не се налага да дъвчеш. За да могат по-бързо да ти заздравеят зъбите!
Той разнежено ги целуна по главите и седна да се храни. Малчуганите го наблюдаваха с искрено възхищение!
- Не те ли боли като дъвчеш, дядо?!? - попита Маринчо.
- Я седнете сега тук! - посочи им той столовете - И слушайте много внимателно!
След което им изнесе двучасова лекция относно устната кухина и нейното съдържимо.

 - О- о, - разочаровано каза накрая Мирончо - ясно! Е, поне нищо не те боли! - и двамата се гушнаха в дядо си - А ние си предтавяхме как смайваме цялото училище с номера... - и започнаха да се смеят.
                                    ...................,....
Останалите дни от ваканцията се изнизаха незабелязано. Направиха си малко езерце, в което решиха догодина да пуснат рибки, а дядо Мирко обеща, че ще им направи и къщичка в двора, в която, ако искат, могат да спят в топлите летни нощи. Но,
остана малко до новата учебна година и трябваше да се разделят. Родителите им дойдоха и, както винаги- бързаха да си тръгнат, " че много работа ги чакала" .
- Айде, изчезвайте вече, че ми писна от вас толкова време... - мърмореше дядо Мирко и бършеше стичащите се по бузите му сълзи с ръкава си.
- А- а, дядо, не можеш толкова лесно да се отървеш от нас! Пак ще дойдем за зимната ваканция! - заплаши го Мирончо.
- И да ни направиш по-голяма шейна, че тази, старата, няма да ни побере и тримата! - добави Маринчо.
После и двамата му се хвърлиха на врата и го зацелуваха, кихайки от гъделичкащите нежните им нослета дядови рунтави мустаци. След това се качиха в колата и потеглиха. Махаха му от задната седалка, докато се изгубиха в далечината.
Мирко влезе в къщи и мълчаливо застана в средата на стаята.
- Ех, колко ще е пусто без вас, лудетини мои... - простена със свито сърце той -
Колко много ще ми липсвате... - попи с ръкава бликналите сълзи и несъзнателно
пристъпи към прозореца.
Ленчето тъкмо късаше цветя, за да си направи букет за вазата, заела доста предизвикателна поза. Мирко машинално плю на ръцете и започна да суче мустака.
Показа се на прозореца и се провикна:
- Ух, ма, Ленче-е... Ако видиш само какъв мерак съм ти набрал...
Ленчето бързо се изправи и с широка усмивка и туптящо от радост сърце, закачливо отвърна:
- Ей, бат' Мирко! Ама как само знаеш да разпалиш една жена...
Захвърли букета и щастлива заприпка към дома му.
                                 .................................