До обяд времето беше прилично хубаво, майско време, на приливи и отливи, ред слънце, ред облаци. След обяд изведнъж се смрачи и заваля проливен дъжд, толкова изненадващ, че всичко живо се покри на сушина. Улиците изведнъж опустяха…

Но не! Точно на централната улична артерия остана да крачи под дъжда едно десетинагодишно момиченце. Това беше Роня, която водната стихия не можа да уплаши.

Детето се опияняваше от дъждовните капки и настроението му рязко се покачи. Ако беше възрастен, като нищо бихте казали, че е употребил алкохол. Но това бе само един бъдещ тийнейджър, за когото лошите атмосферни условия не представляваха проблем и повишаваха нивата на серотонин в кръвта му.

Момиченцето вървеше, като размахваше в ръка раницата си и дори се усмихваше на природата. Ами на природата, на кого другиго? Сякаш бе останала сама в целия свят.

Без преход, иззад един мрачен облак се показа слънчев лъч. Роня отправи очи към оловното небе и ахна – пред нея се бе извило чудо невиждано като мост. Толкова пъстро, толкова разноцветно и въпреки това със строго определен спектър.

Детето поседна на един от стълбовете ограничители на алеята и впери поглед в дъгата. От приказките беше наясно какво е това и какво може да й се случи, ако мине под нея. Потъна в дълбок размисъл. „Ако мина под нея ще се превърна в момче. Но аз не желая да съм момче. Тогава? Не, няма да минавам! Но пък друг път едва ли ще ми се случи подобен късмет. Какво да направя, та хем да мина под дъгата, хем да си остана момиче?“

Докато водеше този вътрешен монолог със себе си, дъгата отпи вода и се разтопи във въздуха, все едно, че никога не я е имало.

Чудният миг отмина така, както бе и дошъл, а светът отново се изпълни с хора и суетня.