Снежинките се стелеха тихо и кротко по земята и превръщаха всичко в бяла пелена. Планината се издигаше високо  над селцето, а дърветата се огъваха под дебелия сняг. Времето се проясни и въздухът ставаше  чист и свеж. Реката пърпореше надолу по пътя си, все още бърза, луда  и  не замръзнала. Водите и бяха сребристи и чисти. Наблизо  се виеше пътят за Гръцко. По този път, дори и в снежно време все се намираше  каруца или талига, бързаща да прекоси планината.
     Наближаваше обед  и ханът чакаше да  влезе някой огладнял и намръзнал пътник.  По зимно време  щото бързо мръкваше, някои керванджии оставаха да нощуват и с пукване на зората продължаваха. Ханджийката бързаше да довърши супата и яхнията, за да е готова. Бъркаше с голяма дървена лъжица гозбата, за да не загори, щото вече беше сложила брашното за сгъстяване. Мирисът на вкусна домашна храна с дъхави подправки се носеше от кухнята.
            -    Седефче, донеси още няколко яйца за чорбата – провикна се тя от вътре – и после изкарай трушия от качето   .
              - Добре, лельо – отвърна смуглото девойче  от салона. 
    Седефа тъкмо забърсваше масите и придърпваше столове и пейки около тях.
    Тя  наметна един елек върху гърба си и тръгна към кокошарника. Там птиците се бяха кротнали и смълчали в сеното. Приближи  полозите и протегна ръка да събере яйцата, взе ги в престилката  внимателно и излезе.  
         Живееше с  леля си Венка откакто се помни. Техните се бяха споминали, когато е била бебе и  тя гледаше лицата им от една фотография, но те бяха чужди за нея.  Разглеждаше черно-бялата фотография, знаеше за майка си и баща си  всичко, но това беше някаква далечна приказка за нея. Не ги помнеше.  Добре, че леля и Венка се е смилила да я приюти и изгледа. Леля и останала стара мома. Беше наследила хана Милевци от баща си и  нямала време за женитба. Работа и все работа. Пътниците минавали, хапвали, някои отсядали за по една нощ и така животът скрибуцал като товарна кола.  Ханът на пътя не оставал без хора. Той се намирал в края на селото и от там минавали людете, за да пресекат планината до Гръцко. 
             Шетането нямаше край. През лятото вземаха  един или двама  ратая да помагат на нивите им, да гледат лозето и тютюна.
         Но това дете  беше дар за самотната душа на Венка. Седефа порасна покрай леля си. Подскачаше между каруците и пътниците, кой ще и даде шекерче, кой ще я заговори с приказка  и така минаха детските и години. Тя стана хубаво шестнадесетгодишно девойче. Тъмните и очи бяха с весели пламъчета, пъргава и жизнена като пружина. Беше като напъпило цвете. Косите и бяха сплетени на две дебели плитки, които се поклащаха чак до кръста. Но най-хубавото  в Седефа беше усмивката и и звучния и смях, когато се шегуваха с леля и Венка.

 Леля и беше шегобийка, но имаше в нея някаква непредсказуемост. Както се подбиваше с някой, така можеше и да го скастри и да го сложи на мястото му. Обичаше редът.  Керванджиите и пътниците я уважаваха, защото беше ербап жена, въртеше хана с желязна и здрава десница. Дето се вика пито-платено. Предоставяше хубава храна и пиене, но си получаваше парите без пазарлъци. Леля и имаше под тезгяха, като се махнат дъските на пода една кремъклийка. Тя беше останала от дядо и - после е била  на татко и, а сега в нейните ръце. Беше винаги до нея и баща и я научи да я зарежда, почиства и стреля. Знае ли човек, какви гости има в хана...Да се пази от злото - това и беше втълпено и Венка винаги имаше едно на ум... много доверие на челяците нямаше... Тя беше петдесетгодишна яка жена, набита, средна на ръст, с прошарена коса, сплетена на една плитка. Овалното и лице  създаваше впечатление, че е добродушна, но ако човек я познава  по-отблизо  ще разбере, че не е така. Венка беше недоверчива, скептично настроена и подозрителна към непознати. Често разтърваваше пийнали мъже. Внимаваше  и се вглеждаше в лицата, за да разбере кой какъв е. Имаше някакво шесто чувство и опознаваше хората по лицата, думите, стъпките им. Стоеше на тръни, за да не стане някой зулум в хана щото ракията и виното развързваха езици, някои ставаха лоши, налитаха на бой.

         Двете със Седефа се спогаждаха, чистеха стаите, готвеха и работеха заедно. Седефа обичаше леля си като родна майчица. Тя също беше като крило за племенницата си.
       Ханът имаше три одаи за пътници, залепени зад салона за трапезария. Всяка одая беше с големи кревати  за двама човека, но имаше и сламеници на земята, покрити с тъкани куверти, където можеха да спят още няколко. На вторият етаж на хана бяха стаите на леля и Венка и нейната. До там се стигаше с извито  външно дървено стълбище, което поскърцваше под стъпките им, но те бяха свикнали от тези звуци. Стълбището завършваше с тераса, на която лятоска слагаха саксии с гиздави мушката. Към трапезарията  беше и кухнята, където готвеха, а от нея се слизаше в голяма изба с бурета и дамаджани. Там държаха виното и ракията. 
                Седефа донесе яйцата и се завъртя до огнището до се постопли. 
-    Я , какво време се е завъртяло пак- каканижеше лелята- Снегът пак ще натрупа  един метър.
-    Край няма тази зима, лельо – отвърна и момичето.
      В хана пристигнаха трима гавази и тръснаха снега от дебелите си аби. Двамата бяха около петдесетте, а единия по-младееше. Бяха тъмнооки, брадясали  и начумерени. Стискаха усти и изглеждаха ядосани на нещо.
           Венка  придърпа забрадката си ниско на челото, излезе от кухнята  и ги поздрави:
                  -   Добре дошли аги в хана.
                  -   Добре заварила, гяурко. Хвърли още цепеници в огнището, че сме измръзнали. И ни дай нещо да ядем. И ракия ни налей да се сгреем.
          Венка  потрепна, като чу  думата  гяурка ,но не се издаде. Не и хареса това ...   Обърна се и взе наръч дърва от купчината до стената  и ги хвърли в огъня.

           Тези зли кучета... дано влязат хора … дано... да не сме сами със Седефа... 

         Сърцето и затупа лудо. Стомахът и се сви като  змийче на топка. Обзе я страх. Сами жени. Още нямаше никой в хана, освен двете със Седефа. Заозърта се през прозореца, но освен бяла пустош не се виждаше жив човек. Стисна юмруци под престилката и тръгна да им сипва ядене. Скулите и се сковаха от напрежение. Погледът и стана суров, но трябваше да ги изтърпи и да бъде гостоприемна. Вената на челото и се изду. Нямаше как...ще трябва да им прислужва.

                 Дано някой влезе в хана ...някой мъж...  мислеше си жената...ако ли стане напечено...имаше едно наум...

Следва…