Венка чу трополенето на конете, пусна шишето на земята и се втурна навън. Конете препускаха по пътя. Беше закъсняла. Вратата зееше отворена, снегът прехвърчаше навътре, а от Седефа нямаше и следа. А какво ли можеше да стори? Ням писък застина в гърлото и. Гледаше черните фигури как се смаляват много надалече. Беше вцепенена от ужас. Тогава  мъката и се отприщи като вода от бент и закрещя:
                    -    Господииии…Божеее… убий ги тези зли песове…отвлекли са момичето…Господи, какво ще правя, Господи…..какво ще правя без Седефа…
             Ридаеше и нареждаше Венка, взираше се в снежното небе, но никой не я чу. Раменете и се тресяха, а зъбите и тракаха от болка. Свлече се на колене и заудря юмруци в снега. Безсилието я подлудяваше. Така я намериха след няколко часа – измръзнала и свита на топка. Вкараха я в хана и едва я спасиха от бяла смърт. Завиха я с одеяла до огнището. Венка се съвзе и повтаряше :
                    -    Взеха Седефа,   взеха я…Кой ще чуе?...кой…

 ………………………………………………..
           Препускаха няколко часа с конете. Седефа изтръпна, измори се, но не смееше дума да издума. Вече падаше здрач, когато стигнаха до непознато за нея място. Тя знаеше малко турски, но от приказките им нищо не разбра. Говореха си за някакъв кораб, за море и за неща дето не проумяваше. Влязоха в града и конете зачаткаха по калдъръмени улици. Спряха до един висок дувар и здрава дървена порта. Младият ага слезе и я свали от коня. Другите двама затропаха по портата. Излезе едно младо момче, поздрави ги  и ги въведе. Дворът беше голям, с каменни плочи, с градина и дървета. В двора се издигаше къща на два ката. Изглеждаше хубава къща с веранда и  вити стълби за втория кат. 
            Младежът ги въведе в одаята, където възрастен мъж ги посрещна. Мъжът беше доста побелял, с дълга брада и мустаци и с  весели очи. Той прегръщаше агите и беше радостен, че се срещат. Спря очите си върху Седефа и я загледа любопитно. Огледа я хубаво от глава до пети. Остана доволен, защото се засмя с гръмогласен смях. Мъжът протегна костеливата си ръка и я  докосна по косата, по лицето, пръстите му се спряха на устните и. Разтвори  устните и, взираше се  в нея, гледаше белите и зъби и избухна  пак в смях. Седефа застина. Сви се още повече. Лицето и пламна от срам. Така гледаха добитъка кога го пазарят...Още усещаше тези воднисти сиви очи как шарят по снагата и, по лицето и, влизат в душата и… Момичето заплака. Не знаеше  какво ще става с нея, но старият мъж я докарваше до ужас.
      Тогава се появи една жена със забулено лице. Старецът и кимна, жената дойде до Седефа и я изведе. Отидоха в друга одая. Беше хубаво, с шарени миндери, възглавници, свещници горяха, а мангалът топлеше. Жената се откри. Лицето и беше младолико, кръгло, бяло, а очите и тъмни. Бяха спокойни и добродушни очи.     Тя се усмихна, а гласът и беше топъл и хубав.
                 -    Аз съм Мелек ханъм. Ти как се казваш, казъм?
                 -    Седефа – отрони момичето.
                 -    Гладна ли си? Уморена ли си?
    Седефа не отговори. Не знаеше на кой свят е. Къде е? Защо? Какво става? Не знаеше гладна ли е, жадна ли е…беше като вцепенена…като в някакъв измислен сън. Гледаше втренчено. Невярваща, че това се случва с нея, с живота и…Сърцето и щеше да се пръсне от притеснение. Какви са тези чужди хора? Робиня ли е? Леля и Венка  що щеше да чини  без нея? Дали я търсят?
          Жената се провикна и след малко  две момичета донесоха храна на софрата – ориз, месо, пита, масло, маслини, халва, ябълки.
                      - Хайде, Седефа, вземи си, яж.
    Мелек ханъм започна  бавно да се храни. Подканяше Седефа непрестанно.

                    -Хапни де. После ще се изкъпеш в хамама. Ще си починеш. Тук е хубаво. Всичко ще имаш. Господарят е добър. И много щедър.

                       Момичето не обели и дума. Мълчеше и се взираше в мангала. 

                  Мелек ханъм излезе от стаята и я остави сама.

              Ръцете и трепереха. По бузите бяха засъхнали сълзите и. Беше пребледняла като платно. Объркана,  изгубила всяка ориентация и надежда, Седефа разбра, че няма връщане назад... Робиня! 
                    Че е загубила свободата си…че няма никаква надежда...

             Господи, защо така си отредил? Господи , помогни ми ...дай ми знак...- молеше се момичето наум.

             Тогава нещо бързо като мълния проблесна в главата и. Имаше изход. Ще се спаси!.Осени я идея...

                      Чакаше я дълъг път...път на изпитания... 

              Тръсна глава. Вдигна очи.

             Седефа протегна крак и събори мангала на земята. Нагорещените въглени се разпиляха, бързо  се запали дървената паралия, лумна огън, подхвана килима, миндерите, пламъци засъскаха като змии и запълзяха навсякъде…

            Чу крясъците на Мелек ханъм зад вратата. Огънят облиза пердетата, дървените ниши, наредбата на къщата... пълзеше по  прозорците, стълбите, всичко гореше като факли. Жени тичаха. Чуваха се  мъжки викове, тупуркане...

               Седефа гледаше в огнените езици като хипнотизирана. Тогава от устата и излезе  висок смях...кръшен момински смях... луд, луд  смях...смееше се на огъня, на хората, на  света, на съдбата си... 

                   Когато я  обхванаха пламъците,  последната и мисъл беше, че вече нищо не могат да и сторят ...нищо...

                               Тя  е свободна.