Глава 2, част 2
...но колко време ще отнеме
Беше му писнало да я чака да му се обади. Стигна до там, че си помисли, че тя не получава цветята. Затова звънна в цветарския магазин и разбра, че всеки път доставката е била приемана от някоя си Денис Кънингам, живееща на същия етаж. Вероятно същата ги предаваше после на малката цигуларка, но тогава защо не му беше звъннала. Не беше възможно още да се муси заради кучето, нали? Или пък беше? А ако все още очакваше той да се извини на животното? Ейдриън отначало отхвърли тази мисъл, но колкото повече мислеше, толкова по-вероятно му се струваше. Реши да провери подозренията си, затова поръча още един букет и реши да го достави лично. Изчака слънцето да залезе и подкара Spyder-а. Знаеше адреса от организаторката на партито. Паркира в подземния паркинг на сградата и докато се качваше с асансьора се зачуди как жена, която свиреше в оркестър и по празненства може да си позволи да наеме апартамент в една от луксозните сгради в центъра на града. Сигналът за достигане на двадесетия етаж иззвъня и вратите се отвориха с тихо съскане. Мъжът се огледа. На етажа имаше пет жилища, наредени П-образно около дълъг коридор. 20-Е беше точно насреща. „Вероятно гледката към града е невероятна.“ - помисли си той. Ейдриън прехвърли букета от едната в другата ръка и позвъни. Чувствителният му слух долови тихите стъпки от другата страна на вратата. Странно, не се чуваше никакъв шум от сблъсък с мебели. След миг вратата се отвори и на прага застана същата дребна червенокоса фея, която го беше накарала да се чувства като възбуден пубер преди седмица. Само че сега косата й се спускаше на разбъркани вълни до кръста й, а очите й бяха подути и замаяно премрежени. Погледът на Ейдриън се спусна надолу – зачервени страни, дълга раздърпана тениска на „Метрополитън опера“ и къси панталонки, които едва се подаваха изпод ръба на тениската, боса, със стъпала потънали в изумрудено зелен килим. Изглеждаше сякаш... сякаш току-що става от леглото. И вероятно беше така. Устата му пресъхна.
За втори път се оказваше неподготвен.
- С какво мога да Ви помогна? - попита жената с дрезгав глас, от който по гръбнака на Ейдриън пробягаха тръпки.
- Доставка за Максимилиан Амарисо.
- За Макс?! - очите й се разшириха от изненада.
- Да. Има и бележка.
- Трябва ли да се разпиша някъде?
- Не, но господинът ще иска да знае отговора Ви.
- Господинът? - попита объркано Фийби.
- Този, който изпрати букета. - и мъжът й подаде пакета.
Фийби опипа съдържанието на кутията. Вътре имаше букет направен от кучешки бисквити. Бавно по лицето й пропълзя усмивка, която беше последвана от звънък смях.
- Макс, ела тук, момче! Лошият чичко ти изпраща извинения. - извика тя към вътрешността на апартамента, след което върна поглед към мъжа пред себе си. В очите й вече нямаше и следа от сънливост. За сметка на това грееха от смеха. - Е, какво пише на бележката, Тенебръс?
Ейдриън се сепна. Откъде беше разбрала, че е той? Младата жена сякаш прочете мислите му, защото каза:
- На сетивата ми им трябваше малко повече време да се събудят, но все още не съм оглушала. Налага ми се бързо да запомням звученето на хора и предмети. - не добави, че нямаше как да сбърка тези очи и това излъчване, от което отново я хвана мъничко страх. Брояха се на пръстите на едната ръка тези, които знаеха, че очите й не бяха съвсем безполезни. Благодарение на един подарък от леля й Диана, сестрата на баща й, тя можеше да вижда одушевени обекти – хора и животни – чрез аурата им. - Е? - повтори тя.
- Какво?
- Какво пише на бележката? Предполагам, че не е написана с Брайловата азбука, а друга не мога да прочета.
- На кратко, моля за извинение твоето куче водач. А той приема ли го?
По лицето на младата жена отново пропълзя усмивка. Сякаш слънцето изведнъж изгря с нея.
- Вероятно.
- А дали Макс би се застъпил за мен пред стопанката си? - усмихна се леко и мъжът.
- Зависи за какво става въпрос. Той е много закрилнически настроен.
- За една вечеря, за която спорехме преди няколко дни.
- И защо да го правя? Да не би да си по-малко кретен от преди седмица?
- Дойдох да се извиня на кучето ти, нали? А и мога да предложа разгадаването на една загадка, която те мъчи.
- Така ли? - намръщи се неразбиращо Фийби. - И коя ще да е тази загадка?
- Защо жените се прехласват по мен.
- Е, чак да ме мъчи – не, но ми е интересно. - опита се да потисне усмивката си жената. „ Защо съм се нахилила така?“ - смъмри се наум тя. - „Сякаш съм го чакала да дойде.“
- Какво ще кажеш за вторник? Ще дойда да те взема.
- Не съм сигурна, че искам да приема поканата. - каза младата жена, а устните й образуваха тънка линия.
Тогава Ейдриън го надуши. Не беше го усетил заради сладкия аромат на горски плодове, който се виеше около нея, но сега, вдишвайки дълбоко, го улови ясно. Страх. Тя се страхуваше от него. В това момиче наистина имаше нещо. Десетилетия наред не беше надушвал нечий неподправен страх пред него. По-често се случваше да усети у другите възбудата пред неизвестността, адреналинът, който потичаше във вените на хората, предизвикан от неопределимото чувство за опасност в негово присъствие. Може би това, че Фийби беше лишена от зрение, я беше направило по-чувствителна към същността на заобикалящите я и сега тя усещаше тъмната му същност. Но това не променяше факта, че Ейдриън се чувстваше привлечен от нея. Трябваше да се опита да я убеди, че няма от какво да се притеснява, макар и самият той да не го вярваше напълно.
- Няма да те изям. Обикновено не ям млади жени на закуска. Нито на обяд, нито на вечеря. - опита се да го обърне на шега той и изглежда се получи, защото тя го дари с леко подсмихване.
- Добре, ще изляза с теб, Тенебръс, но няма да е на вечеря. Имам ангажименти в почти всяка вечер от седмицата. Ако искаш във вторник, можеш да дойдеш с мен. Мисля, че ще приключа сравнително бързо, а после ще решим как ще продължим. Съгласен?
Ейдриън се намръщи. Тази жена или се опитваше да го откаже от намеренията му, или да го накара да й играе по свирката. „Нито едното от двете няма да й се отдаде.“ - реши за себе си той.
- Окей. Значи вторник. Ще дойда да те взема.
- И не се обличай официално, Тенебръс! Няма да сме в ресторант.
- До след два дни. - каза мъжът и се обърна да си върви.
- Довиждане. - отвърна му Фийби, изчака го да се скрие от погледа й и затвори вратата.
Чак, когато ключалката щракна, жената осъзна какво е направила. Как можа да се съгласи?! Този мъж таеше много тъмнина в себе си. Прекалено много. Дали щеше да е способна да се опази от нея и от носителя й или той щеше да я завлече със себе си? Ами ако се изгубеше в океана от болка, който бушуваше в очите му? Винаги бе имала слабост към тези, които излъчваха болка. Дотолкова, че накрая бе потънала в един безкраен водовъртеж от чужда болка, който я повличаше все по-надолу и по-
надолу. Изпитваше паничеси страх това да не се повтори. Но какво можеше да направи? Вече се беше съгласила, не можеше да се откаже. Не беше възпитавана да не държи на думата си. А не можеше и да бъде груба, за да го откаже от по-нататъчни срещи – беше против собствените й принципи. Въздъхна примирено и отиде да посвири.
© Todos los derechos reservados