Глава 4, част 1

Не винаги мойрите решават...

  Касиан спря пред огромната сграда и погледна нагоре, където върхът й се губеше в облаците. Въздъхна и се настрои психически за предстоящата среща. Премина през фоайето, качи се на асансьора и въведе специалния код на контролното табло. Там, където отиваше, не можеше да попадне всеки – личният кабинет на Феб Амарисо, по-познат на простосмъртните като Аполон. Много от служителите му дори не знаеха как изглежда. Тази „привилегия“ се падаше на онези, които му бяха лично подчинени, които се отчитаха само пред него и влизаха в кабинета му без записан час. Докато се издигаше нагоре, Кас все още не можеше да измисли как най-добре да поднесе новините. Феб беше доста темпераментен, от моментното му настроение зависеше как ще реагира. За всички тези години Кас се беше научил да изтърпява изблиците

му и дори да го успокоява до известна степен, че иначе не се знаеше, накъде ще избие гневът му. Още помнеше как беше реагирал Феб на новината, че дъщеря му се е измъкнала от поредния си пазител и не е известно местонахождението й. Горкият човечец в момента бъхтеше като роб в работилницата на Хефест. Да бъдеш определен за пазител на момичето, означаваше че Аполон ти има огромно доверие, но понякога на Кас му се струваше, че негативите на подобно положение са повече от преимуществата. Най-малката дъщеря на Феб беше единствената, към която беше прикрепен пазител, и, която трябваше да бъде наблюдавана денонощно, защото беше нечистокръвна и не притежаваше способностите на останалите от

семейството да се защити. Но нежната и миловидна на пръв поглед млада жена беше наследила от Феб „прекрасния“ му характер. А пазителят й стоеше между нея и баща й.

  Вратите на асансьора се отвориха и Касиан влезе в кабинета на Аполон. Намери шефа си удобно  разположен на президентския си стол с чаша искряща амброзия в едната ръка и закръглените задни части на секретарката си в другата. Самата секретарка пък, без капка срам седеше върху началника си.

  - Антеа, излез от кабинета! - каза тихо Кас.

  Като пазител на дъщерята на Феб, мъжът имаше някои привилегии, сред които беше да командва част от подчинените на шефа си, когато прецени за нужно. Жената го погледна въпросително от мястото си, сякаш му казваше „Как си позволяваш да ми говориш така? Виж къде седя аз!“. Касиан не повтори, със скоростта на ядосана кобра след секунда беше до бюрото на Аполон и държеше нещастната секретарка за врата на сантиметри от пода. Жената беше впила пръсти в китката му в опит да разхлаби хватката.

  - Ако ти е мил животът, изпълнявай каквото ти казвам без гримаси по мой адрес, ясно? - просъска той. Зениците му бяха станали вертикални, единствен знак, че във вените му тече и кръв на василиск.

  Антеа закима бързо и мъжът я пусна. Наблюдавайки я как жадно си поема въздух седнала на пода, Кас добави:

  - И се образовай малко за лицата, които имат поне минимална важност тук, тъпачке! Не всички са толкова възпитани като мен. А сега изчезвай от тук!

Той я проследи с поглед, докато излезе през вратата, след това заобиколи бюрото, отиде до бара с  алкохола и като си наля щедро „Grey Goose" в една чаша, я изпи на екс. После се обърна към Аполон, който все още не беше казал и дума. За сметка на това го набюдаваше с нерагадаем поглед.

  - Носиш ми неприятни новини. - Феб не питаше, а говореше с абсолютна увереност.

  - Как позна? - не можа да се удържи от сарказма другият мъж и прокара пръсти през косата си.

  - Защото се държиш грубо, а го правиш, когато си нервен. А единствените случаи, когато нервничиш са, когато се налага да ми кажеш нещо, което няма да ми хареса.

  - Фийби отиде на среща с един от прокълнатите. - реши да не увърта Кас.

Феб стана от стола си и се обърна към панорамния прозорец. Изгледът от там наистина беше впечатляващ, но Касиан се съмняваше, че шефът му вижда нещо. Добре познаваше леките тръпки, които пробягваха по лицето на Аполон Феб - олимпиецът беше разстроен от новината, но не искаше да го показва. Тишината

продължи около пет минути.

  - Значи колелото се е завъртяло и предсказанията са на път да се изпълнят. Кой е той? - попита Феб без да отвръща поглед от прозореца.

  - Наричат го Ейдриан Тенебръс, но едва ли това е истинското му име.

  - Искам да знам всичко за него. - спокойният тон, с който говореше Аполон направо побъркваше Кас. Мъжът беше очаквал, че богът ще се разгневи и ще поиска обяснение как се е стигнало до тази ситуация, но не и това примирено спокойствие. - И предупреди дъщеря ми. Кажи й, че е срещнала предсказания

от Дженевра.

  - Само това ли? - избухна Касиан. - Само да я предупредя?

  - А какво да направя според теб? - погледна го Феб сякаш очакваше той да намери решение вместо него на някакъв ужасен проблем.

  - Какво ще кажеш например за това? Намеси се! Убий го! - изкрещя отчаяно мъжът. - В името на свещения Олимп, тя ти е дъщеря!

Аполон седна отново на стола си и затвори очи.

  - Ще ти простя избухването, Касиан. - каза уморено той. - Само, защото знам колко много държиш на Фиби. Но това е единственото, което мога да направя за нея.

***

  Битката се беше проточила повече от предвиденото. Това не вещаеше нищо добро. Колкото повече време прекарваха войниците му в бой, толкова по-неконтролируеми ставаха и вероятността да извършат някоя лудост на своя глава нарастваше. Обхвана го лошо предчувствие, когато обърна поглед към сградата на хълма. Генералът се втурна в храма и гледката, на която стана свидетел го накара да потръпне – него, опитния войник. Подът лепнеше от пролятата кръв – кръвта на невинни жени, кръвта на жриците на Аполон. Телата им бяха навсякъде, застинали в опита си да избягат от мечовете на хората му. Но това, с което бяха достигнали върха, беше Тя – Алтея – главната жрица.

Поругана и заклана като животно върху олтара. Леонтиус знаеше, че когато бойната ярост завладееше войниците му, те не мислеха разумно, превръщаха се в зверове, които не знаеха пощада. Затова бяха най-търсените наемници в Елада, но това вече беше прехвърлило границите – бяха посегнали на нещо, което принадлежи на един от олимпийците. Аполон бе един от най-отмъстителните от тях. Близнаците на Лето не знаеха пощада, когато се посегне на нещо или някого, на когото държат. Децата на Ниоба бяха достатъчно доказателство за това. Пълководецът не се съмняваше, че възмездието няма да закъснее и този път.

  - Могъщи Арес! - възкликна някой зад гърба му. Леонтиус се обърна и видя там брат си.

  - Веднага се махни от тук, Ликос! - извика генералът. - Ако Аполон дойде и те завари тук, лошо ти се пише.

  - Няма да те оставя, Димитрий.

  - Заповядвам ти като твой командир! Излез от храма!

  - Няма...да те... оставя...сам!

  Генералът измина няколкото крачки назад и с един премерен удар прати другия мъж в безсъзнание. След това го изнесе и се върна в храма. Тъкмо навреме, за да види как вместо статуята до олтара стоеше висок мъж със светли вълнисти коси. В ръката си държеше златен лък, а на гърба му имаше колчан със златни стрели. Бронзовата кожа искреше на обедното слънце, а под нея играеха изваяни като от велик скулптор мускули. Мъжът оглеждаше погрома в помещението и ноздрите му се издуваха гневно. Тогава забеляза Леонтиус и зареди оръжието си. Генералът склони коляно и поглед, отдавайки почит.

  - О, велики Аполоне, син на царя на боговете, прости на смъртния, който коленичи пред теб.

  - Кажи ми една основателна причина да не унищожа теб и хората ти още сега, генерале! - просъска богът едва сдържайки гнева си и застана на две крачки от командира.

  - Знам какво са сторили хората ми, но те моля, о, сияйни, прости им грешката.

  - Искаш невъзможното, генерале. Ако сега си затворя очите за поругаването и убийство на Алтея, утре всеки може да реши, че му се размине посягането върху това, което носи моето име. Алтея ми беше любимка, най-вярната ми служителка. Талантлива и умна. Нямаше втора като нея. Някой трябва да плати.

  - Тогава нека това бъда аз. Аз ги обучих, аз ги направих такива. Накажи мен, но не изливай гнева си върху войниците ми.

  - Така да бъде, генерале! Ти ще понесеш наказанието.

Аполон върна стрелата на мястото й и стопи разстоянието между двамата. Хвана мъжа за шията и го изправи, за да го погледне в очите. Сапфирите, които караха смъртни и безсмъртни да падат в краката му, сега искряха с жесток блясък.

  - Аз, Аполон Феб, светлоликия, светлокосия, Мусагет, повелител на дневната светлина, те обричам на живот без слънце. Нека жаждата за кръв завинаги остане част от теб, както е част от хората ти. Проклинам те огънят на Хефест да изгори кожата ти с лирата на Аполон, за да знаят всички безсмъртни, че прегрешението ти е голямо. Наказанието ти ще продължи до тогава, докато хората помнят нас, олимпийците. Обричам те на съществуване на тази земя, докато Олимп съществува. И

нека никой - смъртен или безсмъртен - не дръзне да ти помогне! Това е моята клетва!

  През тялото на командира сякаш премина мълния, която запали всичко вътре. Болката беше несравнима с нищо досега. Под левия гръден мускул сред златист пламък се появиха ясните очертания на лира, която запулсира все по-бързо и по-бързо, докато Аполон не го пусна и пламъкът не угасна.

  - Ти сам избра своята съдба, генерале! - от гласа и погледа на Феб лъхаше студ. - А можеше да наклониш везните на Атропа в друга посока. Сега съществувай с избора, който направи.

  Аполон изчезна сред ярка светлина, а Димитрий остана да лежи на пода на храма, в локва от кръвта на невинните, за чиято смърт бе поел отговорността. Не знаеше колко време е прекарал така, спазмите идваха и си отиваха, оставяйки го без сили.

  - Братко! - повика го втурналият се вътре Ликос.

  - Тук съм. - изхриптя командирът и опита да се изправи – не особено успешно.

  - Слава на боговете, жив си! - по-младият мъж го подхвана под рамото и му помогна да се изправи.

  - Може и така да се каже!

  - Трябва да те върнем при мъжете, защото са като полудели. Толкова са превъзбудени, че скоро ще започнат да се бият помежду си.

  - Да вървим! Само ми помогни до вратата, а от там нататък ще се справя сам!

  Едва пристъпвайки заради ужасната слабост, която изпитваше, подпрян на брат си, генералът някак успя да стигне до входа на храма. Навън слънцето вече коонеше към залез, още минута-две и щеше да се скрие зад хоризонта. Двамата мъже излязоха от сянката на огромните колони. И тогава клетвата на Аполон се стовари с пълна сила върху пълководеца. Слънчевите лъчи го докоснаха и кожата му започна да се покрива с огромни мехури, които се пукаха и кървяха. Краката отново отказаха да го слушат и той се стовари сгърчен на мраморните плочи. Болката сякаш трая векове и тогава последният лъч светлина потъна в морето, а заедно с него се отдръпна и болката. Леонтиус се надигна бавно и внимателно огледа тялото си. Раните зарастваха с ужасяваща скорост, оставяйки само бледи петна, които изчезнаха след минута. Той вдигна поглед от ръцете си към войниците, които го гледаха със суеверен ужас – целите в прах от битката, с все още капеща от мечовете им свежа кръв. Кръв! Всичко пред погледа му стана червено и в главата му отекваше само една мисъл: Колко голямо е желанието му да вкуси кръв!

  Ейдриан седна рязко в леглото - кошмарът се беше завърнал. Спомените за събития с хилядолетна давност отново го посетиха в съня, карайки го за пореден път да изживее началото на личния си ад. Както тогава, адреналинът бушуваше във вените, през мускулите преминаваха тръпки, а кожата му се беше покрила със студена пот. В онази нощ с последните остатъци от разума си, с един мощен тласък на щита си, беше запратил Ликос във вътрешността на храма и бе залостил вратата с копието си. Нямаше време за обяснения – жаждата вече спускаше пелената си върху съзнанието му и след няколко мига в града отново бе настанала кървава баня. Аполон бе изпълнил желанието му да поеме вината и беше оставил на него да

свърши мръсната работа. Проклетото безсмъртно копеле беше получило, каквото искаше – поголовната смърт на виновните.