Филип бе протегнал сбръчканите си длани, покрити на места с късчета плат, над един от малко останалите варели с огън в центъра на града. Подсмърчаше тихо, почти недоловимо, като че ли искаше да не показва слабостта си пред останалите бездомници, надвиснали над топлото огнище. Беше облечен твърде оскъдно за минусовите температури през тази декемврийска вечер. Градинката, в която се намираше огнището, отдавна беше пуста, светлинките в прозорците на отсрещните сгради една по една угасваха. Хората се оставяха в ръцете на сънищата си, а за Филип нощта тепърва предстоеше. Както всяка вечер той напусна градинката и своите братя по съдба и се отправи в неизвестна посока. Филип се луташе по централните улички с надеждата да намери топло местенце, където да пренощува. Почти всяка нощ той обикаляше без резултат с часове и се връщаше отново до топлия варел при своите братя, но въпреки всичко не губеше надежда, че утре ще намери по-уютно място. Зави по поредната уличка. Тя беше отново тъмна. Дори и кофите бяха препълнени и сякаш му казваха "и тук няма място за теб". Продължаваше да крачи към следващата уличка, която го посрещаше със същото негостоприемство. Оглеждаше се и за някоя кръчма, в която поне за миг да се постопли, но дори и те вече бяха затворили. Поспря се за миг, на един от балконите възрастна дама простираше прането си. Филип сякаш не обръщаше внимание нито на едрата дама, надвиснала над простора, нито на огромните долни гащи, проснати на простора, той бе вторачил погледа си в малката електрическа крушка, осветяваща балкона. За миг почувства приятна топлина, но в същия момент покрай него профуча кола и го заля със студена струя кална вода. Погледна отново към балкона, но вече крушката беше угаснала. Изтупа инстинктивно панталоните си, заби поглед в тротоарните плочи и продължи напред. От усилващия се шум на коли и от светещите витрини на вече затворилите бутици, Филип усети, че приближава някой от оживените булеварди на града. Самата мисъл за многобройните светлинки по витрините го обнадеждаваше, поне за момент го караше да бъде щастлив. Разхождаше се бавно по тротоара, спираше се пред всяка една витрина. Като че ли искаше да вземе по малко топлина от всяка една. Спираше и продължаваше до следващата. Застана пред една доста обширна витрина на мебелен магазин. С такова голямо удоволствие разглеждаше всеки един от мебелите. Представяше си как се е сгушил на пода до изкусно изработената спалня, покрита с сатенени завивки. Той не стигаше далеч в мечтите си, прекалено фантастично беше дори за мечтите му да спи на подобно легло, завит със сатенено одеяло. Разглеждаше интересно оформените столове, маси, шкафове. Разнообразната палитра от цветове го караше да си спомни за топлата пролет. Гледаше да избягва мебелите с металически блясък. Те го караха да се върне към твърде студената и неприветлива реалност. Изведнъж спря вниманието си върху едно елипсовидно огледало. Съвсем спокойно можеше да се огледа, но самият той не бе сигурен, че иска да го стори. Не се бе оглеждал доста отдавна и това, което можеше да види откровено го плашеше. В крайна сметка той така и не се погледна. Вниманието му беше приковано от група спрели една зад друга таксиметрови коли на отсрещната страна на улицата, отразяващи си в огледалото. Жълтият цвят на колите и неоновите лампички по тях накараха Филип да отклони вниманието си от витрината. Той се замисли, изтупа дрехите си, загащи блузата си, притегна оръфания си колан, сякаш искаше да изглежда по спретнат и смело пристъпи на улицата. Плахо и със забит в земята поглед пристъпи към групата насъбрали се таксиметрови шофьори. Те го видяха и веднага почнаха да си шушукат нещо. Явно им беше писнало от среднощни просяци, надяващи се на подаяние от все още срещащите се по улицата хора. Но Филип продължаваше да върви спокойно срещу тях, не отлепяше погледа си от земята. Бавно и с отмерени крачки пристъпваше към групата. Едва когато стигна до тях, вдигна главата си и с широко отворени очи и с тих и ясен, но все пак измъчен от нахлулия студ в гърлото му глас той ги помоли да поседи на топло за пет минути в някоя от таксиметровите коли. Изрече това, което бе решил да изрече и отново наведе главата си, като леко се изкашля. Той повече не повтори. Седеше, забил поглед в копчетата на ризата си и чакаше отговор. Беше притаил дъх. Всички около него също мълчаха. Никой не смееше да каже каквото и да е било. Шофьорите бяха поразени от искреността на молбата на бездомника. Те не можеха да го прогонят, както правеха с всеки просяк. Имаше нещо странно в този човек. След дълго мълчание един от групата направи няколко крачки, отвори задната врата на един от автомобилите и смотолеви "Чувствай се като у дома си!". Филип леко повдигна глава. Личеше внезапно появилото се щастие по лицето му, въпреки че нямаше и следа от усмивка. Искаше да благодари за човешкото отношение, но просто нямаше сили да го направи. Със все още наведена глава пристъпи едвам-едвам към отворената му врата. Краката му трепереха. Трепереше и цялото му същество. Този път не от студ, а от вълнение. Седна на меката седалка и отново се опита да благодари, но отново не намери сили. Вратата се затвори. Филип се намести удобно, съсредоточи погледа си върху ритмично мигаща червена лампичка и усети как започва да се унася. След секунди той вече спеше. В съзнанието му се опитваха да нахлуят сънища, но сякаш те бяха табу за съзнанието му. За миг се появяваше светлинка и после веднага угасваше. Филип не бе спал от четири дни и логично съзнанието му прогонваше всички сънища и спомени. Изведнъж в съня на бездомника започнаха да се въртят на обратно най-различни минали случки. Като на лента преминаваха хора, светлини, картони, вестници, разговори, пейки. Като на лента преминаваха и мислите на таксиметровия шофьор. Той караше спокойно из тесните улички на града, а в съня на Филип продължаваха да нахлуват спомени под формата на най-различни кадри. Връзваше си вратовръзката. Да, тази от сватбата. Ето и първата целувка. Да. И първата цигара. И гуменото жълто пате, наред с престилката и червените гуменки. Биберона. Люлката. И тъкмо да види раждането си и всичко изчезна. Шофьорът бе спрял и с внимателни побутвания се опитваше да го събуди. Беше дошъл и края на така вълнуващата разходка от центъра на града до крайното предградие, както и още по-вълнуващия път от варела до люлката. Филип отвори очи. Червената лампичка продължаваше да мига все така ритмично. Огледа лицето на шофьора и веднага си припомни всичко. И студът навън, и топлото отношение на шофьора. Май бяха изтекли петте минути. Всъщност бяха изтекли повече от два часа. Но това бе без значение. Сега шофьорът щеше да се качи в топлото си жилище, а Филип да продължи своя неясен път. Раздели се с добрия човек, но отново не намери сили да благодари. Наведе в знак на признателност главата си, обърна се с гръб и със същите бавни и равномерни крачки, с които беше се приближил към таксиметровите шофьори, се отправи по тъмния тротоар, водещ Бог знае накъде. Мушна ръцете си в джобовете на вълнените панталони, опитвайки се да ги стопли. Случайно напипа нещо твърдо в един от джобовете си. Беше някакво дървено парченце, навярно част от някакъв орнамент, което бе намерил на улицата. Изтегли един конец от раздърпаната си риза, преметна го през дървеното парче и тръгна обратно към колата, от която бе слязъл преди минути. Когато стигна, таксиметровия шофьор бе изчезнал. Филип повдигна едната чистачка на автомобила и защипа собственоръчно направения медальон под нея. Със замръзналият си показалец написа върху все още изпотеното стъкло "Благодаря", обърна се и си тръгна. Вървя не повече от половин час и започна да губи силите си, видя една счупена пейка пред поредната сграда и макар неволно, се предаде на съня. Събуди се от шума на колите, от хорските гласове, но не му се ставаше. Беше му толкова топло и приятно. Все още лежеше на същата счупена пейка, но някой го беше завил с топъл юрган. Явно тази нощ целият град го закриляше. Тази мисъл го развесели. А и факта, че се беше наспал, допълваше щастието му. Отметна рязко юргана, скочи бодро от пейката, опъна се и точно в този момент го заля дебела струя ледена вода. Погледна нагоре и видя как нечии ръце, държащи малко зелено легенче, се шмугват обратно през прозореца. Но тази сутрин нямаше какво да развали настроението на Филип. Той прилежно сгъна юргана и го постави на единия край на пейката. Бръкна в джобовете си, за да потърси някоя джунджурия, с която да се отблагодари за топлата завивка, но не намери нищо. Обърна се с лице към олюпената кооперация и със всичките сили, които намери извика "Благодаря Ви".