Поредният незнаен ден. Откакто се сдобих с малкия, за мен все си е неделя. Или събота. И някак у мен все дреме едно гадно усещане, че утре ще се наложи да тичам на работа. В момента обаче съм се разположила на една пейка до детската площадка и придремвам блажено на припек. Като допълнителна екстра възприемам факта, че по изключение на площадката я няма обичайната сюрия хлапетии – врещящи, пищящи, ревящи, бърборещи и изобщо вдигащи шум до всички възможни небеса. Шумът, дето го вдига моето си ми е повече от достатъчен. Разбира се, шумът е вкъщи – навън кротко си спим в количката и изобщо сме памучец. На мен обаче ми идва да ухапя някого, когато ми се усмихне: „Ле-ле, колко е кротък!...” Да, бе, да!
Само едно момченце се люлее на люлката под отегчения надзор на една баба. Бабата очевидно не е очарована от възможността да подиша малко чист въздух. Предполагам, че предпочита въздуха вкъщи пред телевизора, с поредната турска сапунена боза.
По някое време хлапето пропява:
- Бабо ма, виж! Ако ...