Поредният незнаен ден. Откакто се сдобих с малкия, за мен все си е неделя. Или събота. И някак у мен все дреме едно гадно усещане, че утре ще се наложи да тичам на работа. В момента обаче съм се разположила на една пейка до детската площадка и придремвам блажено на припек. Като допълнителна екстра възприемам факта, че по изключение на площадката я няма обичайната сюрия хлапетии – врещящи, пищящи, ревящи, бърборещи и изобщо вдигащи шум до всички възможни небеса. Шумът, дето го вдига моето си ми е повече от достатъчен. Разбира се, шумът е вкъщи – навън кротко си спим в количката и изобщо сме памучец. На мен обаче ми идва да ухапя някого, когато ми се усмихне: „Ле-ле, колко е кротък!...” Да, бе, да!

Само едно момченце се люлее на люлката под отегчения надзор на една баба. Бабата очевидно не е очарована от възможността да подиша малко чист въздух. Предполагам, че предпочита въздуха вкъщи пред телевизора, с поредната турска сапунена боза.

По някое време хлапето пропява:

-   Бабо ма, виж! Ако се залюлея достатъчно силно, може да скоча на покрива на блока!

-   `Айде стига си фантазирàл! – срязва го бабата с физиономията на човек, който е откарал последните двайсетина години на строга диета от кисели краставички и лимонов сок.

Така де. Ще ми фантазира пикльото! Откъде пък накъде?! Трябва да гледа сериозно на тоя скапан живот. Щото сега може и да е на шест-седем, ама то времето си лети – трябва да се ориентира към професия, сватба, деца, внуци… Фантазиите – за ония непрокопсаници, дето цял живот дивеят из Хималаите, скачат с парашути и прочие безсмислени занимания.

Малкият като че ли не забелязва опитите на grandmother да го вкара в релсите на живия живот, защото продължава да се опитва да пипне с крак покрива на блока отсреща, пък макар и само наужким. Бабчето търпи още известно време – в края на краищата поверили са ù внука, за да го разхожда и е длъжна да се съобразява с капризите му. Иначе с такъв кеф би го курдисала у дома, заедно да съчувстват на Ферхундето…

Оглежда се наоколо за евентуални подходящи събеседници, ама нъцки. Мен дори не ме отчита като присъствие. По погледа ù разбирам, че ме приравнява горе долу на умственото развитие на внука си. Явно има нюх, защото от раз ме преценява като безинтересна. С мен очевидно няма как да обмени лаф за последната серия на „Листопад”, за най-актуалните рецепти за кьопоолу, за илачи и болежки, за живи и блаженопочивщи общи познати и непознати…

След още има-няма пет минути й втръсва и подвиква с оттренирано отегчение:

-  Ачо, баба, `айде стига вися на тая люлка! ,Айде да идем да купиме мляко!

От страна на малкия реакцията е като от надгробен камък – тоест никаква. Той е наясно, че бабата е в неизгодна позиция. Може би все пак не е чак такава фантазия, колкото се опитва да се изкара. На мен поне ми се струва, че е твърде навътре в реалното положение на нещата от живота.

Бабата съвсем се вкисва.

-   Ачоооууу!... – проточва едновременно с отчаяние и отегчение.

Ачоооууу обаче изобщо не се трогва от бабиното нещастие. Явно е решил да ù прави напук и да ù провали всички планове за деня, които не са съгласувани с неговите. А неговите очевидно са да замръкне на люлката.

Подсмихвам се. Само така, Ачоооууу! Само така, дребен! Ферхундето или която там ревлива турска Пепеляшка си е наумила да зяпа, ще си мине и без нея днес. Идва ми да прескоча в пясъчника до люлката и да му стисна ръката. Само така, моето момче!

-  `Айде, бе, Ачко! `Айде да идеме за мляко, бе!... -  удря го на молба надзорничката.

Тц! Няма да стане. Даже на мен ми става ясно, че Ачоооууу е решил днес да се инати и да не мръдне от люлката, докато не скочи на покрива на блока. Или поне докато бабата не капитулира или по-лошо – не получи нервен срив. Те това е мъж с характер!

Отклонявам вниманието си към някаква овца… така де… дето решава, че е твърде сложно да заобиколи 2,5 метра и минава направо през живия плет, дето миналата година хората от озеленяването най-накрая го посадиха покрай площадката. Ми така си е – два метра и половина са това, не е шега работа. Други такива забързани овце са направили цяла пътечка през тревата и плета. То да бяхме някоя бяла държава, нямаше да смеят даже да приближат до тревата, ама нали сме си „у дома”, тук може. И после задължително ще оревем орталъка, че нямаме зеленина, че било грозно, мръсно и не знам си какво. Тук просто е така! За миг се чудя дали да не й дръпна едно изненадващо конско, но после се отказвам. Ами че тя е на възрастта на майка ми – би трябвало тя на мен да ми прави забележки, че газя тревата и тъпча храстчетата. Предполагам, че нейните деца и внуци са останалата част от стадото, проправило въпросната пътечка. И други като нея.

Връщам поглед върху двойката до мен. Нищо не се е променило, разбира се. Засега Ачоооууу води убедително във войната на инати срещу баба си. Браво! Стискам палци на хлапето.

Поглеждам към моето в количката. То милото е само на четири месеца, но отсега си обещавам никога да не чуе от мен „`айде стига си фантазирàл”. Фантазирането ще го запази дете по-дълго време. Ще го направи човек, който няма да свърши живота си в някоя спарена кантора, с бирено коремче и инфаркт на трийсет и шест, недоволен от живота си, вкиснат като повечето хора, които срещам. Нека си фантазира, нека катери осемхилядници, нека преследва лъвове из саваните на Африка, да лети с ракети в космоса, да се гмурка до дъното на океани, да преследва торнада, да рисува, да пише, да танцува, да… Ами просто да преследва фантазиите си вместо да ги убива още на детската площадка, за да се влачи с баба си до магазина за мляко. Само това искам за него! Нищо повече, нищо по-малко.