Никита Сергеев забърза леко крачките си. Успя да се качи в автобуса в последния момент. Огледа подозрително за контрола. Слава богу, този път нямаше! Неколцината пътника не го удостоиха с поглед. Седяха умислени, всеки загърнал се зиморничаво в дрехата си. Зъзнеха безропотно, дори не се възмущаваха, че автобусът пак не е отоплен. Зяпаха през прозореца сивата картина навън и всеки беше потънал самотно в мислите си.
Никита седна до прозореца и се опита да забрави неприятностите в училище. Загледа унилия градски пейзаж и му стана още по-тъпо. Зимата беше към края си, но не искаше да си тръгне усмихнато. Навсякъде по пътя сивееше грозната киша, в която се беше превърнал навалялия снощи сняг. Не беше почистено като хората. Пешеходците се опитваха да избегнат водата и мръсотията, смешно подскачайки насам-натам.
Никита въздъхна уморено. Всеки ден му носеше печал. Черните мисли го налегнаха отново. От година на година учениците ставаха все по-изобретателни и жестоки. Не спираха да търсят повод ...