Никита Сергеев забърза леко крачките си. Успя да се качи в автобуса в последния момент. Огледа подозрително за контрола. Слава богу, този път нямаше! Неколцината пътника не го удостоиха с поглед. Седяха умислени, всеки загърнал се зиморничаво в дрехата си. Зъзнеха безропотно, дори не се възмущаваха, че автобусът пак не е отоплен. Зяпаха през прозореца сивата картина навън и всеки беше потънал самотно в мислите си.

           Никита седна до прозореца и се опита да забрави неприятностите в училище. Загледа унилия градски пейзаж и му стана още по-тъпо. Зимата беше към края си, но не искаше да си тръгне усмихнато. Навсякъде по пътя сивееше грозната киша, в която се беше превърнал навалялия снощи сняг. Не беше почистено като хората. Пешеходците се опитваха да избегнат водата и мръсотията, смешно подскачайки насам-натам.

               Никита въздъхна уморено. Всеки ден му носеше печал. Черните мисли го налегнаха отново. От година на година учениците ставаха все по-изобретателни и жестоки. Не спираха да търсят поводи за подигравки. Все ще намерят за какво. Най-болеше, когато и колегите му се подсмихваха на шегите им. Но Никита си траеше – едва ли можеше да намери друга работа в тази криза. То криза, криза, ама нали трябваше да напълни с храна хладилника. Не че му трябваше много – живееше сам с котката си. Откакто родителите му починаха – стана още по-нещастен. Нямаше си никого другиго на този свят. Така и не можа да се ожени. Не че не искаше, ама жените не го харесваха много. Беше стеснителен, а и кариерата му не потръгна. След университета започна работа като учител – уж  временно, а то стана за постоянно. Не беше за него тази професия – знаеше, още когато с ужас пристъпи прага на класната стая за първия си учебен час. Не помнеше много ясно какво точно се случи тогава... И досега потръпваше от нежелание преди да влезе в клас.

            Автобусът бучеше равномерно и Никита се унесе в неприятните мисли. Добре поне, че постепенно се научи да общува с учениците. Не им противоречеше с императивен тон. Беше благ и хрисим. През ден купуваше химикалки – да има, когато му искаха, за да пишат (често забравяха да ги върнат в края на часа). Усмихваше им се топло, когато закъсняваха за час и се радваше, че са го уважили да го посетят. Гледаше да се прави на разсеян по време на контролни и класни работи. Понякога оглушаваше временно – не чуваше обидите и псувните им. Научи се да говори свойски и започна да слуша дори чалга (не я обичаше) – за да е в крак с интересите и вкусовете им. Но все не успяваше да се приобщи към техния свят... Ден след ден минаваше – не беше малко и това, че Никита поне преодоля стеснителността си. Правеше се на важен, поизправи прегърбените си рамене. Вече не подтичваше забързано насам-натам.

            Днес часовете му минаха горе-долу нормално. Не видя да го снимат тайно с проклетите си телефони, а и нямаше много пререкания с ученици. Само един го напсува, но без злоба и ентусиазъм, а ей така – по навик. О, да – и го замеряха третия час с хартиени топчета, докато пишеше на дъската обясненията по урока – все неща делнични и нормални за сивото му ежедневие. Слава Богу обаче – и този ден мина без да му посегнат или да го заплашат със саморазправа. Знаеше си, че не трябва да пише двойки и се стараеше – ама много се стараеше – да не го прави. Днес успя да го постигне (с търпение и кротост) – не се заяждаше; не се и опитваше да изпитва (за това трябваше предварително да получи разрешението и на ученика, и на родителите му). Почти се гордееше със себе си...

Изведнъж го сепна гласът на контролата:

           -      Моля , билетчето за проверка!