Един обикновен разказ
Не съм писател, но обичам да пиша! Започвам някоя история, а умът ми, като кокошка, снася яйце и започва да го мъти. За съжаление често не знам какво ще се излюпи, дали пиле, динозавър или ще е някой запъртък. Ясно ми е, че пари от тази дейност няма да извадя. Най-много да се увеличат още дълговете ми, но въобще не ми пука! За първи път в живота правя нещо което ми харесва.
И днес стоях пред компютъра, напъвайки се да подредя мислите си и да измисля нещо умно. Изгарях от желание да създам уникален разказ, който досега никой не е написал. Друго е да си новатор! Тази дума през последните години стана много модерна в творческите среди. Някак внушава уважение. Е, желанията ми са едно, а реалността друго. Топлата вода отдавна са я открили. Ефектът на писаниците ми върху българската литература, най-много да ми докара званието "непризната писателка". Няма значение дали си признат или не, важно е да си писател. За мен обаче е важно да се докосна до голямото писане, а не до големеенето. Че то светът е пълен с големеещи се творци. Трябва преди всичко да си вярвам, че мога. Трудна работа. Да влезеш в главата на читателя, да минеш през мозъка и да стигнеш до сърцето му е божия благословия. Не е за всеки. За да си писател според мен, е важно да си бунтар и обсерватор. Някъде бях чела, че писателите са малко луди, но и по-нормални от всички други. Отнесох се в мечти, а те въпреки, че са безплатни, понякога са вредни. Трябваше да се съсредоточа върху бъдещият си шедьовър. Не искам да пиша сантименталности. Въпреки, че човекът по своята същност е сантиментален.
Ще пиша за свободата и какво е да си свободен. То... кой ли не я е нищил тази тема, но аз ще се опитам да я погледна от друг ъгъл. Всъщност едва ли има ъгъл. От толкова години свободата се върти в кръг и се гони със свободията.
Да си свободен е нещо много важно и в същото време сложно. Да отхвърлиш всичко фалшиво, заробващо и плашещо, да се освободиш от вътрешни ограничения е трудна мисия. Направиш ли го обаче веднъж, това ще доведе до изграждането на свят пълен с красота, ред и хармония вътре в нас. Всеки, обаче я крои и прекроява тая свобода според собствените си мерки. Тя и България е свободна страна, но на мен повече ми прилича на странна свобода. Всеки път като си спомня за Родината, ми иде да възкликна "Боже, пази България, че само ти ѝ остана! Защото тези които трябва да я пазят, първо бранят собствените си интереси. " Колко българска кръв се е проляла под знамето с надпис "Свобода или Смърт", за да могат днес, свободно да ни изпиват кръвчицата собствените ни политици.
Ех, Сервантес, колко си актуален и днес.
"Свободата, Санчо, е сладко нещо. От сладкодумците властимеющи не я чакай – с обещанията ще си останеш. Сладките неща те за себе си ги пазят. Я гледай за година власт само какви търбуси правят. Теб най-много с някое позагнило морковче да те залъжат. Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш..."
Крехка е свободата и ако не я пазиш лесно се чупи.
Тъкмо се бях пуснала по вълната на вдъхновението и на вратата ми се позвъни. Нямах желание да отварям, но настойчивото звънене не ми позволяваше да се съсредоточа.
Отворих, а насреща ми съседката Венета. Тази жена рядко излизаше от дома си и винаги ходеше с един жълт, стар пеньоар. Приличаше в него на изстискан лимон. Беше на около шестдесет години със сиво и отегчено лице.
- Извинявай, че те притеснявам, но да имаш апарат за кръвно? Моят няма батерия, а нещо хич не ми е по реда си.
- Имам разбира се! Заповядай! Ще го измерим това кръвно. - кой ли писател няма апарат за кръвно в дома си. Та, нали новините, политиката и политиците често им го вдигат. Кръвното, де! Аз рядко си го меря и почти не ходя на лекар, мразя да съм болна. Мразя да се чувствам безсилна и зависима! Едва ли има човек, който да обича да е болен! Всъщност има. Венета беше от хората, които цял живот се оплакваше от нещо. Всеки ден след работа заливаше съпруга си с жалби. Един ден имаше бъбречна криза и лежеше свита на канапето пред телевизора, на другия ден я цепеше глава от проклетата мигрена и похъркваше затворена в тъмната си стая, на третия я бе натиснала дископатията и пиеше кафето си в легнало положение.... И така всеки ден имаше по нещо от което да се оплаква и охка. Сигурно бе изчела медицинската енциклопедия, до последната страница, защото познаваше по-добре от някои лекари болестите и симптомите, произтичащи от тях. Мъжът ѝ обикаляше, като сателит около орбитата ѝ, за да угоди на капризите и прищевките ѝ. Готвеше, чистеше, переше, пазеше "крехкото" ѝ здраве..., а тя болнаво и безпомощно го "обичаше". Докато един ден, той получи инфаркт и си отиде от този свят, оставяйки я сама с болежките.
- Чу ли, че е почнала война! - попита ме тя, докато навиваше ръкава на пеньоара си и лицето ѝ някак си се оживи.
- Войни винаги е имало, Сирия, Иран, Ирак... - казах аз, нагласяйки апарата.
- Не! Тази е истинска и ще подпали и нашата черга. Вестниците и телевизията само за нея тръбят. Страшно да ти стане. - разпалено продължи тя.
- Няма истинска или фалшива война. Войната си е война!
- Знам, ама този път над цивилизацията е надвиснала опасност. Някой трябва да спре врага, че иначе ще се затрие човечеството. - никога преди не я бях виждала така оживено да говори. Изглежда нищо по-малко от война, досега не я бе изтръгвало така от тесногръдия ѝ живот.
- И кой е врагът, дето ще затрие света? - попитах я, без да бързам да включа апарата, че току виж и неговите батерии изгорят от вълненията и електричеството, които излъчваше.
- Как кои!? Ама телевизия не гледаш ли?! Руснаците. Ти от кои си?
Звучеше ми сякаш предстоеше футболен мач и аз трябваше да избера към коя агитка да се присъединя.
- Аз харесвам и украинците и руснаците! Не са ми врагове. Войната се води от големите, които изпращат на фронта малките, да защитават интересите им, докато те се крият зад дебели стени или подземия и пишат речи за спасението на демокрацията. Няма победители и победени в една война, има мъртви и живи!
- Ама как така няма да вземеш позиция! Та нали си писателка, те трябва да са на първа линия. Моят дядо е участвал в две войни. Все казваше, че там на фронта се каляват мъжете! Те днешните младежи са станали едни лигльовци. Трябва да защитим страната си! Ако трябва и да умрем за нея!
- Ами на мен все още не ми се мре! Толкова разкази ми предстоят да напиша. Защо да бързам за отвъдното!? И все пак не забравяй, че войната не е наша. Когато две магарета си делят сламата, не заставай между тях!
- Ей затова, сме на тоя хал! Всеки дърпа чергата към себе си и не мисли за държавата! - цъкаш тя възмутено с език и притискаше със свободната си ръка полите на овехтелия пеньоар. Така бе почервеняла, че изпитах страх да не вземе да получи удър или да припадне.
- И какво предлагаш, мила ми Венета!? Да грабнем оръжие и да се бием срещу врага!? Ама преди това трябва да си отговорим, кой ни е враг. Защото най-лошият враг е неизвестният. Лесно е да си идиот и да поведеш хората на гибел, трудно е да си милосърден и човечен. Не се залъгвай по речи и изказвания. Най-голямата власт е скрита в думите. Те могат да изпращат на смърт, могат да те превърнат в слепец или в инструмент на насилие. Ние не знаем и десет процента от истината за тази война. Всеки стъпва на някаква собствена истина. А в случая единственото вярно нещо е, че там някъде умират хора, а тук животът продължава и ние нищо не можем да направим, за да я спрем. Сега се успокой! Дишай дълбоко и дай да видим кръвното, че както си се разпалила, ще си първата българска жертва в тази война. - усмихнах се и включих апарата.
Тя пое въздух и млъкна. Думите ми я върнаха в нейния малък свят от болести и болежки.
- Сто и четирдесет и девет на осемдесет. - гласът ми прозвуча така, сякаш произнасях присъда.
Жената скочи уплашено.
- Пак се е вдигнала горната граница. Трябва да си пия хапчетата. Знаех си аз, че нещо ми има. От сутринта ми е едно замаяно. Айде остани си със здраве и благодаря. По-късно ще мина пак да го премериш. - каза тя и бързо, като сърна, се спусна към вратата.
- И да не вземеш да гледаш телевизия сега или да четеш вестници, че току виж от толкоз новини получиш някой инфаркт. - провикнах се след нея. Колко бързо забрави за войната, за врага и затриването на цивилизацията. Явно и на нея не и се умираше все още. Хората сме егоисти. Живеем в собствения си малък свят и само на думи изживяваме чуждите нещастия. Е, някои вдигат и кръвно, понякога.
Връщам се обратно на компютъра и се опитвам да продължа разказа, но не ми върви писането. Войната се върти из главата ми и ме тревожи. Взирам се в екрана и си мисля. Ето още един повод за разделение на народа ни. За омраза и конфронтация. Ще има обиди, нападки и дълги речи в интернет, по телевизията или на пейките пред блоковете. Ще има сърдити, обидени и мразещи. Всеки има свобода на словото, но не всеки е готов да посрещне последствията от него. Легендата за хан Кубрат така и не ни научи, че "Съединението прави силата"! Всъщност отдавна ни е нужна някаква сила, която да направи съединението ни.
Война и свобода. Две противоположности, а винаги са свързани. Това е като да плуваш между акули и да се чувстваш свободен. Една война е пълна с мъка, а мъката както е казал Дон Кихот "не е създадена за чудовищата, а за хората. Но когато хората я чувстват прекалено дълго, се превръщат в чудовища."
Колко лесно податливи сме на манипулация. В края на краищата човекът е най-доброто и най-лошото нещо на земята. И докато не осъзнаем, че това е просто живот и един ден той неусетно ще свърши, няма да открием и изградим мира в себе си и в света. Единственото което е ценно за човека е времето. Нужно ли е да го пилеем безразборно в омраза, войни и свади.
А дали ще излезе от мен писател!? Съмнявам се! Но ще продължавам да пиша, защото писането е почвата под краката ми. Ще пиша за простите неща от живота и за онези малки и противоречиви хора, като Венета. Всеки от нас е книга, в която е написана една история, важно е да умеем да четем и да я разбираме, а аз имам свободата да я пресъздам.
© Росица Димова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Започнах ги, Роси. Искам да прочета всичките ти разкази. Замислих се за тази Венета. Типичната хипохондричка. Аз съм обратния случай. Стоя си и си търпя като куче. Но и моето не е добре. Много хубави неща си казала и съм съгласна с всичките.
-
Благодаря от сърце, SMooth, Иржи, Петър!
-
Писане му е майката, не знам кой е бащата. Трябва да се изкопаят точните изречения. Балзак пиел хиляда кафета, Гогол си топил краката в леген с топла вода, Маркес сънувал, Буковски пиел какво ли не, простакът му неден. Ти пък мериш кръвно. Теб това те вдъхнови тук. Най-добрият разказ винаги предстои, и идва от сърцето, пък какво харесват читателите не мисли. Те ще усетят. 👍❄️
-
Ама пък обикновен разказ!...Та ти вече си се доказала като добър писател,Роси! По увлекателен начин си направила дисекция на събитията , за и против войната, че само голям майстор може да не го пресъздаде като есе или бюлетин...И се чете на един дъх! Хареса ми.Адмирации за теб!
-
Принципно за простичките и обикновени неща се пише най-трудно Иначе колко му е да разпънеш едни локуми, една алабалистика и да кажеш много, ама всъщност нищо.
А малкото обикновено нещо е редно да се опише, разкаже и преживее, тогава обикновеният разказ стига до читателя и той си го харесва, като мен -
Ех, Пепи, как хубаво си го обяснила. Реших писането да не го превръщам в амбиция, искам да се състезавам само със себе си. Последните години се научих, че трябва да правя неща които на мен ми харесват, с две думи опитвам се да ставам малко егоист. 😁 Благодаря ти!
Скити, аз ти благодаря, че отделяш минутки за мен! Това значи много!
Благодаря, Тоти! Много точно казано за мен - разхвърляно в някакъв ред. 😄
Благодаря, Генек! Всеки опит е крачка напред! -
Благодаря, Дейка! Част от едно обикновено ежедневие излято в размисли.
Тони, благодаря! Талантът иска и практика. Нямам амбиции, а просто желание да пиша!
Стойчо, ще се готвя за догодина! 😁 Току виж съм станала българският Достоевски!😄😄 Обичам самоиронията. Благодаря ти, че си тук! -
Един хубав разказ.
-
Разхвърляно в строен ред,.
Поздрави! Успех! -
Един обикновен разказ...
Благодаря ти, за всяка дума, която прочетох тук, Роси! Възхищавам ти се за пореден път! -
Много добро автобиографично есе!
пп
буквално: във всяка сфера на изкуството има професионалисти и непрофесионалисти. Професионалистите с това си изкарват хляба, а може и самоуки да са. Както и много завършили специализирани училища и университети не се занимават професионално с ученото.
Тука има и автори, които участват в конкурси и печелят материални награди, издават книги и др. Доколко е професия или само допълнение, те си знаят.
В приложни, рисуване, музика и преводи има повече.
Ти пишеш. Значи си! -
Тази година за литература вече май обявиха Нобелов лауреат.
Не съм сигурен,но и за мир няма номинация за България...
Роси, не се отчайвай,защото си талантливка и имаш чаровно чувство за хумор!
Сърдечни поздрави! -
Толкова много неща си казала, че ми е трудно подробно да коментирам. Майстор си, талантът ти е свише.
-
Не е обикновен разказа...не е.
-
Този твой приятел с 4 поетични реда е описал цяла война, Младен! Аз се приемам за пацифист. И се научих, че : "Светът се храни с трошици истина и голямо количество лъжа." Благодаря ти!
-
Пораждаш противоречиви мисли с разказа си, Роси. А това е предостатъчно.
Един мой приятел преди много години написа 4 поетични реда:
"Генералите, които заявяват,
че незначителни са загубите, грешат:
Един-единствен мъртъв за някого е струвал всичко!" -
Благодаря, Петър! Еха, да започнеш като светулка и да свършиш като светкавица!🙂
Благодаря за хубавия коментар, Владимир! Животът ме научи на едно много важно правило - Най-лесно се проваля човек, когато се стреми да се хареса на всички! А думата враг, според мен е измислена, за да се манипулира човек и за да преспят съвестта си тези, които започват войните. Ако въобще имат такава! Поздрави! -
Да, върни се към компютъра, Роси. Към клавиатурата на словесното пиано. Дали ще бъдеш призната или не? И Оскар Уайлд е мразен наполовина, а наполовина обичан. Писането е самотно дело, форма на (не)споделен, ала необходим егоизъм. Таки си мисля. А ти пишеш убедително. Войната е болезнено състояние на духа, а не борба срещу враговете, които сам си е създал, опасявам се. Може и да не е така. Поздрави. И по-смело!
-
Роси, поздравления и от мен, чудесен разказ.
Наистина , творецът трябва да е като светулка в лятната нощ -
Краси, всеки се поддава на манипулация, независимо от образование и културно развитие. Най-яркият пример е войната в Сараево. Благодаря за чудесния коментар!
Мини, благодаря за топлите думи! Ще продължавам да пиша, защото това е една от опорите и удовлствията в живота ми!
Мари, винаги се радвам да те видя на страницата си! За мен е достатъчно да знам, че съм влязла в главата, ума и сърцето ти! Благодаря ти! -
"Война и свобода. Две противоположности, а винаги са свързани. Това е като да плуваш между акули и да се чувстваш свободен"!!!
В твоя "обикновен разказ" има още толкова места, които бих искала да цитирам, Роси. Защото, повярвай ми, ти наистина си писател! Умееш да бръкнеш в дълбокото на иначе плитките ни много често души и да извадиш такива заключения за живота и взаимоотношенията ни, че аз се питам откъде извира тази зряла, човеколюбива мъдрост! Възхищавам се на таланта ти! -
Посрещам с голяма радост този разказ Роси, на писател, който държи читателя с редовете за дребни и човешки неща. Нима не ни е ясно, че малките неща правят големият живот! Всяко твое разсъждение ми харесва и ме грабва. Пиши и задържай вниманието ни върху хубавите текстове, които излизат от талантливата ти главица!
-
"Най-голямата власт е скрита в думите. " - затова пиши Манипулацията е най-страшното оръжие- даже само едно парче от пъзела да ти липсва и си готов. То разединението прави силата, ама за тоя дето го е сътворил - наистина е голяма сила. "това е просто живот", казваш Роси. А питаш ли каква мъка е за тоя дето бутилката вино му е 1500$ най-евтината - пие и реве. Мъчно му е за всичко. И за войната, разбира се. А после луксозна гарсониера два на два със стълба към небето - нея кой ще я плаща... Поздрави!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
