Един обикновен разказ

Не съм писател, но обичам да пиша! Започвам някоя история, а умът ми, като кокошка, снася яйце и започва да го мъти. За съжаление често не знам какво ще се излюпи, дали пиле, динозавър или ще е някой запъртък. Ясно ми е, че пари от тази дейност няма да извадя. Най-много да се увеличат още дълговете ми, но въобще не ми пука! За първи път в живота правя нещо което ми харесва.

И днес стоях пред компютъра, напъвайки се да подредя мислите си и да измисля нещо умно. Изгарях от желание да създам уникален разказ, който досега никой не е написал. Друго е да си новатор! Тази дума през последните години стана много модерна в творческите среди. Някак внушава уважение. Е, желанията ми са едно, а реалността друго. Топлата вода отдавна са я открили. Ефектът на писаниците ми върху българската литература, най-много да ми докара званието "непризната писателка". Няма значение дали си признат или не, важно е да си писател. За мен обаче е важно да се докосна до голямото писане, а не до големеенето. Че то светът е пълен с големеещи се творци. Трябва преди всичко да си вярвам, че мога. Трудна работа. Да влезеш в главата на читателя, да минеш през мозъка и да стигнеш до сърцето му е божия благословия. Не е за всеки. За да си писател според мен, е важно да си бунтар и обсерватор. Някъде бях чела, че писателите са малко луди, но и по-нормални от всички други. Отнесох се в мечти, а те въпреки, че са безплатни, понякога са вредни. Трябваше да се съсредоточа върху бъдещият си шедьовър. Не искам да пиша сантименталности. Въпреки, че човекът по своята същност е сантиментален.

Ще пиша за свободата и какво е да си свободен. То... кой ли не я е нищил тази тема, но аз ще се опитам да я погледна от друг ъгъл. Всъщност едва ли има ъгъл. От толкова години свободата се върти в кръг и се гони със свободията. 

Да си свободен е нещо много важно и в същото време сложно. Да отхвърлиш всичко фалшиво, заробващо и плашещо, да се освободиш от вътрешни ограничения е трудна мисия. Направиш ли го обаче веднъж, това ще доведе до изграждането на свят пълен с красота, ред и хармония вътре в нас. Всеки, обаче я крои и прекроява тая свобода според собствените си мерки. Тя и България е свободна страна, но на мен повече ми прилича на странна свобода. Всеки път като си спомня за Родината, ми иде да възкликна "Боже, пази България, че само ти ѝ остана! Защото тези които трябва да я пазят, първо бранят собствените си интереси. " Колко българска кръв се е проляла под знамето с надпис "Свобода или Смърт", за да могат днес, свободно да ни изпиват кръвчицата собствените ни политици. 

Ех, Сервантес, колко си актуален и днес. 

"Свободата, Санчо, е сладко нещо. От сладкодумците властимеющи не я чакай – с обещанията ще си останеш. Сладките неща те за себе си ги пазят. Я гледай за година власт само какви търбуси правят. Теб най-много с някое позагнило морковче да те залъжат. Свободата, Санчо, сам трябва да си я вземеш..."

Крехка е свободата и ако не я пазиш лесно се чупи.

Тъкмо се бях пуснала по вълната на вдъхновението и на вратата ми се позвъни. Нямах желание да отварям, но настойчивото звънене не ми позволяваше да се съсредоточа. 

Отворих, а насреща ми съседката Венета. Тази жена рядко излизаше от дома си и винаги ходеше с един жълт, стар пеньоар. Приличаше в него на изстискан лимон. Беше на около шестдесет години със сиво и отегчено лице. 

    - Извинявай, че те притеснявам, но да имаш апарат за кръвно? Моят няма батерия, а нещо хич не ми е по реда си.

     - Имам разбира се! Заповядай! Ще го измерим това кръвно. - кой ли писател няма апарат за кръвно в дома си. Та, нали новините, политиката и политиците често им го вдигат. Кръвното, де! Аз рядко си го меря и почти не ходя на лекар, мразя да съм болна. Мразя да се чувствам безсилна и зависима! Едва ли има човек, който да обича да е болен! Всъщност има. Венета беше от хората, които цял живот се оплакваше от нещо. Всеки ден след работа заливаше съпруга си с жалби. Един ден имаше бъбречна криза и лежеше свита на канапето пред телевизора, на другия ден я цепеше глава от проклетата мигрена и похъркваше затворена в тъмната си стая, на третия я бе натиснала дископатията и пиеше кафето си в легнало положение.... И така всеки ден имаше по нещо от което да се оплаква и охка. Сигурно бе изчела медицинската енциклопедия, до последната страница, защото познаваше по-добре от някои лекари болестите и симптомите, произтичащи от тях. Мъжът ѝ обикаляше, като сателит около орбитата ѝ, за да угоди на капризите и прищевките ѝ. Готвеше, чистеше, переше, пазеше "крехкото" ѝ здраве..., а тя болнаво и безпомощно го "обичаше". Докато един ден, той получи инфаркт и си отиде от този свят, оставяйки я сама с болежките. 

     - Чу ли, че е почнала война! - попита ме тя, докато навиваше ръкава на пеньоара си и лицето ѝ някак си се оживи. 

       - Войни винаги е имало, Сирия, Иран, Ирак... - казах аз, нагласяйки апарата. 

      - Не! Тази е истинска и ще подпали и нашата черга. Вестниците и телевизията само за нея тръбят. Страшно да ти стане. - разпалено продължи тя.

         - Няма истинска или фалшива война. Войната си е война!

          - Знам, ама този път над цивилизацията е надвиснала опасност. Някой трябва да спре врага, че иначе ще се затрие човечеството. - никога преди не я бях виждала така оживено да говори. Изглежда нищо по-малко от война, досега не я бе изтръгвало така от тесногръдия ѝ живот. 

         - И кой е врагът, дето ще затрие света? - попитах я, без да бързам да включа апарата, че току виж и неговите батерии изгорят от вълненията и електричеството, които излъчваше.

         - Как кои!? Ама телевизия не гледаш ли?! Руснаците. Ти от кои си?

Звучеше ми сякаш предстоеше футболен мач и аз трябваше да избера към коя агитка да се присъединя.

         - Аз харесвам и украинците и руснаците! Не са ми врагове. Войната се води от големите, които изпращат на фронта малките, да защитават интересите им, докато те се крият зад дебели стени или подземия и пишат речи за спасението на демокрацията. Няма победители и победени в една война, има мъртви и живи!  

         - Ама как така няма да вземеш позиция! Та нали си писателка, те трябва да са на първа линия. Моят дядо е участвал в две войни. Все казваше, че там на фронта се каляват мъжете! Те днешните младежи са станали едни лигльовци. Трябва да защитим страната си! Ако трябва и да умрем за нея! 

         - Ами на мен все още не ми се мре! Толкова разкази ми предстоят да напиша. Защо да бързам за отвъдното!? И все пак не забравяй, че войната не е наша. Когато две магарета си делят сламата, не заставай между тях!        

          - Ей затова, сме на тоя хал! Всеки дърпа чергата към себе си и не мисли за държавата! - цъкаш тя възмутено с език и притискаше със свободната си ръка полите на овехтелия пеньоар. Така бе почервеняла, че изпитах страх да не вземе да получи удър или да припадне.

          - И какво предлагаш, мила ми Венета!? Да грабнем оръжие и да се бием срещу врага!? Ама преди това трябва да си отговорим, кой ни е враг. Защото най-лошият враг е неизвестният. Лесно е да си идиот и да поведеш хората на гибел, трудно е да си милосърден и човечен. Не се залъгвай по речи и изказвания. Най-голямата власт е скрита в думите. Те могат да изпращат на смърт, могат да те превърнат в слепец или в инструмент на насилие. Ние не знаем и десет процента от истината за тази война. Всеки стъпва на някаква собствена истина. А в случая единственото вярно нещо е, че там някъде умират хора, а тук животът продължава и ние нищо не можем да направим, за да я спрем. Сега се успокой! Дишай дълбоко и дай да видим кръвното, че както си се разпалила, ще си първата българска жертва в тази война. - усмихнах се и включих апарата.

Тя пое въздух и млъкна. Думите ми я върнаха в нейния малък свят от болести и болежки.

            - Сто и четирдесет и девет на осемдесет. - гласът ми прозвуча така, сякаш произнасях присъда. 

Жената скочи уплашено.

        - Пак се е вдигнала горната граница. Трябва да си пия хапчетата. Знаех си аз, че нещо ми има. От сутринта ми е едно замаяно. Айде остани си със здраве и благодаря. По-късно ще мина пак да го премериш. - каза тя и бързо, като сърна, се спусна към вратата.

        - И да не вземеш да гледаш телевизия сега или да четеш вестници, че току виж от толкоз новини получиш някой инфаркт. - провикнах се след нея. Колко бързо забрави за войната, за врага и затриването на цивилизацията. Явно и на нея не и се умираше все още. Хората сме егоисти. Живеем в собствения си малък свят и само на думи изживяваме чуждите нещастия. Е, някои вдигат и кръвно, понякога.

Връщам се обратно на компютъра и се опитвам да продължа разказа, но не ми върви писането. Войната се върти из главата ми и ме тревожи. Взирам се в екрана и си мисля. Ето още един повод за разделение на народа ни. За омраза и конфронтация. Ще има обиди, нападки и дълги речи в интернет, по телевизията или на пейките пред блоковете. Ще има сърдити, обидени и мразещи. Всеки има свобода на словото, но не всеки е готов да посрещне последствията от него. Легендата за хан Кубрат така и не ни научи, че "Съединението прави силата"! Всъщност отдавна ни е нужна някаква сила, която да направи съединението ни. 

Война и свобода. Две противоположности, а винаги са свързани. Това е като да плуваш между акули и да се чувстваш свободен. Една война е пълна с мъка, а мъката както е казал Дон Кихот "не е създадена за чудовищата, а за хората. Но когато хората я чувстват прекалено дълго, се превръщат в чудовища."  

Колко лесно податливи сме на манипулация. В края на краищата човекът е най-доброто и най-лошото нещо на земята. И докато не осъзнаем, че това е просто живот и един ден той неусетно ще свърши, няма да открием и изградим мира в себе си и в света. Единственото което е ценно за човека е времето. Нужно ли е да го пилеем безразборно в омраза, войни и свади.

А дали ще излезе от мен писател!? Съмнявам се! Но ще продължавам да пиша, защото писането е почвата под краката ми. Ще пиша за простите неща от живота и за онези малки и противоречиви хора, като Венета. Всеки от нас е книга, в която е написана една история, важно е да умеем да четем и да я разбираме, а аз имам свободата да я пресъздам.