Съвремието е хаос и в него аз съм излишната частица. Всеки ден от съществуването ми е тежка, неравна борба. За спокойствие. За ред. За тишина. В тази на пръв поглед странна битка воювам със самия себе си. Арената на сражението е обърканият ми ум, през който мълниеносно прелитат крещящи епизоди от безрадостния ми живот с безформени лица. Лутам се безпомощен сред внушителните им страшни тела. Често потъвам във вездесъщия мрак и пътят назад към светлината изглежда утопичен и безкрайно далечен. Светлината е лукс, който не мога да си позволя. Сам съм, когато ми е студено, когато ми се плаче и когато копнея с цялото си същество да установя контакт с най-фините нюанси от неповторимата личност на някого, да го прегърна и да останем заедно, докато ден денува, нощ нощува и свят светува.   
            Откакто функционирам като своеобразен цялостен организъм, заедността за мен представлява един невъзможен блян, защото съм различен от останалите, които обикновено ме запомнят с моята подчертана нетипичност и нелогичност. Непреодолимата дистанция помежду ни е болезнено осезаема като удар с камшик по тяло. Срамувам се да си призная и откровено да споделя защо това е така, но същевременно ме привлича идеята да го сторя. Възможността да почувствам някаква необяснима с думи лекота, ми допада, както и ме отблъсква. Противоположността, настанила се удобно в мисълта ми, ме разкъсва на хиляди микроскопични парчета. Мразя я, но се налага да живея с нея в стая без гледка към външния свят. Незнайно докога.            
            Понякога се губя в настойчивото си желание да я прогоня, но и в най-затънтените свои съзнателни глъбини съм убеден, че когато вече я няма, ще остави дълбока празнина и ще ми липсва, както безкрайно много ми липсва моят скъп брат, който в един горещ летен следобед на безоблачното ни детство бе прегазен на пешеходна пътека от солидно почерпил се шофьор, който дори не благоволи да спре. Завладява ме безграничен атавистичен гняв, когато с неприязън се досещам, че възпълният среден пръст на пияния мъж плавно се показа навън, той го полюшна мързеливо няколко пъти като махало на метроном, засмя се гърлено и необезпокоявано продължи да лети напред по пътя си. Вцепенен и съкрушен, дори не успях да разбера какво се случва. Това ли бе лицето на битието, за което всички така приповдигнато ми говореха? Застинах на място. Бях само на дванадесет крехки години, когато ужасът, страхът, вината и срамът бавно и постепенно започнаха да превръщат живота ми в мъчително господство на злокобния мрак, не ми позволяваха да дишам и разрушаваха облика на всеки мой ден, обречен на безутешни ридания в безсънни нощи и трагично скитане в пустошта на разбитата ми душа.         
            Родителите ми се удавиха в тъгата и забравиха вкуса на неподправения истински живот, избягал от нашия дом като жестоко обиден на своя домакин гост. Забелязвах с печал промяната в начина им на държание спрямо реалността, която вероятно ни бе отредена такава, каквато е, от някоя по-висша сила, и неведнъж мислено си давах равносметката, че смъртта е възпламенена тишина, мъчително изгнание и отрезвително житейско изпитание. Във вечно отнесените погледи на хората, които ме бяха създали като плод на възвишената си любов, протяжно блуждаеше неизказан на глас укор, достигащ с пъргава походка до недрата на личността ми, където пронизваше с острото си копие трептящите ми клетки.        
            Болеше.
            Дотогава не знаех какво е болката и не разполагах с вътрешно изградена представа дали тя би могла да ме повали и победи, ако някога се изправим лице в лице и бъдем готови да се впуснем в брутално, парадоксално стълкновение. Когато в някой светъл, озвучен от неспирна детска глъч следобед паднех на земята по време на игра с приятели и от коленете ми рукваше кръв, мигновено усещах пулсираща топлина на мястото, но светкавично се изправях и мотивирано продължавах да се забавлявам и да изживявам щастието във всичките му съществуващи форми. С причудлива и необяснима за мен самия лекота успявах да неглижирам възникналите физически неразположения, да се усмихвам сияйно и да вярвам непоколебимо във всеобщото златно правило, че болката е грамадно куче, което не хапе, ако намордникът му е правилно поставен там, където трябва да бъде.         
            Този път аз бях сериозно ухапаният и не виждах много изгледи кървящата рана да успее да заздравее. Първоначално, за да се опитам да изплувам на повърхността, се уповавах по всевъзможни начини на отнесеното и слабо разсъждение, че следвайки логичния ред на господстващите природни, биологични, социални и емоционални закони, е невъзможно да не избухвам в сълзи винаги, когато прекрачвам прага на стаята на малкото си пакостливо братче, което никак не обичаше да подрежда и около него постоянно бе разхвърляно. В това излъчващо непокорство обстоятелство се криеше неговият човешки чар и докато дишам на тази необятна земя, ще нося спомена за лъчезарната усмивка, момчешкия глас, блясъка в очите и наивните гонения на вятърничави химери, в които инвестираше значително количество воля, мотивация и енергия.           
            Сезоните се сменяха като филмови кадри, годините минаваха, хора остаряваха, а други тайно се надяваха прекрасната и многоцветна любов да ги споходи изненадващо и благодатен мир да се възцари в изпълнения им с неотложни задължения, възходи и падения ден. Продължих да се събуждам в ранни зори, да функционирам, доколкото това бе възможно, да се заключвам в определени мигове в желязната клетка на тягостните си мисли, да изявявам опити да се преоткрия и променя; да живея смислено, с цел, посока и мечта, ала вече най-близките ми приятели не бяха живи същества, а перманентно мълчаливите халоперидол, рисперидон и клозапин, чието предназначение според облечени в бяло хора бе да облекчат значително разклатеното ми душевно състояние.       
            Чувам високи и отчаяни гласове на омаломощени хора, които, въпреки че не мога да видя, ме преследват ударно сутрин, обед и вечер като ужасни мелодии на извечна дяволска песен, изпята в просторните зали на ада от кръвожадния Луцифер, в чиито бездънни очи танцуват дяволити пламъци. Понякога съм добър приятел с нестройната съвкупност от грозни звуци и наистина се чувствам комфортно в тяхната шумна компания, която ми помага да се отдалеча и да забравя за кратко онзи топъл ден и мъжа, който с лека ръка открадна слънцето от моето шарено детско небе. Когато съм враг с тях, целият импозантен свят се завърта с фантастична скорост и ме обстрелва с дъжд от куршуми, докато аз се пазя от опасността и тичам, тичам и тичам, за да не бъда догонен от страховете си, които бродят като разярени хищници в тъмнината, а моята рицарска броня са клозапинът и рисперидонът.  
            Не знам дали те героично ще устоят на масираната атака. Нуждая се от някого, но не мога да се доверя на никого.             
            Объркан съм.           
            (Не, наясно си със себе си и си най-подреденият човек, когото можеш да познаваш!) 
            Страхувам се.            
            (Помисли отново дали не си безстрашен воин!)            
            Боли ме.        
            (Боли те! Не, по-скоро си слаб и неспособен!)               
            Имам сили.  
            (Ти си слабак! Не фантазирай!)   
            Хубаво ми е.            
            (Не си заслужил това!)     
            Сам съм.       
            (Защото го заслужаваш!) 
            Съвремието е хаос и в него аз съм излишната частица.            
            (За щастие!)