Вечерта беше тиха и мрачна. И пуста.
Вървях по безлюдното, изоставено и забравено от години шосе. Минавах през преспи сняг без проблем. Не ми правеше впечатление, че съм боса и почти гола. Нищо не усещах. Просто вървях напред, сякаш знаех къде отивам, но всъщност не беше така. Усещах вятъра, който носеше и сняг със себе си, но не чувствах студ. Беше странно, но не се оплаквах.
Спрях, за да разбера къде отивах... Нямах представа.... Нямах представа и откъде идвах. Нямаше повече смисъл да стоя по средата на снежното нищо и да се чудя, затова продължих. Вървях, вървях и пак вървях, но не усещах нищо - нито студ, нито умора, нито жажда.... нищо.
Видях, че имаше няколко дървета, вероятно беше малка гора, и се запътих натам. Не знам дали съм вървяла много или малко докато стигна до тях, защото ми беше трудно и да определям разстояния...
Видях замръзнала вода - било е малко езеро или нещо подобно. Ледът не беше дебел, така че успях да го счупя. Водата, разбира се, беше ледена, но... аз не усе ...