31.08.2010 г., 20:23 ч.

Една душа по-малко 

  Проза » Разкази
662 0 2
2 мин за четене

 Вечерта беше тиха и мрачна. И пуста. 
Вървях по безлюдното, изоставено и забравено от години шосе. Минавах през преспи сняг без проблем. Не ми правеше впечатление, че съм боса и почти гола. Нищо не усещах. Просто вървях напред, сякаш знаех къде отивам, но всъщност не беше така. Усещах вятъра, който носеше и сняг със себе си, но не чувствах студ. Беше странно, но не се оплаквах.

  Спрях, за да разбера къде отивах... Нямах представа.... Нямах представа и откъде идвах. Нямаше повече смисъл да стоя по средата на снежното нищо и да се чудя, затова продължих. Вървях, вървях и пак вървях, но не усещах нищо - нито студ, нито умора, нито жажда.... нищо.  
Видях, че имаше няколко дървета, вероятно беше малка гора, и се запътих натам. Не знам дали съм вървяла много или малко докато стигна до тях, защото ми беше трудно и да определям разстояния...

  Видях замръзнала вода - било е малко езеро или нещо подобно. Ледът не беше дебел, така че успях да го счупя. Водата, разбира се, беше ледена, но... аз не усещах студ. Аз продължавах да не усещам нищо! Взех вода в шепи и намокрих лицето си. Тя се стече по гърдите и рамената ми. Дори не потръпнах.  
 По едно време забелязах нещо бяло да се движи в далечината. Идваше все по - близо и по - близо. Различих какво беше - бяла лисица. Реших да не мърдам, за да не я подплаша, а и не чувствах страх (типично...). Животното ме доближи, дойде съвсем близо до мен и се наведе, за да пие от дупката , която бях направила в леда. Аз стоях коленичила и го гледах - внимавах да не мърдам, но имах чувството, че съм толкова близо до него, че му преча, затова се отместих. Лисицата дори не надигна глава. Все едно не ме беше забелязала и не беше чула нищо. Поредното странно нещо, което ми се случваше. Станах и разрових с босия си крак снега, опитвайки се да й привлека вниманието, но напразно. Тя не ме забелязваше. Както беше дошла, така и си отиде. Дори ме не погледна. 
Гледах я как се отдалечава, докато не ми се изгуби от погледа. Защо... Какво се случваше? Можеше ли някой да ми каже къде се намирах?  Явно не... Онази бяла лисица беше първото живо нещо, което виждах.  
Коленичих отново до водата и се надвесих над нея, за да погледна отражението си - Боже... лицето ми беше по - бяло от снега. Погледнах тялото си - не бях забелязала досега колко бях бяла. Докоснах косата си... погледнах я - вече не беше със същия цвят. Погледнах се отново - очите ми... нямаше го блясъка...  Опитах се да се ощипя, но не усетих нищо...
Нямаше ме... Разбрах, че не съществувах вече... Трябваше да съм уплашена, но аз не можех повече да чувствам, затова просто се взирах с белотата, осъзнавайки, че вече ме няма.  Нямаше смисъл да стоя повече там...  Станах и продължих по шосето.  
Къде отивах.... нямах представа. Защо... също! Просто вървях напред, вятъра рошеше косата ми, студът минаваше през мен, но аз не усещах... нищо.
 "Аз" вече не съществувах...

© Ли Николаевна Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??