Една дъга

  Прибирах се. Беше от онези тъжни и мудни следобеди, в които ти се иска просто да легнеш в леглото и да спиш. Слънцето се беше покатерило едвам-едвам върху един тъмен облак и огряваше вяло полята около магистралата, върху която шофирах. Изсъхналата трева, унило накланяща глава, придобиваше матов златен цвят и превръщаше нивите в кехлибарено море. Пътят минаваше точно между тях и се насочваше на север към малък хълм, в подножието на който беше сгушен градът.

На обед валя и когато надигнах очи, видях огромна дъга, която наподобяваше пъстра арка, описана точно над главата ми.

  Изведнъж се чу мощен тъп удар. Колата ми се стрелна надясно и аз веднага извих волана на другата страна, като същевременно натиснах спирачките. Карах бавно, така че я овладях лесно и отбих. Първо помислих, че ме е ударила гръмотевица, но се оказа, че предната ми дясна гума се е спукала. И то как! Имаше прорез, дълъг колкото показалеца ми, на нея, който щеше със сигурност да спре и Шумахер от движение. Кофти ден, това е. Примирих се и извадих от багажника крика и резервната гума.

  Тъкмо клекнах до гумата и започна да вали. Първо бяха няколко капчици. След две-три минути, докато сваля пръснатата гума, върху главата ми вече се изсипваше леден дъжд. Денят започна да става все по-гаден и аз реших да му правя на инат. Сложих си качулката на суичъра на главата и стиснах устни толкова силно, че кръвта избяга изплашено от тях. Продължих с поправката на колата си. За броени секунди леденият дъжд се превърна в порой, който беше безпощадно захвърлян на пориви в лицето ми от силния вятър.

- Мамка ти… гадна… - хвърлях ругатни към времето.

Вдигнах новата гума и яростно я забих в шасито, надявайки се да влезе както исках от първия път. Еми… не влезе. Започнах да я блъскам последователно, но тя упорито отказваше да се подчини. Изправих се, вдигнах глава и поех дълбоко въздух. Вече целият бях мокър до костите си. Поривът на вятъра хвърли поредната доза студен дъжд в лицето ми и аз клекнах отново, като този път хванах гумата, сдържайки гнева си, и успях да я наместя. Взех болтовете, напъхах ги и тях на местата им и започнах да завивам. Когато привършвах, дъждът спря. Измънках още една псувня по негов адрес и дозавих последния болт.

Зад мен спря кола. Обърнах се - беше полиция. Прозорецът на патрулката от моята страна се свали бавно надолу.

- Колата ли ви се счупи?

- Не. Излязох, щото ми е кеф да ме брули дъждът!

- Сержант Георгиев - мъжът слезе от патрулката - Документите за проверка, моля.

  Глобиха ме, както вече сте се досетили.

Стоях си пред колата, мокър като кокошка, но не ме беше яд за нищо. Напротив. Сякаш всичко лошо, насъбрало се в мен за последния месец, изчезна заедно с бурята. Стана ми леко, отпуснах се и дори се усмихнах. Погледнах пак нагоре, но дъгата я нямаше.

- Тъпа дъга - казах го шеговито.

Смеех се и клатех глава невярващо - бях си спукал гумата да се пуля в нея и все пак не ме беше яд за нищо. Качих се в колата и потеглих.

  След няма и половин час пристигнах вкъщи. Влязох, а жена ми ме гледаше озадачена.

- Мокър си - констатира тя.

- М-да, здравата мокър - затворих вратата набързо и я погледнах дяволито.

- Добре ли си?

- По-добре не съм и бил!

Сграбчих я през кръста и я понесох към спалнята.

  После жена ми се въртя цяла вечер около мен с тънка усмивка, която трудно прикриваше.

Ако Ви кажа, че тогава съм си мислил: „Колко ли му трябва на човек, за да бъде щастлив?”, ще ви излъжа. Сега обаче си мисля - колко наистина му трябва на човек, за да е щастлив? Една тъпа дъга? Шегувам се, разбира се. И все пак още не мога да повярвам. Всяко зло за добро, нали?