Една дъга
Прибирах се. Беше от онези тъжни и мудни следобеди, в които ти се иска просто да легнеш в леглото и да спиш. Слънцето се беше покатерило едвам-едвам върху един тъмен облак и огряваше вяло полята около магистралата, върху която шофирах. Изсъхналата трева, унило накланяща глава, придобиваше матов златен цвят и превръщаше нивите в кехлибарено море. Пътят минаваше точно между тях и се насочваше на север към малък хълм, в подножието на който беше сгушен градът.
На обед валя и когато надигнах очи, видях огромна дъга, която наподобяваше пъстра арка, описана точно над главата ми.
Изведнъж се чу мощен тъп удар. Колата ми се стрелна надясно и аз веднага извих волана на другата страна, като същевременно натиснах спирачките. Карах бавно, така че я овладях лесно и отбих. Първо помислих, че ме е ударила гръмотевица, но се оказа, че предната ми дясна гума се е спукала. И то как! Имаше прорез, дълъг колкото показалеца ми, на нея, който щеше със сигурност да спре и Шумахер от движение. Кофти ...