“ Една лекарка “

         През цялата нощ сънят му беше неспокоен. Въртеше се нервно под завивките, а виденията минаващи през мъглата на съзнанието му бяха хаотични и безсмислени. Голямата и кръгла луна, сякаш нарочно се беше изцъклила точно срещу прозореца на спалнята му и хвърляше призрачната си бяла светлина, която се процеждаше през спуснатите щори.

         Събуди се преди алармата на телефона да възвести началото на работният му ден. Стана с усилие от леглото и се насочи към банята. В слепоочието на дясното му око пулсираше остра болка. Светна лампата и застана пред огледалото. Неприятна тръпка прониза цялото му същество, а сърцето му болезнено се сви. Синият цвят на ириса му бе заобиколен от кървавочервена роговица. Окото му беше силно почервеняло.

        Остана за няколко минути втренчен в огледалото. След това наплиска лицето си с няколко шепи студена вода, преоблече се набързо, взе раницата си от закачалката в тесният коридор и със свито сърце тръгна за работа.

        Самият той си даде диагноза, че най – вероятно е пипнал някой досаден конюнктивит, който след няколко дни едва ли не ще мине от само себе си. Още същият ден, прибирайки се от работа мина през кварталната аптека за да си купи някакви капки за очи. Аптекарката го изгледа учудено и подозрително. Той самият не обичаше лекарите, болниците му бяха противни и винаги гледаше някак си да се самолекува, едва ли не болестта да мине от само себе си. Тя го попита за рецепта от лекар, която той нямаше как да има в себе си, понеже още не беше отишъл на преглед. След доста спорове му подаде едни антибиотични капки, които се продаваха без рецепта. Това негово лекомислие щеше да му струва скъпо и да му донесе много неприятности.

         След няколко дни състоянието на окото му се влоши. Болката в слепоочието като че ли се увеличаваше с всяка минута. С кървавочервеният си цвят то беше придобило грозен и неприятен вид. Появи се фотофобия. Лампите на работното му място със силната си и изкуствена луминисцентна светлина го дразнеха. Извръщаше глава когато лъчистата светлина от фаровете на колите го осветяваше. Не можеше да работи на компютъра си. Спря да гледа и телевизия. Остротата на болката, която като игла се забиваше в съзнанието му не му даваше миг покой. Сънят му се изгуби. Положението ставаше нетърпимо.

        През един пролетен ден в края на април, вместо към работа той се отправи към УМБАЛ СВ. Анна. Слизайки от автобуса бързо закрачи по широката улица водеща към болницата. Слънцето весело показваше жълто – оранжевият си диск от изток. а някакви птички весело пееха в клоните на дърветата. Минувачите преминаващи по тротоарите с ведро настроение се поздравяваха помежду си, а от време на време влюбени двойки се спираха и бавно и страстно се целуваха. Отвсякъде се чувстваше свежият дъх на пролетта. Но не това  го вълнуваше в момента. Трябваше да го прегледа лекар.

       Почти не разбра как стигна до болницата и премина през големият й двор. Как се изкачи по стълбите и натисна металната дръжка на тежката и масивна дървена врата. Поздрави любезно на регистратурата, въпреки, че служителката го погледна с лека досада през свлеклите се до средата на носа й очила. Той подаде през тясната пролука на прозорчето направлението от личният си лекар и накратко анонсира за целта на посещението си.

     - Кабинетът на доктор Мишева е в дъното на коридора вляво. – гласеше краткият отговор на служителката, която му подаде през тясното прозорче листче с номер.

     Той взе листчето и бавно закрачи по слабо осветеният коридор, взирайки се по леко зацапаните табели на вратите. Пред кабинета на очната лекарка въпреки сравнително ранният час имаше опашка от четирима човека. На седалките точно до вратата седяха възрастен мъж, който нервно потропваше с бастунчето си, а до него млада жена. Срещу вратата млада майка нежно прегръщаше малко момиченце на около четири – пет години в скута си и тревожно се взираше пред себе си.

     Като се приближи до тях той тихо и учтиво ги поздрави, след което бавно извади портмонето си от джоба, застана пред кафе автомата и пусна няколко стотинки. След няколко проръмжавания машината възвести за готовата напитка. Той взе кафето от нишата на автомата и леко се отпусна на една от свободните седалки.

        Сестрата първо повика за преглед малкото момиченце придружено от майка си, а след това и възрастният господин съпроводен от младата жена. Дойде и неговият ред. Подаде листчето на сестрата и влезе в кабинета. Доктор Мишева го изгледа строго и съсредоточено от бюрото си.  

   - Добър ден! – опита се да прозвучи с бодър глас той. – Дошъл съм за преглед.

   - Момче, окото ти е много зачервено. Сядай да те видя. – каза тя вместо поздрав.

   Той съблече тънкото си пролетно яке, закачи го на дървената закачалка и седна на едно столче без облегалка като положи глава на шпалт лампата.

   Лекарката бавно и методично прегледа пациента си през окулярите, извърна глава от уреда и големите й бадемовидни очи се взряха загрижено в него.

  - Млади момко! Имаш напреднал стадий на иридоциклит. Не знам какво си чакал до сега и как си издържал на болките, но трябва незабавно да те приемем в болницата. Можеш да изгубиш зрението си.

        Неприятна тръпка погали с ледено докосване бузите му. Ръцете и краката му за момент се вледениха. С треперещ глас той се обърна почти умоляващо към лекарката:

         - Какво трябва да направя докторе?

          - Отиваш си у вас, взимаш си най – необходимите неща и се връщаш обратно при мен. Аз ще се погрижа до тогава документите за приемането ти в болницата да са готови. Положението ти е много сериозно и от тук нататък оставаш под моя опека и наблюдение.

          Той облече якето си, сбогува се с лекарката и сестрата, излезе от кабинета и по тесният коридор напусна болницата. На спирката хвана такси и след десетина минути се озова пред къщата си. Уговори се с шофьора да го изчака и като влезе в апартамента си, отвори вратичките на гардероба в неговата стая. Извади един празен сак и в него напъха чисто бельо, чорапи, нощница, четка, ножче и пяна за бръснене, чехли и прибори за хранене. След това метна сака на рамо, по стар навик се огледа да не би да е забравил нещо, заключи вратата след себе си и се отправи към чакащото го отпред такси.

         По обед го приеха в болницата. Документите му бяха вече готови както му беше обещала лекарката. Служителката на регистратурата го упъти за местонахождението на стаята му, която се намираше на шестия етаж в очното отделение на болницата.

         Стаята беше малка, съдържаща три разположени едно до друго легла, масичка за хранене и два стола до нея, а срещу леглата върху поставка закачена на стената бе поставен малък телевизор.

         Още през първият ден след визитацията, лекуващата лекарка го прати с една черна папка в ръка и закрепени листове за първични прегледи в нея да обикаля различните кабинети. В листовете специалистите нанасяха резултатите от изследванията, от които лекарката се опитваше да открие причината за заболяването. Назначи му лечение със силни антибиотични капки и инжекции, които сестрата поставяше всяка сутрин точно в шест часа. Всеки път, когато той й поднасяше папката с резултатите от поредният преглед, лекарката недоволно се взираше в нея, очите й ставаха особено замислени и съсредоточени, брадичката й леко трепереше, а краищата на подстриганата й на черта гъста черна коса потрепваха.

      В болничната му стая временно се настаняваха предимно възрастни хора страдащи от “перде”, които дори нямаха време да разопаковат багажите си. Приемаха ги сутрин и до обяд вече бяха преминали през операционната зала и с превръзки на оперираните им очи ги изписваха да си ходят, а на тяхно място идваха други.

       Това го подтискаше. На моменти се ядосваше, че възрастните хора набързо влизаха и напускаха болницата, а той, младият, не можеше да оздравее и лекарите го задържаха.

След като преминеше този миг на яд, той осъзнаваше колко глупаво разсъждава, как мисли само за себе си и до каква степен се е засилил егоизмът в душата му.

  “ Лекарите си знаят работата. Няма да остана вечно тук. Скоро ще оздравея”

    Междувременно състоянието на болното му око не се подобряваше. То сълзеше изобилно, болката си оставаше все същата, а на моменти даже се засилваше. Той не можеше да заспи дори за миг през цялата нощ слушайки през тънките панелени стени виковете на болните.

    На третият ден по време на визитацията, лекуващата лекарка, след като внимателно го прегледа, седна за момент на бюрото си и се загледа загрижено в папката с резултатите му. След това го погледна с тъмните си, овлажнели очи, в които се отразяваше светлината на един преминал през щорите на прозореца слънчев лъч и каза бавно с лека въздишка:

  - Момко, опитах по един по – лек начин да излекувам заболяването ти. Не успях. Ще трябва да пристъпя към по – крути и решителни мерки. Забелязах, че се появяват сраствания на зеницата, които могат да доведат до ослепяването ти. Ще се опитам оперативно да ги премахна.

     - Какво означава оперативно? – той едва успя да чуе станалият гъгнив от страха си глас.

    - Не се бой. Това няма да ми е първата оперативна намеса. Ще ти сложа упойка, а след това с игла ще изрежа срастванията. Само не искам да се страхуваш и да мърдаш, защото може да стане страшно само, ако си движиш главата. Сега ще те помоля да легнеш на леглото.

    Той послушно се насочи към малкото легло в дъното не лекарският кабинет и легна на него. Лекарката бързо сложи няколко капки в окото му и само след няколко минути то се скова от някаква неподвижност, която наля нов леден страх в сърцето му.

    Това, което се случи след това той нямаше да забрави през целият си живот. С характерното си ловко и точно движение, придобит от дългогодишната си практика лекарката внимателно допря върха на иглата в повърхността на болното му око, вкара я съвсем леко, по начин по който само тя си знаеше и с плавно, но точно движение сряза образувалите се сраствания. В момента в който тя извади иглата неописуема и остра болка преряза първо окото му, после главата му, а след това цялото му същество. През мъглата от болезнени спазми, които прерязаха съзнанието му, той едва чу тя да казва, че намесата е била успешна, срязала е срастванията и, че болката през първите няколко часа след операцията е напълно нормална. Даде му хапчета за успокояване на болката и го отпрати да си почива в стаята му.

          Острата, неописуема, пронизваща като хиляди игли окото и мозъкът му болка не го оставиха до вечерта. Тогава започнаха да му действат хапчетата и той неусетно заспа. През тази нощ той успя да спи за пръв път от няколко седмици насам.

         На сутринта се събуди доста по – свеж и бодър, а пулсиращите болезнени спазми се бяха притъпили. На визитацията лекарката му заяви, че след операцията състоянието му е по – добро и зачервяването и отока на окото му са намалели. Щяла да го остави под наблюдение още един ден и в петък ще може да си ходи.

        Ужасните болки, която го тормозеха допреди часове, сега се заместиха от пърхаща в гърдите му радост. През целият следобед той радостно се разхождаше по широкият двор на болницата и даже си позволи да влезе в кафенето отсреща и да поседне с чашка горещо и ароматно кафе в ръка. Отново се чувстваше жив и не усещаше болка никъде по тялото си. Лекарката го беше върнала към радостта от живота.

       Прегледът на следващият ден рано сутринта се оказа последен за него. Доктор Мишева го похвали за доста подобреното му състояние и се зае да оформя документите за изписването му. Окото му, макар и с разширена от капките зеница, почти нямаше зачервяване, а според думите му и болките бяха стихнали.

 - Може ли да си оправям вече багажа ? – попита той с радостна нотка в гласа си                                                                                            -  Разбира се момче и още веднъж честито. Вече си здрав. Оправи си нещата, а аз само ще ти нанеса резултатите в епикризата.  – отвърна му спокойно лекарката и отново се наведе над листовете.

      Вместо към болничната стая той се насочи почти тичешком по тесният коридор. Блъсна тежката и масивна дървена врата на входа на болницата и се насочи към кафенето. С широка усмивка той поздрави продавача, купи кутия луксозни шоколадови бонбони и голяма бутилка кола и отново тичайки се върна в болницата. Превзе на един дъх стълбите и след минута се озова пред кабинета й. За миг се поколеба, но след това решително натисна дръжката на вратата.

      Лекарката продължаваше съсредоточено да чете някакви листове разхвърляни пред нея на бюрото й.

   - Доктор Мишева – с леко заекване започна той. – Макар и скромно, аз исках да ви се отблагодаря за това, че ме излекувахте. Можеше да ослепея.

     Той направи две крачки и остави кутията бонбони и колата на бюрото й.

     Тъмните, с цвят на бадем очи на лекарката грееха от радост. В тях сега се отразяваха гордостта, че си е свършила работата и тръпката на изненадата от жеста на благодарният пациент. Тя не го очакваше.

  - Благодаря ти за жеста. Изненада ме. Малко са послушните пациенти като теб. – каза тя и очите й отново се засмяха с прозрачен и кристален блясък с който казваха много повече неща отколкото думите.

     Само след час той вече напускаше двора на болницата. Преминавайки през големият портал, от който излизаха линейките, той се обърна и зарея поглед към шестият етаж. Там някъде, беше стаята в която прекара пет кошмарни дни. Но след всичко което преживя сърцето му беше изпълнено с любов и признателност към доктор Мишева, която му спаси зрението. Обърна се и закрачи към спирката на градският транспорт. Очакваше го почти един месец болничен, дълга почивка и чак тогава щеше да я види отново на първият контролен преглед.

                                                                                                                Април, 2016 г.