Опитваш се да ме обичаш, с онова, невъзможното обичане, което мирише на презрял пъпеш и прецъфтяла липа. Тръгваш..., връщаш се към вратата, която всеки път подритваш с “майната ти”... и не знаеш коя посока да прегърнеш, защото не виждаш с прелелите си очи от снощното малиново вино. Домът ти е там, сърцето ти тук и сякаш с невидима сила дъхът ти се стича по тила ми, пръстите ти са топлийки за тропосване, кожата ми настръхва с въпросителни и аз се опитвам да се разпилея като коса по раменете ти, рисувайки с червило по извивките ти, за да стигна до... ох, влезе ми нещо в очите, проклети заблудени птици, не виждат ли, че в тях няма небе...
Не ме поглеждай... не искам да ме виждаш такава - изгубена. Изчакай мъничко да се намеря, да повикам усмивката си, която от миналото лято скита по трамвайните спирки на Графа, търсеща други лица и души, да намеря ръцете си, които се топлят в чужди мъжки джобове. Изчакай мъничко да оживея от думите, онези, розовите, меките, сещаш ли се, тези, които имат вкус на дъвка “Идеал”. Изчакай мъничко да рециклирам онзи спомен, който, като очукано тенекиено канче съм окачила на врата си, за да не забравя да отпивам, всеки ден по глътка, да горчи...
Изчакай мъничко, преди да ме сложиш в онази папка, с полегатия почерк, за която споменаваш с усмивка. Хайде де, изчакай мъничко, може да ти върна нещо, на което ще се зарадваш като малко дете, ще ме погледнеш отново с онзи бебешки поглед, ще ми кажеш “Хей”, а аз блажено ще се разтопя в кожата си и ще те оставя да масажираш стъпалата ми.
Не се ли умори? Да стъпваш в стъпките ми, да се усмихваш с усмивката ми, да плачеш със сълзите ми, да живееш живота ми, да мечтаеш мечтите ми. Не се ли умори, да се стичаш по оголените вени на безумната ми недовършеност. Не те ли заболя като ти наритах задника? Като те оставих да четеш тишината след мен.
Ненавиждах те! И още те...! За това, което не ми остави... Масова е женската истерия!, мъжете сте “друга бира”.
(Не виждаме отвъд избора, който не избираме, нали?)
Хайде, направи го този избор. Ритни отново вратата, напсувай я, и тръгни. Забрави за етикетите, от които ти идва да си теглиш куршум в главата, отвори очите си, премахни всички пътни знаци в тях и бягай, бягай бързо към следващата, която ще ти готви топла супа. Аз пък ще се почудя малко, дали да не се дрогирам с някое парче на - “Никога преди смъртта не гледам миражи за успокоение” или пък да не набича до козирката - “Condom of Hate”. После, ще отбележа по новините протестантския марш на “Граждани срещу Мафията”, ще се опитам да разбера протеста на протестиращите протестанти, ще забравя за секунда, че те баннах от живота си, цъкайки постоянно online/offline статуса ти, че дъщеря ми чака днес три часа в Пирогов за шибана снимка, че в джоба ми дрънкат семки и бонбонки, че адът се е настанил в главата ми и играе на “ези”-“тура” с търпението ми... ще се усмихна препрочитайки словесния си онанизъм, ще проверя дали съм жива, дали съм аз (все пак автентичността е много важна). Ако съм, какво? Сякаш ми пука! Що пък да не ми? Ще пусна статус във ФБ: как де не се похваля в най-големия клюкарник. До толкова съм умствено пропаднала, че ми е все тая на кого ще подстрижа моравата. Душата ми, обаче, душата ми е пич! Яко блъска щанги, поти се повече отколкото трябва, но понася всякаква мускулна треска.
Хайде, стига за днес, че ми писна...
Шшшшшшшт, добре съм, добре съм... добрееее съм... провлачвам като от плоча с песен на Лили Иванова...
© Кремена Стоева Todos los derechos reservados