Пловдив. Вечерта на 1998 година. Пълен мрак обгръщаше всичко.Тази зима беше страшен студ. Духаше остър вятър. Ледени висулки, като остри ножове висяха от високите сгради. Разбитите асфалтови улици светеха като надробени стъкла. До ръждясал и потрошен контейнер за смет, лежеше малко, някога бяло кученце. Цялото свито на топка. Личеше си, че е домашно. Имаше прожулена каишка на шията, с медальонче от ветеринаря. Някой го беше изгонил от вкъщи или изгубил. Цялото трепереше от студ. От неговото бяло беше останала малка част на муцунката, която ближеше постоянно. Тялото му беше нахапано от други кучета.

  Наоколо бяха разхвърляни найлонови пликове, буркани и други боклуци.

  Минаваха бучащи коли. Напред, назад. Хора викаха, свиркаха и се разправяха. Никой не видя малкото кученце.

  Настана тъмна, непрогледна нощ. Светеше само една улична лампа. Самотното кученце се загледа в нея. Така му се спеше. Ту отваряше очи, ту ги затваряше. Накрая уморено от тревоги, притвори огромните си черни очи и заспа...

  Присъни му се сън. Голяма светла къща. Долу на пода, нейната майка обикаля. Има паркет и е топло. Отнякъде идват още три кученца. Всички бели, като облачета. Това са неговите братя и сестри. Започват да си играят, да се борят. Майка им, вече стара и уморена, ги гледа отстрани. Ближе предните си лапи...

  Нещо страшно изтрещя. Беше колата за боклука. Малкото бяло кученце избяга бързо до съседния жилищен блок. Допря се до стените му. Те бяха така студени и чужди. Отпусна тъжно главица и въздъхна. Беше все така тъмно и студено. Нямаше я нейната майчица. Нито братята ѝ и сестриците.   Сви се на кълбо бялото кученце. Пак се загледа в единствената светлина.

  Какво ли щеше да му донесе съдбата и настъпващият нов човешки ден.

 Пловдив

 20.12.2015