ЕФРЕЙТОР

           Чуват се команди в тишината. Изпънатото ми тяло като струна се перчи пред погледа на старшината. Как да не се натягам? Сега е моментът да хване някой за дневален. Очите ни се срещат за миг, но съобразително насочвам погледа си нагоре към луната, кацнала върху отсрещния покрив. Сигурно не мисли за мен. Ниското му наполеоново тяло се отпуска на разтворените му крака. Гласът му заръмжава в тишината:

- Ех, момченца! Утре сутринта старият разбра, че ще има тревога и учение. Ще разкършим кокалчета ви. Дневалните да оставят отключени пирамидите с оръжие. А вие ще спите облечени. Ще ни вдигат от Варшавския договор. Затова опичайте си акъла! Който ме посрами, ще търка до уволнението си спалното. Ще му изгният от сапунка ръчичките. Сега сте свободни и мислете му!

След толкова закани хукнахме към спалните. За разлика от други път чепиците си оставихме под леглата. Завоня на колбасарски цех, произвеждащ луканки от старо месо. Страшната воня не ми направи впечатление. Сега мисълта ми се бъхтеше как най-бързо да се измъкна утре при тревогата. В артилерията, където служих, взимаха все високи момчета над един и осемдесет. А аз с моите и един шестдесет и пет? Щяха да ме залепят на стената, като гербова марка. Скоро спалното се напълни с рев на лъвове, стенания и подсвирквания. Обух си обувките, вързах ги здраво и на пръсти отидох до пирамидата. Нарамих като трънски партизанин оръжието, запасах и паласката. Последно протегнах ръка за каската. Всичко това стана под светлината на мъждукащата дежурна лампа. Сянката ми се плъзна по стената и застина до празното легло, някъде накрая на спалното до прозореца. Скоро и аз се присъединих към отбора на лъвовете.

Не зная колко съм спал, събуди ме радиоточката. А тя тревожно зовеше да защитим родината.

До далечния изход пред мен се разлюля море от сенки. Направих крачка натам, но бях спънат. Бързо се изправих и хукнах с цялото си снаряжение към прозореца. Погледнах надолу, видя ми се ниско. Като змия се извих навън. Хванал се за перваза, тялото ми се залюля като махало на часовник. От тежестта пръстите ми не удържаха и след секунда се приземих долу. Опипах се. Всичко ми беше наред и аха да се изправя. Над мен се чу нещо като ръмжене. Погледнах нагоре. Не вярвам на очите си. Отпред – Будьони. Както съм го виждал по филмите. Руски генерал със лъснати до блясък чизми и петльови гащи. Нахлупената му до очите фуражка в полумрака скриваше лицето му:

- Маладец, как тебя завут? - Изправих тялото си мирно и сякаш пораснах с десет сантиметра. “Редник  Татов”, прогърмя името ми в тишината: “Волна”.  Добре, че знаех руски от училище, иначе щях да посрещна утрото с генерала. Чак сега видях, че зад него има цяла тумба офицери. Един от тях побърза да ми преведе, че съм свободен. Като млад жребец хукнах към гаубиците.

Скоро се събра разчетът, заръмжаха влекачите и ни понесоха бог знае къде. Цяла седмица копахме. Маскирахме се. Стреляхме и най-важното, ядохме пържоли! При стрелби се полагало…

След два-три дни се прибрахме в родната казарма. То беше бърсане, то беше чудо. Накрая и нас окъпаха. Тъкмо си събрах акъла. Ето, че проехтя тръбата за сбор. Строиха полка в каре. Командирът на полка повлачи крака напред-назад, имитираше руския генерал:

- Маладци, другари, вие изпълнихте своя дълг пред родината, Варшавския договор, КПСС, БКП и ОФ.

Добре изпълни дълга си, редник Татов. Не вярвам на ушите си - чух моето име.

- Награждава се - повишавам го в звание ефрейтор.

Под ударите на сърцето и барабана излязох пред строя. Като си зная какъв съм строевак, аха да заплета крака. Подадоха ми две жълти лентички и някакъв лист, в който пишеше за геройството ми.

Всичко добре, ама апапите се навъртяха край мен: “Ще черпиш!”, хич не ме питат, че не съм получавал запис от началото на службата. Заплатата на редника е един лев и петдесет стотинки, които рядко получавах. Старшината все го удържа за нещо загубено. Но на сиромаха и Господ му помага. Знаех кога се получават колети в казармата, качвах се на покрива на изоставената сграда и от там наблюдавах кой къде си крие благинките. Късно вечер в потайна доба те се изяждаха и изпиваха с приятели. Гледам един отвори дулото на гаубицата и зареди с нещо, явно алкохол. Друг остави нещо под омаслените парцали, с които се почистваха оръдията.

Скоро свири тръбата за вечеря и докато се проточи веригата от петстотин човека, набързо смених адреса на провизиите. Събрах групата апапи и влязохме в един влекач, който не беше прибран в гаража. Явно са били грижовни майките на собствениците на колети.

Оттам излязоха две пилета и ракия, явно от географски район Карлово. В групата нямаше нито един спирач и бутилката направи три-четири кръга. По тежестта  ù определих, че сме изпили три-четвърти от нея. Замечтахме за уволнението, за срещи и какво ли не. Изведнъж вратата се отвори с трясък. Отвън ни стрелнаха две остриета вместо очи. Изтръпнах. Гого-Скобата беше най-злият офицер от всички. Наскоро го бяха правили операция от майсил и това още повече го беше озверило.

- Слизайте долу! – Първото, което ми дойде наум, беше докато аверите напускат кабината, да бутна бутилката на седалката. Докато се разправяхме, доказателството щеше изтече. Завоня на алкохол.

- Дайте бутилката! – Вдигнах ръце, че нямам нищо, но той не повярва, преви се на две и двуметровото тяло се разположи върху локвата от алкохол. Чу се вик сякаш идваше от ада.

- Ах, изгорях мамка ви! – В ръката му блесна пистолет.

- Ще ви разстрелям, гадове такива, на кой е шишето?

Аз направих крачка напред, той ме повдигна за ухото и така ме закара в ареста. На другия ден се започна една, не ти е, майко, работа. Разпити. Отново барабани, строй и отрязване на нашивките. Батарейният ме извика в  канцеларията, където се бяха събрали група офицери. Знаех, че не обичат Гого–Скобата. Те със смях ме питаха как съм изгорил задните майорски части. Даже един от тях поиска в неделя да ида на гости и да разкажа на жена му. Останах си ефрейторът с най-малко прослужено време. Добре, че не бях от Влашко - там нямаше да ме пуснат в дома, ако не нося нашивка…