/ На леля ми /
Още в самолета, идеята да лети до България по никое време, бе започнала да ѝ се струва не само ирационална, а откровено глупава, но едва тук, в това забито странджанско селце я формулира съвсем ясно в ума си, като: най-голямата тъпотия, която бе правила за последните, поне, десетина години.
След летището и формалностите по кацането, бе взела кола под наем, шофирала близо петстотин километра по пътища, достойни за трасе на оф-роуд шампионат, необременени от досадни пътни знаци и стотици указателни табели, като тези по пътищата в Германия, на няколко пъти се бе губила, разпитвала и плакала от безсилие над картата, но най-после, все пак, бе пристигнала. Вчера.
Със снизходително примирение установи, че селото продължава да е без електричество, вече втори ден, което значеше, че отново няма да може да се изкъпе. Леля ѝ, бе предложила да напали печката и ѝ стопли в някаква кофа вода, но тя отказа, хванала се за думите ѝ, че може всеки момент, все пак, да пуснат тока. Позабърса ...