/ На леля ми /

   Още в самолета, идеята да лети до България по никое време, бе започнала да ѝ се струва не само ирационална, а откровено глупава, но едва тук, в това забито странджанско селце я формулира съвсем ясно в ума си, като: най-голямата тъпотия, която бе правила за последните, поне, десетина години.

   След летището и формалностите по кацането, бе взела кола под наем, шофирала близо петстотин километра по пътища, достойни за трасе на оф-роуд шампионат, необременени от досадни пътни знаци и стотици указателни табели, като тези по пътищата в Германия, на няколко пъти се бе губила, разпитвала и плакала от безсилие над картата, но най-после, все пак, бе пристигнала. Вчера.

   Със снизходително примирение установи, че селото продължава да е без електричество, вече втори ден, което значеше, че отново няма да може да се изкъпе. Леля ѝ, бе предложила да напали печката и ѝ стопли в някаква кофа вода, но тя отказа, хванала се за думите ѝ, че може всеки момент, все пак, да пуснат тока. Позабърса се малко с влажните кърпички, които, слава богу, бе пъхнала в дамската си чанта в Германия, и това беше всичко.

   Лежеше в леглото забила поглед в напуканата мазилка на ниския варосан таван, борейки се с най-разумното в случая, да стане и да си тръгне на часа, налагайки си да мисли и си припомня причините, довели я до тук. Но дори най-силният аргумент в полза на идването ѝ, сам по себе си, бе дотолкова глупав, че нямаше на къде повече! Две думи. Бяха онези две думи: „Ежко Бежко”, които ѝ бе предала Здравка, приятелката ѝ, когато Елица бе отишла да я види в болницата след операцията. По-точно няколко месеца след операцията ѝ в Индия, при връщането ѝ в Германия.

   Здравка бе емигрантка, като нея, българка, омъжила се за германец, само и само да избяга от тази мизерия тук, в която, тя, сега отново се бе върнала. Огледа стаята с отвращение. Загубили цвят пердета, варосани стени, ковьорче над леглото, снимки на мъртъвци, бюфет, порцеланова ваза с пластмасови рози, миризма на застояло, лавандула и нафталин... Да, точната дума бе мизерия, но когато бе там, в онзи другият, рационален и подреден свят, в ума ѝ, едновременно болезнено, тъжно и красиво звучеше една друга дума: България.

   Успокои се с мисълта, че тя, все пак, бе родена и израснала в град, при това, голям за представите на местните, а тук беше само родното село на баща ѝ. Българи... Селото се казваше Българи... Сега, от големия род на баща ѝ, в него бе останала само единствената ѝ жива леля, Елена, при която и бе дошла.

   Германецът, мъжът на Здравка, Мюлер, за разлика от нейния, бе инженер. За разлика от нейния, бе и много по-млад. И когато един ден Здравка ѝ се обади по телефона, за да ѝ каже, че ще заминава за Индия във връзка със строителството на някакъв язовир по проект на фирмата, в която работеше Мюлер, макар и бяло, ѝ завидя. Едва обаче, когато Здравка наистина замина, Елица усети липсата ѝ и се почувства самотна. Бяха родени и израснали в различни градове в България, но пристигнали в Германия, приблизително, по едно и също време. А от както се бяха запознали в Българския клуб в Есен, преди вече, повече от двадесет години, се бяха сближили като сестри. Двете нямаха тайни и знаеха всичко една за друга - за мъжете, за децата, за любовниците си... Само на Здравка бе казала и за тумора, който ѝ бяха открили, и който бе отказала да оперира.

   Точно за това, отначало, когато Мюлер се върна по спешност в Германия, за да търси пари за операцията, това ѝ се стори нелепо и едва, много по-късно, почувства онзи стягащ гърдите ѝ страх и болка, че може да я загуби завинаги.

   В Индия, Здравка бе получила абсцес на мозъка в много остра форма и бе изпаднала в кома. Налагаше се спешно да бъде оперирана, тъй като лекарите бяха категорични, че без специално оборудван самолет и екип, няма да издържи транспортирането и обратния полет до Германия. Мюлер бе открил най-добрия хирург там, завършил и практикувал в Англия, и всъщност единственият, който се бе съгласил да извърши операцията. Но не и преди, за това, да му бъде заплатено. Петдесет хиляди марки. Толкова бе поискал. А докато Мюлер бе в Германия, за да ги събере, лекарят, бе обещал, че макар и в кома, ще я поддържа в клиниката си жива.

* * *

   Операцията бе минала успешно, но Здравка бе ослепяла. Казваха, че е временно. Върна се в Германия няколко месеца, по-късно и Елица отиде да я види още на другия ден. Лекарите я предупредиха, че има вероятност да е получила и други увреждания и да е подготвена, ако Здравка не я познае.

   - Ели... Ти ли си? – Бяха първите ѝ думи, още щом отвори вратата на болничната ѝ стая. Здравка бе извърнала глава към нея, но очите ѝ пробягаха някъде в страни. Извън това, изглеждаше добре. – Ти си! Ела, имам да ти разказвам много неща...

   Не бе имала време да се замисли как точно я беше познала, защото се бе навела, и разплакана целунала ръката ѝ, като едва бе успяла само да прошепне:

   - Здравче... Миличката ми... Липсваше ми! - Здравка се бе усмихнала някак тъжно, а пръстите ѝ, само леко я бяха стиснали, когато простичко отвърна:

   - Знам!

   Двете бяха стояли така, притихнали, докато Елица усети, че присъствието на жената до нея изпълва празнотата, и се е отърсила от страха, че ще я загуби. Превърнала се отново в онова щастливо хлапе, което само приятелката ѝ вече познаваше, избърбори:

   - Хайде, разкажи ми за Индия... – Здравка се бе усмихнала.

   - Отвратителна страна! Трябва да те разочаровам... Няма нищо общо с картинките от „Индийски приказки”, дето си ги чела едно време в България или диплянките на туристическите агенции... Ама, нищо общо! – Натърти.

   - Добре, добре... Знам че, все пак, ще се опиташ да ме разочароваш! Защото знаеш, че ти завидях за Индия...

   - Ама, Ело! Халал да са ти и Индия, и индийците... Живи мангали, ма! По-бетер и от циганите ни в Ямбол...  - Да, беше си нейната Здравка. Усмихна се.

   - Аха...! Някой мургав красавец от родината на „Кама сутра” и „Тадж Махал”, май е разочаровал момичето...

   - Елице, казвала съм ти го и друг път: Ти си абсолютна нимфоманка! – И двете се бяха разхилили, а Здравка бе забила любимото ѝ: - Честно, купонна система да има за мъже, пак няма да се сетя за индиец! - И бе продължила обрисувайки потресаваща картина: - Бедна ти е фантазията, там, за какво иде реч! Воня, мръсотия, мизерия... и мангали. Не си правя майтап! Махалата ни в Ямбол, ряпа да яде! В Индия... Всъщност... Добре, хайде да не обобщавам... Значи специално за Мумбай ти говоря, аз, дето съм българка и ти знаеш какво е в България, аз изпаднах в културен шок! За моя женчо, пък, да не ти разправям! Направо бе, като ударен с мокър парцал. Трябваше да му видиш физиономията на шацито*... То, пак, добре, че беше той, да не му се подигравам, че можеше и да не ме видиш жива... Не, че щеше да е голяма загуба, де... – Усмихна се извинително. – Уф... Толкова много неща имам да ти разказвам... Ама дай, едно по едно... Та в Мумбай, значи, всички са разделени на касти, нали си чувала...?! И най-низшата каста, най-бедните, казват се далити, те буквално се раждат, живеят и умират на улицата. Те са... Абе, говеда, ма, Ело! Ама, не...! Говедата, пак... Свещените им дръгливи крави, стоят много по-високо в йерархията, и са на по-голямо уважение от тези... далитите.

   Никой от друга каста няма право да ги докосва или дори да говори с тях. Забранено им е да влизат в храмовете, да бъдат в едно помещение с някой от по-висша каста и даже да го гледат...

   Моят... Мюлер, нали си го знаеш какъв си е стиснат и стриктен, немеца?! Нищо, че фирмата му плаща и храната, и пътя, и хотела... Абе всичко! Oтначало се набуха в някакъв от най-евтините им хотели, точно до бедняшкия им квартал... Ели, честно... Няма да повярваш! Онези от тази каста, далитите... Абе, който от тях умре, умре! Остава на улицата. Нощем минават с едни багери, като тези нашите… снегорините тука, ама по-малки... избутват труповете на камари, заливат ги с бензин ли, не знам там с какво... и ги палят. За да не се разнасяли зарази... Няма гробове, няма погребения, няма ревове... Нищо!

   - Ае стига, ма! – Елица беше потръпнала отвратена и потресена, а Здравка бе продължила:

   - Няма стига! Без майтап... Няма да ти кажа за каква воня става въпрос! Имам чувството, че ми се запечата, не в носа, не в съзнанието, ами... направо в ДНК-то ми се запамети... Няма да я забравя докато съм жива! Хора, кучета, маймуни... всичко на куп, и им драсват клечката!

   Моят само дето не получи удар! И на втория ден, ела да видиш! Преместихме се в най-богатият им квартал, ама... Все едно отидох на друга планета! ...Уф, Ело, не ми се говори за тези... Друго трябва да ти кажа! - Здравка бе замълчала, а тя все още под въздействието на чутото, почти не беше обърнала внимание на тона ѝ. – Докато бях в кома, при мен дойде баща ти. – Бе продължила много бавно, докато Елица осъзнавайки още по-бавно смисълът на думите, я бе погледнала слисано. Слепите очи на Здравка, сякаш я бяха потърсили, но отново не спряха върху ѝ. – Само ме изслушай! И трябва да ми помогнеш... С другите не мога да говоря за това, защото ще ме вземат за крейзи, но на теб, знам, че мога да кажа! Сега само ме изслушай, моля те, после можеш да ме питаш, каквото искаш!

   Когато изпаднах в кома, първо ми се явиха някакви монаси, но не като нашите, православни, а облечени като монасите там, в Индия. Казаха ми, да запомня това, което ще чуя, защото когато се върна, трябва да го предам. Отвърнах им, че вече няма да се връщам, но те само ми се усмихнаха. Рано ми било още... Знаеш ли какво ми казаха: „Ти си наказана. – Викат - Ние направихме толкова много за теб... Ето, стигна и до Германия, но си ленива! Мързелуваш, и за това те наказва Бог... А най-страшното наказание, ако не се промени, го чака Николай, защото на него, Бог му е дал талант, а той не го използва, мързелува и се е пропил... За Николай Десподов, става въпрос, оперния певец... – Елица беше чувала името му, знаеше, че е богат и известен, че дори по едно време, беше солист в операта, но се беше пропил и бяха престанали да му дават роли. Славата не прощаваше...! Знаеше, че също като тях живее в Есен, но никога не беше го виждала. Нямаше и къде. Макар и в един град, живееха в различни светове – неговият, на богатите и хайлайфа, и нейният, на работниците и гастарбайтерите. Самата тя, работеше като сервитьорка, имаше дете, което трябваше да издържа и нямаше никакъв начин да отдели сто марки за билет, за да отиде на опера. Не, че не искаше, но си позволяваше да задели пари за опера само когато се връщаше в България. Там билетите бяха десетина лева... Пет марки. Без пари! – После дойде майка ми... Знаеш, почина на шейсет и две години, но изглеждаше най-много на двадесет и пет. Каза ми да не се притеснявам за нея, че там се чувствала добре и че ще се оправя... Такива неща... И след нея, като започнаха да пристигат, ама... Всякакви! И да ми заръчват да предавам, на де що се сетиш, разни познати и близки, какво ли не! Този да си сменял работата, другият да си заведял жената или детето на еди-кой си лекар, трети да се оженел... Че тогава, ми се яви и баща ти. Не го познавам като жив... Хубав мъж е! Висок, строен такъв...

   - Не беше ли с шкембе? – Уж невярваща, а беше попитала глупаво. Здравка беше отвърнала:

   - Не... Нямаше шкембе! Беше млад и строен... Не знам! Това сигурно са душите им, защото и майка ми, като ми се яви беше млада... Че баща ти дойде усмихнат и ми каза: „Кажи на Ежко Бежко, да се пази, защото, ако му се случи нещо, много ще ми е мъчно за Силвето.” Викам му: А пък и, ако ми кажеш кой е този Ежко Бежко, може и да му предам! „Е, Елица! – Отговаря ми... Ще кажеш, че знам! – Кажи ѝ да отиде на село, при сестра ми... - Май че каза, че и тя се казва Елица... - Тя знае как да я лекува.” Така ми каза. Да отидеш при леля си... Виж, за детето най-му е мъчно... – Ели!

   Бе потресена! Никой, освен нея и майка ѝ, не знаеше, че като малка я бяха подстригали късо и заради косата ѝ - остра и права, като бодли на таралеж, баща ѝ я бе нарекъл, и за него така си и беше останала: Ежко Бежко. И Здравка нямаше от къде да го знае, бе сигурна! Никога не беше говорила за детството си, а и с майка ѝ се познаваха само задочно.   

   - Ели... – Повтори Здравка. – Трябва да отидеш при тази си леля, Елица...

   - Елена. – Я бе поправила механично.

   - Да, вярно! Елена беше. Виж...! До сега, всичко, което ми казаха се случи... Повярвай ми, трябва да отидеш! Сигурна съм, че тя знае как да те излекува... И трябва да ми помогнеш за Николай Десподов. „Най-страшното наказание... - Така ми казаха монасите – Заради таланта му...” Не ми казаха какво е наказанието, но ми заръчаха да му го предам това. Трябва и още нещо да му предам... Моля те, намери го и му кажи да дойде! Моля те, Ели! Мен, явно, скоро няма да ме изпишат... А! Кажи му и че някоя си Станка се е застъпи най-много за него. Той я знае...

   Този разговор се бе състоял преди около три месеца. Елица трудно бе открила адреса на оперния певец, комуто щом позвъни, вратата ѝ отвори неприветлив, брадясал мъж, облякъл блуза, сякаш измъкната от чувалите за червения кръст, който освен това, беше и, видимо, ако не пиян, то поне махмурлия. Едвам го разпозна. На екрана и по списанията, винаги бе усмихнат и облечен в костюм... Но когато му предаде думите на Здравка, и най-вече, щом чу името Станка, се променил пред очите ѝ, буквално, до неузнаваемост. Бе я поканил да влезе и го изчака вътре, докато се преоблече и го заведе при Здравка още същия ден. Остави ги в болничната стая сами и не знаеше какво си бяха говорили, но преди седмица, Здравка, много доволна от нещо ѝ бе казала, че Николай е спрял да пие, отдал се е изцяло на пеенето и отново е станал солист. Поздравявал ги, и им е изпратил покана и билети за ВИП места в операта за всички спектакли до края на сезона. Включително и за гостуващите. Въпреки, че не пропусна да отбележи на ум, фамилиарното споменаване само на малкото му име, Елица дотолкова бе шокирана, че не искаше да повярва, докато Здравка не ѝ каза да погледне в чекмеджето на шкафчето до леглото ѝ и се увери сама. Едва когато прочете името си на поканата: Фрау Елица Мàршал до това на Здравка, най-после, осъзна, че думите ѝ са истина и ако не се намираше в болница, щеше да се разпищи от радост, като тийнейджърка. Все пак не се въздържа и като я прегърна изкрещя във възглавницата ѝ, щастлива.

   - Обещай ми да отидеш при леля си! – Ѝ бе казала Здравка същия ден. – Не заради себе си или заради мен... Баща ти ми каза, че ако нещо се случи с теб, ще му е много мъчно за дъщеря ти... За Силвето. Обещай ми, заради нея! Ако нямаш пари, аз ще ти дам! Не издържам вече постоянно да мисля, че може да... Нещо да ти се случи. Аз съм по-добре, не е нужно да идваш всеки ден, макар че ще ми липсваш... Ето, започнах вече да различавам и силуети... Ще се оправя, и монасите ми казаха така, и майка ми... Ще се оправя! – Повтори убедено. - Обещай ми, че ще отидеш... Казах, ще ти дам пари!

   - Не е до парите! Имам толкова, колкото да отида до България и се върна. - Ѝ бе отвърнала. - Знаеш ме, че не вярвам в такива неща: прераждания, духове, срещи с умрели... Или поне, до сега, не вярвах... А и тази жена... Леля ми е най-обикновена селска женица... Баба. На седемдесет и кусур години е. Не живее във Варна и не съм я виждала поне от двайсет години, въпреки че се казва Елена и май съм кръстена точно на нея. Виждала съм я само пет-шест пъти в живота си, когато сме ходили с нашите на почивка в Созопол и преди да ми кажеш, честно, дори не се бях сещала за нея, но сега, постоянно мисля за това.

   Спомних си, че майка ми говореше за нея, само под сурдинка. И никога пред баща ми! Казвала съм ти, че е много набожна и всяка неделя ходи на църква, но за леля Елена говореше, като за „Шаманката”. Питала съм я, защо ѝ казва така, но всеки път ме пращаше за зелен хайвер... Тъй де! Искам да ти кажа, че в къщи не се говореше много за нея...

   - Аз ти казвам, на мен какво ми казаха тези, дето ми се явиха. Казаха ми, че синът ми ще зареже икономиката и ще стане музикант... Не ми се искаше да се случи, но той го направи! Заряза си изпитите, ученето, всичко... И сега е барабанист в някаква там, рок ли, рап ли... Даже не му знам и групата! Казаха ми и че няма да умра и ще ослепея, но малко по малко зрението ми ще се възстанови... Ето, случва се! На когото, каквото трябваше да предам, се случи, за това съм сигурна и за теб...

   - Знам Здравче... – И бе отвърнала.

* * *

   - Хайде и за днеска, здрасти, значи! – Носеше, както винаги, шоколад и нектар от кайсии. – Имам новина! Вчера, след триста кандърми и хиляда въпроса по телефона, майка ми, най-сетне ми даде номера на леля ми, Елена. „Не искам да имаш нищо общо с тая жена.” – ми каза... Днес ѝ се обадих.

   - И? – Я бе прекъснала Здравка нетърпеливо.

   - Ами... Не знам! Май даже ми се зарадва. Бях си мислила, че е забравила изобщо, че съществувам... Разказах ѝ по телефона на бързо, всичко, което ми каза, че е казал баща ми... Казах ѝ и за тумора... Така че, вече и тя знае, не само ти. Изслуша ме, без да каже и дума. Даже по едно време си помислих, че връзката е прекъснала... И накрая ми каза най-късно до десети май, да отида при нея. Не знам защо. Не ми звучеше, като да е изненадана... Странна жена, наистина...! Не ми прозвуча и като да е изперкала, ама... Знам ли?! Като отида, ще разбера! Днес е трети. Успях да намеря билет, и на осми летя за София...

   - Браво, душицата ми тя! – Бе възкликнала радостно Здравка и за да прикрие вълнението си Елица бе сменила темата.

   - Казах му на моя, че ще летя за България, а той, нали го знаеш, само: „О.К., шац!” Въобще не му дреме! Ако не беше такъв мухльо, щях да си помисля, че има любовница.

   - А може и да има, ти от къде знаеш? – Я беше подкачила усмихнато Здравка, а тя, кой знае защо, се беше ядосала:

   - Да има, ма! Белким живне малко, че аз може и да съм със злокачествен тумор, ама той си е жив умрял! Само бирата го вълнува и с кого да се напукат в петък вечер, като... Като германци, друго не го вълнува. Егати мъжете! „О.К., шац!” – Беше изимитирала, безразличната му интонация. – Мухъл! Като предния...

* * *

   Все така, забила поглед в напукания таван се замисли за първия си съпруг в Германия, Карл-Хайнц. Тогава беше сервитьорка на Златните и се бяха запознали там. Тъкмо се беше развела и се беше върнала с детето в апартамента на майка си. Беше на двадесет и четири, а той на тридесет и една. Ерген...

   Елица знаеше, че не е първа красавица, не и по българските критерии, но ако имаше нещо, от което наистина да разбира, то беше как да свали един мъж. Всеки мъж! Този не беше изключение... В крайна сметка, всички искаха само едно, а тя знаеше как да го предложи, дори без да говори немски, и при това така, че едновременно да изглежда желано и възможно, но без да е пошло.

  За две седмици го омота така, че заприлича на кученце. Четири месеца по-късно се върна в България и се ожениха. Приятелките ѝ завиждаха, майка ѝ плака. Плака и тя, защото трябваше да остави Силвия. Не можеше да я вземе със себе си. Не и преди да разбере сама какво ги очаква двете в Германия.

   Пристигна по времето на коледните празници и след безнадеждността и сивотата на соц-а, Германия ѝ се стори като страна от приказките. Съжали, че Силвия не е с нея. Щеше ѝ се да я види щастлива...

  Докато не разбираше езика, всичко беше наред. Карл-Хайнц бе мил, усмихваше ѝ се... Брат му, приятелите и родителите му, също. Вероятно само в идейно обременените представи на сънародниците ѝ, германците бяха нация от студени националисти, мразещи всички чужденци. Дори не си беше представяла, че някъде, светът може да е толкова подреден, толкова чист и красив и хората, толкова мили...

   Постепенно започна да разбира езика по-добре, но още, ѝ беше трудно да проговори. Тогава разбра и онова, което я смрази - Карл-Хайнц не беше нищо повече от обикновен простак, такъв, с каквито се бе срещала предостатъчно и в България. Осъзна, че през милата усмивка, на която бе отвръщала с безрезервно доверие, той се бе забавлявал, за нейна сметка, заедно с приятелите и роднините си, като я бе обиждал с най-циничните думи и изрази, в иначе бедния им от към тях език, докато тя бе приемала техните усмивки за доброжелателност. Бе смятала, че подобно инфантилно лицемерие може да съществува само на Балканите или някъде из африканските племенни държавици, но очевидно бе грешила. Насили се да проговори на всяка цена на джавкащия им език, без повече да се притеснява как звучи от собствената ѝ уста, и му го каза. Едва тогава видя истинската му същност, скрита зад очарователната му, по-рано, усмивка и осъзна, че е един завършен холерик, за когото съществуваше единствено егото, което тя бе наранила. Просто така бе възпитаван, като егоист.

   Животът ѝ се превърна в Ад. Караха се всеки ден и за всичко, и тя се чудеше на себе си, как бе виждала в него нещо повече от простака крещящ на среща ѝ. Добре, че поне дъщеря ѝ не беше тук...

   Започна работа, като сервитьорка в един ресторант в съседство, където клиентите се радваха на екзотичната ѝ матова красота и разваления ѝ немски, като даваха израз на тази радост в щедри бакшиши. Вече твърдо бе решила да се разведе, и му го заяви, без да предвиди последствията... На другия ден, самодоволно усмихнат, бавно ѝ обясни, че е спрял процедурата по придобиването ѝ на немско гражданство, като е обявил на властите, че е сключила с него само фиктивен брак...

   Здравка я свърза с адвокат, който ѝ каза, че обвинението е много сериозно и ако се докаже, се счита за престъпление, като при всички случаи думата на мъжа ѝ, германец, в случая беше решаваща. Следваше черен печат в паспорта и ако не си тръгнеше сама, екстрадиция. Без право да може да влезе някога отново в страната. Беше шокирана!

   - Слушай, не можеш да се върнеш в България, знаеш го и сама! – Бе ѝ казала Здравка. Да, знаеше го! – Сега не можеш да се разведеш! Първо, трябва на всяка цена да останеш, и второ, трябва да събереш пари, за да можеш да си позволиш лукса, да бъдеш самостоятелна. Никога не забравяй, че тук не е България, а страната на Хитлер, в която, ние с теб, винаги ще сме само две чужденки! Но дори и чужденка, тук си по-добре, отколкото там, защото вече си чужденка и за българите! Дърво без корен, като във филма, нали се сещаш...?! Никой няма да ти прости, че си успяла да избягаш. Ще те смачкат! От завист! Трябва да му влезеш под кожата на този... Не ме карай аз да те уча! Събери пари, плюй си на фасона, знам, че не можеш да го понасяш... Но трябва да останеш и да вземеш детето си, защото там, нито за него, нито за теб вече има живот. Опитай се... Не! Трябва не само да се опиташ, а трябва наистина да бъдеш мила... Трябва да останеш! Просто бъди жена, кучка, ако щеш...

   И тя беше станала! Наложи си да търпи ругатните, простащината, отвращението от мършавото му тяло и нескопосния му секс... Издигна преиграването до главна роля в леглото и лъжата до част от себе си. Пое допълнително часове в ресторанта, като и в добрите и в останалите дни, гледаше да оставя в къщи само малка и приблизително еднаква сума от бакшишите, за да не буди съмнението му. Постепенно започна да го убеждава, че гражданството и немският паспорт, за нея не значат нищо, стига да знае, че той я обича. Накара го да се почувства за пръв път онова, което никога вече нямаше да бъде за нея – мъж. И успя!

   А когато на рождения ѝ ден, близо година по-късно, той тържествено ѝ подари немския ѝ паспорт, само дето не изкрещя от радост. Само заради гостите си наложи да бъде мила за последен път, и се изнесе седмица по-късно. Да, беше успяла!

* * *

   - Ади, Еленко, – Леля ѝ твърдо отказваше да изрече името ѝ, Елица, като упорито я наричаше „Еленко”. „Аз и ти сме наречени на светията ѝ, Елена.” Беше отсякла първия път, когато я поправи. „Че то к’во е това, твоето име, мари? Елица. Хубаво име, българско, ма... Не е нашо! Нащо си’й баш Елена!” – тока додѐ преди час, нали рачѝ да се къпеш?! Пък стани малко поразшътай са из село, че да разберат ората, че и аз имам гостенка... Не я мисли чак толко, таз болест. Ако светокът Костадин е рекъл, ще те оздрави...

   Банята беше само на мазилка. Нямаше и огледало... Но водата сякаш отми от нея и последните остатъци страх, Германия, Карл-Хайнц, съмненията ѝ... Излезе пречистена и усмихната, завита с хавлията, и леля ѝ я посрещна с думите:

   - Я к’ва си убава като не си са такава одзверила! Оти ми са хилиш? Убава си я! Като бех като тебе и аз бех убава, aма виж ма сега... – Засмя ѝ се. – Айде обличай са, да не изстинеш! Балкан е тука, не ти е Германията...

   „Нямаш представа, колко си права!” – Си помисли тъжно на ум.

   Двете излязоха, когато слънцето беше започнало вече да се спуска към баирите. Направи ѝ впечатление, че леля ѝ не заключи вратата, а когато я попита не се ли страхува от крадци, кратко отвърна: „Тук апаши нема.”

   Едва сега, два дни по-късно, красотата наоколо я омагьоса. Селцето, сякаш скрило се от свeтa, сгушено сред зелените възвишения на планината, пулсираше с някакъв свой си, бавен и много различен ритъм от задъханата тахикардия на европейските градове. Няколкото души, които срещнаха, повечето жени, ги поздравяваха сърдечно и открито, с нескрито тихо уважение, което разбираше, че не тя предизвиква. С искрена почуда установи, че някои от тях целуваха ръка на старата жена до нея, както ѝ се стори, с благоговение. „Странни хора...” -  Помисли си. Облечена в обичайните си черни селски дрехи, леля ѝ, с нищо не бе по-различна от останалите старици, които срещаха. Да, може да беше по-мълчалива, по-блага, по-вглъбена... Но не откриваше друга разлика.

   В следващите няколко дни, леля ѝ се промени. Не отведнъж... Виждаше как, ден след ден, сякаш се затваря все повече в себе си. Престана да излиза, да говори... Почти бе престанала и да се храни... Елица усети тази промяна не само в леля си. Всички, като че ли, се бяха смълчали, сякаш, в очакване на нещо и това очакване по някакъв странен начин започна да изпълва и нея.

   И тогава, една сутрин, заби камбаната. Звънът ѝ излиташе и блъскаше, монотонен сред околните гористи възвишения, като уловена птица, за да се върне отново, притихнал, следван от друг. И от следващ. До безкрай.

   - Хайде, Еленко, ставай! Днес е денят на светока Костадин, а утре и на нашата си светица, Елена. Умий са, че да одим, та да му са обручаш! – Отпърво, не я позна. Леля ѝ беше облечена в извезана, дълга до глезените бяла риза! Гласът ѝ я срещна далечен и чужд, но тя стана и я последва.

   Всичко ѝ бе като в сън. Хората пременени в празнични дрехи, събрали се пред черквата. Момците изнесли загърнатите в кърпи икони на светиите. Шествието до аязмото и светената му вода, от която пи. Смъртта на жертвеното животно, хорото край „конака”, дивата свирня на гайдата и тъпана, чийто ритъм я изпълни с онази древна и позната само в душата ѝ сила. Жаравата...

   Не бе разбрала, кога я бе хванала за ръка, но жената до нея я стискаше здраво. Обърна се към нея с омраза.

   - Пусни ме! – Каза зло. Усети се студена, като да бе гола сред снежно поле в зимен ден. С ледени нозе, ледени длани, ледено сърце... Сякаш не я чу. После я побиха тръпки... Чак когато спря да се тресе, леля ѝ я пусна и грабна голямата икона. Все тъй, без глас, старицата запристъпя в жаравата. От първом, в кръг... Сякаш плахо. После направо през огъня. На кръст. За миг сякаш спря на средата, загледана в нищото, сетне нозете ѝ само ситнеха през жарта, като в танц. Тъпанът се опита да догони стъпките ѝ, но нозете ѝ не вървяха по него, а гонеха писъка на гайдата. Елица не виждаше лицето ѝ: бледо, изопнато, чуждо. Някой прошепна:

   - Светокът я прихвана... – Но и него не чу.

   Очите ѝ виждаха само мъглявия бял силует на мъжа, който идеше през жаравата право към нея и я викаше. Сърцето ѝ заблъска лудо в гърдите и изравни ритъма си, с този, на задъхания бумтеж на тъпана... И когато духът му влезе сред нея, не усети страх. Само сила... Студът бе преминал и сега се усети спокойна и лека. Сграбчи другата, малка икона, пристъпи напред, а гласът на посестримата ѝ, надвика този на гайдата, и свирнята ѝ стихна, като преди да замлъкне...

   - Вах, вах, вах, мари... Лошо са гледа! На болест е...! - Елица пристъпяше ситно напред и не сещаше огън. Нито страх. Нито болка... Само думите, които я питаха – Ще са обручаш ли на светока Костадин?

   - Да... – Отвърна с пресъхнали устни, толкова тихо, че пукота на въглените заглуши гласа ѝ.

   - Ще са обручаш ли на светока Костадин? – Попита леля ѝ по-високо и тя отново отговори:

   - Да!

   - Обручаш ли са на светока Костадин? – Почти извика старицата за трети път и този път ѝ отвърна така, че всички да чуят:

   - Обручам се!

   Гайдата писна високо, а от смълчалото се около жаравата множество се изтръгна облекчен стон. Усети, че въглените запариха под краката ѝ и излезе вън от жарта. Нозете ѝ нагазиха в разкаляната от водата на аязмото земя, видя как една майка уплашено подаде на жената сред жаравата дерящо се от плач пеленаче. Ръце размениха икона с дете, и го пренесоха над жаравата. Щом се смениха отново, детето беше притихнало. Усмихваше се. Всички видяха!

   - Отмина... – Каза леля ѝ и облекченият стон на тълпата, доби форма на дума, повторена многогласно и нестройно:

   - Амин!

   Почувства се друга, спокойна, пречистена... Защото го бе приела в сърцето си. Бог, светец, дух или демон... Вече беше все едно! Приела го беше пред всички... Като всички... Но той бе избрал само нея и тя му се бе обрекла! Завинаги!

* * *

   - Е? – Попита Здравка, нетърпелива да узнае резултата.

   - Туморът е изчезнал. Лекарите си глътнаха нотите... Гледаха ме на рентген, на скенер, с ехограф... Правиха ми компютърна томография и изследвания... Нищо! Просто е изчезнал, сякаш не е бил... – Повтори безстрасно. – От клиниката се скъсаха да ми се мазнят и ми се извиняват за притесненията, които са ми създали... Страх ги е да не ги съдя.

   - Елице, варненска мръснице, нали ти казах...?! Казах ти, нали?! – Здравка я прекъсна със задавен от вълнение глас. – Ела да те прегърна, миличката ми... - Бе се подчинила и притиснала в прегръдките ѝ, оставяйки я да се наплаче, дала воля на сълзите и облекчението си. Леко я погали по косите и разсеяно прошепна нещо мило, за да я успокои... Телом беше там, но мислите ѝ бяха другаде... Беше все така, като на сън, в онова далечно странджанско селце, скрито в дебрите на планината, и отново, сякаш чуваше гласа на леля си:

   - Ага ма зъме светокът, всичкият тоз народ на тебе остава... Оти сега, на светока ни Костадин, ти си му се обручила за невеста. Къщата и конака, и те са за теб, оти ти си му избраната от Еленините... И подир мен, ти оставаш да си... Нестинарка.   

 ____________________________________________________________

*Шац (Сhatz - нем.) - Съкровище