-Водка с тоник!-се провикнах и седнах. На моят си стол. Бар стол, с протъркана на места кафява кожа. На дървения ламел под седалката бях издраскал с ножче едно послание. Към самият мен. То гласеше:
" Имаш ограничен брой сядания."
Всеки път си го четях. Само дето не знаех колко е ограничението. Бройката. Ако знаех сигурно нямаше да сядам. Но сядах именно защото не я знаех. И пиех джин с тоник. Винаги! Освен в случайте, в които ми се пиеше нещо друго.
- Заповядай! -Мая сложи чашата пред мен- Един навлек се опита да седне тук преди малко, но му казах, че столът е зает.
- Резервиран ли?- усмихнах се.
- Да, отвърна тя.
- Ами явно ще трябва да съм ти благодарен завинаги, Яма?- казах, като отпих малка глътка, опъвайки се назад на стола, докато си бърках в джоба. Бях си забравил цигарите.. по дяволите! Понякога и виках Яма, вместо Мая. Не знам защо, или знам, но няма значение.
- Завинаги!- повтори Яма.
- Забравил съм си цигарите..
- Твой проблем..- каза тя и сряза един лимон на две.- Искаш ли резенче?
- Да, дай едно- подадох си чашата и тя го пусна вътре. То потъна и изплува с мехурчета.
- Още ли не зареждате цигари?
- Още, но имам, ако искаш.
Извади и ми подхвърли тънка кутия дамски цигарки. Запуших и спрях да я гледам. Много я бях гледал. Още от гимназията. Беше в съседния клас. Даже ми беше удряла шамар преди години. Да ме свести. Бях паднал от стола на пода, а е било подсред нощите. Не успяла да ме вдигне и ме цапнала да се пробудя и да се довлека някак до сепаретата. Тя заключила, а на сутринта ми сервира кафе и гледахме някакво сутрешно предаване за антилопи на телевизорчето над бара. Беше готино. Това бе от ограниченият брой. Само един път. Какво безвремие. Друг път, преди три години, се натискахме в склада зад бара. Лигавехме се, малко. Престорих се на крадец който я хваща и кара да мълчи. Такива глупости. Не беше лоша. Просто бе проклета. Нагледала се на всичко. Мислеше си, че няма какво да я учуди вече. И така. Както и да е. Пушех тънките цигари, а с другата ръка опипвах надписа. Сякаш четях брайлово писмо, като сляп. "Имаш ограничен брой.. "
Барът бе празен. Нямаше никой с който да говоря. Яма не искаше да говори нищо смислено. Или се фръцкаше, или беше нещо възмутена или си оправяше косата зяпайки се в полираната кафе машина. Това сядане на моя стол, се очертаваше да е напълно излишно и похабено.
- Яма, хайде да се поцелуваме? Искаш ли?
Тя присви очички и взе да се киска.
-Друго не можа ли да измислиш днес? Накрая ще те цапна с това...- тя измъкна бейзболна бухалка и я размаха комично.
- Ами само това ми хрумна.
- Голям си малоумник.
- Е, както искаш, само питам, нали знаеш как е..
- Не, не знам как е! тросна се тя.
- А какво знаеш?- попитах подавайки и празната си чаша.
Тя я напълни, метна пак едно резенче лимон, извади пиличка и взе да си пили ноктите. След минута мълчание, сякаш отбелязваше наум нечия смърт, надявам се не моята, остави пиличката и ме погледна в очите;
-Какво знам ли? Знаеш какво. Че няма смисъл. Но ето ме тук. И утре пак, и пак. Това знам. Не, че е нещо, но...
Добре го играеше. Обаче имаше право. Беше изтърсила нещо много важно, без да го бе разбрала и осъзнала. Даже две неща. Безсмислието на нещата, колкото и да изглеждат значими, и принципът на продължаването. Постоянството в нещо познато, което вече не ти носи удоволствие, а само рутина и спокойствие. И ти го правиш с уверени движения, сякаш се наслаждаваш, че знаеш следващият момент. Живееш тук и сега. Ето например, тя отваря бутилка бира. Знае, че капачката ще се огъне, ще падне в ръката и. Тя ще я хвърли в кошчето под бара, ще извади една от наредените картонени поставки и ловко ще я плъзне към клиента, после ще сложи чашата и бутилката и ще каже "заповядайте". След това ще забърше бара, ще извади няколко лайма, ще ги нареже майсторски на пластмасовата дъска, за бъдещи коктейли, слушайки с едно ухо какво си говорят хората пред нея, а с другото сериалът който следи от години. Ако няма клиенти ще изпуши цигара, загледана в отворената врата, откъдето подухва вечерният ветрец и ще си мисли нещо, което само тя си знае.. Това е принципът на продължаването. Измислих си го преди време, и си го използвам. Не е лош. Не казвам, че води до нещо кой знае какво, но ти дава една безметежност и спокойствие. А ако го съчетаеш и с нещо което ти дава заряд, като изкуство, или хоби, тогава си по напред от 80 процента от хората. Дори от милионерите.
- Умна си ти, Ямо проклета!- подхвърлих, а тя ме зазяпа някак ядно и учудено. Мислеше , че и се подигравам, или че кроя нещо подло.
- Сериозно, казвам, не си никак глупава. Добре си нацелила нещата.
Усетих, че се ядоса. Това е защото, не беше разбрала какво е нацелила. И мислеше, че е ужасно тъпо това което ми каза и прави.
- Тъпак! - каза тя, пресегна се и си взе цигарите. - Не ми трябват подигравките ти, нито си интересен, нито си оригинален. Ти си просто едно говедо.. Особено днес...
Опита се да запали, но само щракаше. Хвърлих и моята, но тя не я взе, отвори един шкаф, измъкна кибрит и запали с клечка. Духна я важно, замери ме с нея и си кръстоса ръцете по дамски. Лявата върху сгънката на дясната, с която държеше цигарата. После нагло издуха дима по мен. Беше доста забавно.
- Забавна си! - казах... и пипах ли пипах надписа на стола. Пак ми заприлича на един от онези моменти, някак единствени и неповторими. Ограничените. В които си напълно жив и наблюдаващ. Страхотно чувство. - Жалко, че не искаш да се поцелуваме! - продължих да я дразня. - Много си глупава понякога. Помниш ли в гимназията, как ти пипнах циците за пръв път?
- Говори си, не ми пречиш.- отвърна Яма, - ако искаш да знаеш винаги съм те имала за смотаняк!
- И защо?- попитах невъзмутим и непоклатим, като скала.
-Няма да ти кажа.
- Добре, както искаш. Много си чаровна, такава.. като не знаеш какво да измислиш. Искаш ли все пак да се целуваме?
- Не!
- Добре. Може друг път? Ще купя кутия еклери, ще ги ядем заедно. Една хапка аз, една хапка ти и ще се целуваме с пълна уста? Искаш ли?
- Ти съвсем си откачил...
Почувствах се щастлив. Беше прекрасна вечер. С водка, лимони, тиха музика и учудената Яма. Хем ядосана, хем заинтригувана. Малката и пиличка за нокти си стоеше насред бара от десет минути и изглеждаше доста малоумно. На грапавата и повърхност виждах белия прах, останал от изпилените нокътчета. Пресегнах се, когато не ме гледаше и я взех. За спомен. Тия моменти са ограничен брой, все пак. Някои са съвсем единствени.
Яма не каза нищо за еклерите, влязоха клиенти, намерих си други цигари и слушах замислено някаква стара балада на Крийдънс. Не ги бях слушал от сто хиляди години. И хоп, реших, че е една добра вечер за съвместно ядене на еклери. Да, да точно така! Измъкнах се леко, до денонощния и взех една тарелка. После уж отивайки до тоалетната, свърнах в склада и се скрих зад касите. Яма се появи с няколко празни бутилки. Гледа ме с насмешка няколко секунди, а после си взе един от тарелката. Та ядохме еклери до полуда и се мляскахме. Беше много смешно и вкусно. Направо космическо. Един от онези мигове, ограничените, но част от това да продължаваш...
После я изчаках да затвори и се прибрахме с нейната кола. При децата. Тъщата беше заспала на дивана, наметната с полареното одеалце, с което си завивах краката, докато зяпах Ал Бънди. Понякога ставаше така. В един от онези дни, в които бях почивка и отивах в бара да се преструваме. Но никога не знаех какво точно ще стане. Е, понякога беше и много тъпо, признавам. И бой съм ял. От един тип, който реши, че досаждам на Мая, и ме цапардоса с бутилка. Ама и аз се бих мъжката, докато тя го удряше по гърба с бухалката...
Незабравими моменти. Ограничени... И не яжте често тия еклери. Вредни са. Един път стига. Запомня се. Измислете нещо друго. А после нека се фръцка. Винаги ще е с оцапаната от еклер брадичка. Каквото и да прави. Тази брадичка с крем, ще остане завинаги в главата ми, а в нейната кой знае какво ще остане. Може би разбитият ми нос, който тя напълни тогава със салфетки, плачейки... Един миг, едно малко мигче, никога не повторено в своите детайли от никой друг. Колкото и нелепи да са понякога.
© Лебовски Todos los derechos reservados