Емилия и Анна 6

Глава шеста

На сутринта, Емилия се обади на братовчедката си,  помоли я да се срещнат  на следващия ден  и тръгна за Банкя. Шефката отсъстваше и Емилия трябваше да оглави сутришната визитация.

Анна все още беше в интезивното отделение на Пирогов. Вече трети ден лекарите се бореха за живота й.  Въпреки денонощните усилия, все още не успяваха да вкарат сърцето й в нормален ритъм. Професор Бойкикев, под чието ръководство беше кардиологията, не даваше мира на екипа си. 24 часа в денонощието, лекуващият кардиолог беще длъжен да му докладва за състоянието на болната. Д-р Анна Симеонова не беше обикновен пациент, освен че беше колежка, Анна беше и съпруга на един от най-близките му приятели.  Освен всичко това, всички съчувстваха на Анна за постигналото я нещастие. Междувременно в  брайтънската болница беше починала  и 4 годишната  й внучка. Въпреки  положените усилия, лекарите не  бяха могли да спасят детето. Оставаше двегодишното момченце, чието състояние също не беше стабилно.

Анна не знаеше за новата смърт която беше покосила внучката й. 

След седмица положението на Анна се стабилизира и професора отиде лично да й съобщи, че беше прескочила трапа. За смъртта на детето не смееше да говори. Страхуваше се от рецесия.

След още десет дни активно лечение, болната можеше да бъде изписана от Пирогов и изпратена на санаториум. Имаше две алтернативи- кардиологически санаториум в Банкя или гериатрията в същото курортно градче. Анна избра второто, защото там бяха само възрасни хора и щеше да се чувства по-добре сред връстниците си.  Така д-р Анна Симеонова попадна в болницата, където за нея щеше да се грижи най-омразната за нея жена. Анна не би могла да предугади това, даже ако имаше способностите на Ванга. Но съдбата си знаеше работата.

В денят, в който Анна постъпваше в болницата за възрастни хора в град Банкя, живота заплиташе поредния възел в съдбата на своите избраници.

Чистият въздух на малкото спокойно градче, беше балсам за здравето на жителите му, както и за лекуващите се в множеството болници, санаториуми, и други малки и големи лечебни заведения в града известен от стотици години с лековития си минерален извор.

Анна беше настанена в кардиологичното отделение на Гериатрията, в стая за двама с изглед към парка на правителствената резиденция, която граничеше с болницата. Тук терена беше доста наклонен и архитектурно-стрителното решение беше терасовидно, което придаваше и на Гериатрията  облик на представително лечебно заведение. Може би не случайно резиденцията на бившия Първи беше изградена толкова близо до болницата.

По традиция, във всички болници персонала се отнасяше с особено внимание  към пенсионираните лекари и въобще към здравните работници. Може би си правеха тънката сметка, че някой ден и те ще  станат пациенти. Кой знае!

Дните минаваха монотонно и еднообразно. Събуждане, тоалет, закуска в леглото, главна визитация и свободно време до 12 часа, когато санитарките започваха да разнасят обяда. 

Анна беше помолила старшата сестра да й вземе книги от болничната библиотека. Тя имаше слабост към поезията. На младини сама беше опитвала стихоплетството, но нямаше успех и бързо заряза това свое хоби. Но пък й остана желанието да чете стихове на неизвестни млади поети, което едно време правеше за да  ги сравнява  със своите. По голямата част от времето прекарваше в кревата. Не й позволяваха да се разхожда из парка сама. Два пъти на ден, преди обяд и след обяд  я извеждаха на разходка  с инвалидна количка, за около половиин час. Свежият въздух й  действаше много добре и помоли да удължат разходката, но лекуващата  лекарка, д-р Герасимова,  винаги любезна и усмихната,  й каза, че е твърде рано  за дълги престои навън. Двете се разбираха от един поглед и Анна се примири  с  положението. 

Настъпи времето на летните отпуски. Един след друг лекари, сестри и санитари започнаха да поемат пътя към морето или към родните си села и градове. 

Беше  топъл четвъртък в края на юни.  Сутринта, по време на голямата визитация, д-р Герасимова тихичко й прошепна, че рано след обяд ще дойде да я види, от понеделник била в отпуск за две седмици.

Към три и половина, вратата се отвори тихичко и се показа къдравата глава на д-р Герасимова. Обикновено  в този час болните спяха или почиваха будни.  Анна й направи знак да влезе.  

Д-р  Диана  Герасимова, беше млада лекарка, завършила  медицина и специалност гериатрия в Прага.  Беше едра червендалеста жена, с голям бюст  и едър ханш. На 35 години вече имаше три деца и все казваше, че трябва да роди още поне две, с което предизвикваше усмивките на другите жени в болницата, някои от които се оплакваха, че и едно дете трудно се гледа в България. На което Диана отговаряше, че колкото са повече толкова по- лесно било отглеждането. Герасимова носеше името на  нещастно загиналата дъщеря на Анна, и това я караше да я чувства като  своя дъщеря.  Професиите им също съвпадаха, желанието да имат много деца съществуваше и в двете. Беше факт, че за пет години  дъщерята на Анна беше родила две деца. Момичето  беше кръстено Анна, а малкият палавник носеше името на дядо си Борис.

Всичко това създаде  нреидима душевна  връзка между пациент и лекуващ лекар. Герасимова се отнасяше към Анна като към своя майка, нейната  живееше самотна там далеч в Котел,  докато Анна й се радваше като на своя собствена дъщеря и споделяше с нея всичките си болежки и вълнения. Безпокоеше се за внучетата си останали в далечна страна без родители, без близки хора. Анна не знаеше, че малката й внучка вече не е между живите. Лекарите не смееха да й кажат, за да не получи нова и може би фатална сърдечна криза. Пък и каква полза би имала да узнае за още едно нещастие сполетяла я за кратък период от време.

-Диана ти ме напускащ, ти ме напускаш, на кого ме оставяш, моето момиче, кой ще се грижи за мен. Кой го е еня за една стара и болна жена.

Анна беше силна и мразеща хленчещите. Винаги, и при най-трудни ситуации сама се справяше, сама намираше изход и от най-заплетените  случаи. Но след новината за гибелта на дъщеря си, Анна вече не беше онази силна, волева и решителна  д-р Симеонова, която проявяваше сила на духа и смелост, даже там където мъжете се огъваха и вайкаха, без да могат да вземат адекватно решение. Често пъти нейната бърза мисъл и реакции бяха спасявали  човешки живот.  Не случайно, тайно от нея колегите я наричаха “каменната лейди”.

Диана се усмихна с най-лъчезарната си усмивка, погалия по челото и тихички й каза, сякаш споделяше най-съкровенна тайна.

-Ще ме замества доктор Ангелова, нова колежка но с голям опит. Работила е в болница над тридесет години. Тя завежда друго отделение , но се съгласи да ме замества, за да заведа децата на море. Много е симпатична и човечна, ще си допаднете, сигурна съм, защото ви познавам и двете.  Не много млада, но красива жена. И най-вече изключително харизматична и будеща доверие.

-Ох Диана, много я хвалиш, дано поне половината от това което казваш да излезе истина. Свикнах с тебе моето момиче, моята Диана, ще ми липсваш много,- и Анна се разплака.

-Е, Е, какво става тук, твърдата д-р  Анна Симеонова се разплака като малко момиченце.  Оставям Ви само за две седмици, докато си затворите и отворите очите, ще ме видите пак до Вас. Само ме е страх, след като се върна да не искате д-р Ангелова да остане при Вас. Тогава ще се обидя,- обърна го на шега Герасимова. И добави: време е да тръгвам, децата ме чакат. 

Понеделник 10 и 30. Старшата сестра отваря вратата и лекарският консилиум, начело с  главната лекарка на болницата, д-р   Виолета Игнатова влизат в стая номер 205 на Гериатрията в град Банкя. До нея е заместничката на д-р Герасимова.

Лекари и сестри се спират при първото легло, д-р Игнатова  преглежда болничния лист на болната,  задава кратки въпроси на лекуващата лекарка д-р Ангелова, прави своите препоръки за по нататъшното лечение на болната и групата се премества при втората болна в 205 стая.

-Как сте днес д-р Симеонова, - пита главната лекарка, но отговора се бави. До мен е д-р Ангелова, коята ще замества  д-р Герасимова през следващите две седмици.

Отговор пак няма. Сред групата настъпва тихо смущение.

Анна е забила поглед в Емилия и не вярва на очите си. “ Тя тук край моето легло! Мой лекуващ лекар! Сънувам или загубих разсъдъка си? Каква лекарка е тя, нищо друго освен  една порочна медицинска сестра! И изведнъж започва да крещи. “Вън, вън от тази стая, тук няма място за нея.”  И Анна сочи с пръст Емилия. 

Изпаднали в недоумение всички се споглеждат. Емилия пошепва нещо на Главната лекарка и напуска стаята.  Визитацията продължава.