Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 32

Нощта над вулканичния остров кънтеше от рева на бурните ветрове и трясъка на  вълните, блъскащи се в почернелите от сажди скали. „Сребърната сирена“ бе навлязла право в окото на хаоса — в битка, която нямаше нищо общо с обикновено пиратско сражение.

По палубата, осветена от зловещи проблясъци на огън и мълнии, Иренвейл се движеше като духа на самата стихия — водата извираше от ръцете ѝ и образуваше водовъртежи, които се блъскаха в пламъците на Тарелин. Огненият Първи, облян в лава и зарево, изглеждаше повече като жива катастрофа, отколкото като бог. Всеки негов жест заплашваше да превърне палубата в пепелище.

До Иренвейл, Вирон призоваваше антиматерията, родена сякаш  от всичките разрушения,  които корабът понасяше и с нея обвиваше като с мантия чудовищната фигура. Езерил, сянка и северен вятър едновременно, се стрелкаше около пламъците, опитвайки се да отклони вниманието на Тарелин и да даде на Иренвейл мигове за поемане на животоспасяващ дъх. Тримата действаха като едно — бързи, отчаяни, в синхрон, какъвто само безизходицата може да изкове.

Малко по-далеч, на носа на „Сирената“, Тиарен Марин се бе изправил срещу дългогодишния си враг — Каелигн Пирос. Пиратът, с доспехи, напоени от жаравата на собствената му стихия, се усмихваше с хищническа увереност. В единственото му око  проблясваше огънят на безброй победи, спечелени с окървавени ръце.

— Не си се променил, Марин — изсъска Каелигн. — Все така дързък… и все така обречен.

— А ти все тъй надценяваш себе си — отвърна капитанът, докато нареждаше на приливите да залеят палубата. Водата се надигна като стена между двамата, но Каелигн разсече вълната с пламтящ удар, превръщайки я в кипяща пара.

Между тях започна дуел — сблъсък на воля и елемент, старо съперничество, което този път щеше да реши не само съдбата на двама мъже, но и на целия екипаж.

А над тях, устремен към небето, Тарелин се разрастваше. Пламъкът му вече не беше просто оръжие, а жива буря. Ако „Сребърната сирена“ не издържеше още миг, всичко щеше да бъде погълнато в адска светлина.

Огнените изблици на Тарелин започнаха да раздират атмосферата като че тя бе стар парцал, а въздухът вибрираше от смазваща топлина. Иренвейл вдигна щит, с който да защити себе си и другарите си, но той моментално се изпари от пламъците. Езерил успя да се провре зад гърба на Първия, нанасяйки удар след удар, но въздушната му струя биваше неутрализирана  веднага, щом докоснеше кожата на Сърцето на стихиите.

Тогава Вирон се ядоса. Не стихийно, не унищожително, а хладно и безстрастно както само върховният Пречистител умее.

Той не призова нищо. Не размаха ръце, не изрече заклинание. Застана неподвижно, с очи, вперени в бушуващия бог. И в мига, в който Тарелин размаха огнената си ръка, пламъкът изведнъж се пречупи във въздуха. Разпадна се. Изчезна, сякаш никога не е съществувал.

С всяка крачка напред пространството около него ставаше чисто, огънят отстъпваше, като че самият свят се връщаше към първоначалното си равновесие. Иренвейл и Езерил усетиха как тежестта на плещите им бива облекчена, как огнената атака отслабва.

— Не съм огън, нито вода, нито въздух, нито земя — каза Вирон със спокоен, но твърд глас. — Аз съм воля. И тя не гори.

Лицето на Тарелин се изкриви от ярост. Пламъците му се разраснаха отново, два пъти по-силни, опитвайки се да обгърнат Вирон и да го смажат. Но в ядрото на бурята Пречистителят стоеше непоклатим — остров на отричане в морето на безредие.

— Пак ли ще се опитваш да ми излизаш с тоя номер, водни? Този път обаче съм подготвен… — изръмжа Първият тайнствено.

Вирон беше изправен насред палубата, в мълчание, а въздухът около него бе кристално, чак ослепително чист. Огънят на Тарелин се разпадаше като дим при всяко негово движение. За миг изглеждаше, че Пречистителят е намерил ключа — че волята е по-силна от хаоса.

Но тогава Първичният Огън се усмихна.

— Колко… предвидимо. — гласът му бе като пукането на разгарящи се въглени. — Вие, пречистителите, отричате. Но какво ще правите, когато отрицанието замени самата ви същност?

И тогава направи нещо, което никой не бе виждал досега. Вместо да хвърли пламък или лава, той вдиша — и целият огън наоколо, дори искрите, които бяха угаснали във въздуха, се върнаха в гърдите му. После издиша — не пламък, а светеща вълна от нажежена пустота, сякаш самото пространство бе обърнато наопаки.

Вирон протегна ръка, опитвайки се да го “пречисти”, но силата го удари с такава мощ, че тялото му бе хвърлено назад, а кожата му се обви в кървящи пукнатини. Иренвейл и Езерил бяха пометени от ударната вълна, палубата под тях се разцепи като хартия, а морето кипна около „Сребърната сирена“.

Капитан Тиарен и екипажът му се вкопчиха в такелажа, опитвайки се да задържат кораба, но вълните ги метнаха един срещу друг. Масивната мачта изскърца и падна с оглушителен трясък.

Иренвейл се надигна с течаща от носа кръв, както и капеща от устните, очите ѝ пламтяха, но не от стихийност — а от отчаян гняв. Езерил, с раздран гръден кош и обгорени ръце, стискаше миниатюрно торнадо, макар  едва да дишаше. Вирон, полужив, се опита да се изправи отново, но краката му отказаха.

Тарелин стоеше сред разрухата, величествен и ужасяващ, облян в сияние, което не беше нито пламък, нито светлина, а нещо по-древно.

— Сега вече разбирате — каза той, и думите му се вплетоха в грохота на бурята. — Пречистването е илюзия. Огънят не се отрича. Той се боготвори.

Вълните все още клокочеха от изпепеляващата вълна на Тарелин, когато изведнъж морето се успокои. От щорма се надигна ясно очертана водна артерия — сякаш невидими стени държаха бурята встрани от нея.

„Сребърната сирена“, потрошена и накланяща се застрашително, за миг се озова в оазис от тишина насред бушуващия океан. Всички погледи се вдигнаха към хоризонта.

Там се появи нещо, което никой не би нарекъл „кораб“. Сребристо-син корпус с тясна и издължена форма, гладък като течен метал, прорязан от линии светлина. Машина, която сякаш плуваше едновременно във водата и във въздуха. Кристални турбини бълваха енергийни потоци, които държаха плавателния съд над вълните, без да се докосва до тях.

От палубата на този ултрамодерен колос излезе фигура. Жена със сияйни очи, дълбоки като океана. Тъмноруса коса, вълниста, разпиляна от вятъра. Дрехите ѝ — непонятни за всички присъстващи: тъмен костюм, прилепнал към тялото ѝ и високи ботуши, които не потъваха, а се плъзгаха по върху прозрачната повърхност, по която тя пристъпваше величествено.

— Таласия. — името излезе като шепот на неописуема изненада между устните на Тарелин.

Първичната Вода разтвори ръце и бурята отстъпи — огънят на Тарелин продължаваше да пламти със същата ярост, но водата не го допускаше нататък.

Зад нея, от сенките на кораба, излезе друга фигура. Кателана, с разрошена черна коса, обгърната от пламъци, които танцуваха по раменете ѝ. В погледа ѝ гореше ярост и предизвикателство.

— Огънят срещу водата. — промълви Вирон, едва стоящ на краката си. — Няма по-древна и унищожителна битка. И този път, ние сме в центъра ѝ.

Тарелин се изправи още по-висок, пламъците около него избухнаха като вулкан. Усмивката му бе жестока.
— Най-сетне. Престана да се криеш.

А Таласия, спокойна и непоколебима, произнесе с глас, който накара целия океан да изтръпне:
— Така е. Защото ти започна искрено да ме търсиш.

Огненият купол който Тарелин сътвори около себе си се извиси като кървав вулкан, осветявайки индиговото небе. Вълните бяха разполовени — едната половина кипеше и се изпаряваше от жупела му, другата — застинала, неподвижна, под властта на Таласия.

Той я гледаше — Първичния огън, обвит в наметало от пламък, с очи, изпепеляващи като изригващо слънце.
— Толкова време. Толкова посрещнати и изпратени човешки  животи. И пак си същата. Водата, която не умее да се покорява… но винаги се опитва да подчини мен.

Таласия стоеше неподвижно. Самото море бе нейната дреха, вълните — нейното дихание.
— И ти не си се променил, въпреки че от дъното на душата си се надявах да си си взел поука от великата война. Огънят, който иска да бъде бог. Но който не може да понесе, че дори  милиони години не е достатъчен, за да изгори спомените от любовта си.

Тарелин се засмя. Смехът му беше като разлом в планина.
— Любов? Ти наричаш предателството си любов? Когато застана срещу мен, когато ме погреба под водата и ми отне света?

Погледът на Таласия се смекчи, но гласът ѝ беше твърд:
— Тогава и сега е едно и също, Тарелин. Аз избрах живота пред твоята алчност. Ти избра пламъка си пред всичко останало. И сега пак ще изгубиш.

Вятърът притихна. Мълчанието се проточи като струна на арфа, преди да се скъса.

Тарелин протегна ръка, огънят избухна в кълба, които осветиха небето.
— Да изгубя? Не, Вода. Този път няма да има мир. Няма да има любов. Ще има само смърт. И пепел.

А Таласия отвърна и в гласа ѝ прозвуча тъга, примесена с непоколебима сила:
— Пепелта е само почвата за нов живот. А водата винаги се връща в нея, за да я съживи.

Океанът се надигна зад нея като безкраен зид. Огънят около него пламна още по-яростно. Две стихии. Двама любовници, превърнати във врагове.  И целият свят застина, чакайки кой пръв ще удари.

Небето помрачня, сякаш самата нощ бе изтръпнала пред онова, което предстоеше.
Тарелин разтвори криле от жив пламък — всяко размахване подпалваше облаците, превръщайки ги в червено-златни кълба, които се срутваха над морето. Въздухът завря от горещината, корабните платна се свиха и запукаха като суха хартия.

Таласия протегна ръце нагоре. Водата отвърна на зова ѝ — не просто вълна, а самият океан се надигна. Огромна маса от вода, извисяваща се като планина, обви кораба и се изправи като преден фронт между нея и Огъня. Капките блещукаха като кристали, всяка капка бе огледало, в което гореше отражението на Тарелин.

— Ще ме потопиш? — изрева той. — Опитвала си. Никога не успя.
— Ще те пречистя — отвърна тя, и гласът ѝ бе като тътнеж на подводни дълбини.

Тогава двамата удариха едновременно.

Пламъкът се вряза във вълната. Водата се изпаряваше с ужасяващо съскане, превръщайки се в облаци пара, закриха звездите. Пламъкът проблясваше в нея, сякаш морето кипеше отвътре. Светкавици се разкъсваха из облаците, гръмотевици кънтяха като барабани на война.

„Сребърната сирена“ и „Кървавата хидра“ се люлееха между два апокалипсиса — едната половина на света пламтеше, другата кипеше. Моряците, стихийниците, пиратите — всички бяха сведени до безпомощни зрители на тази битка на Първите.

Таласия завъртя ръце, океанът се стегна и замахна като колосален юмрук. Тарелин отвърна, превръщайки пламъка си в огнено копие, което прониза сърцето на вълната. За миг времето спря — водата и огънят бяха едно, сблъскали се в точката, където някога се бяха прегръщали.

Но не последва нежност, а жестока експлозия. Дим изригна като вулкан. Морето се разцепи. Небето се отвори. И сякаш самата планета проплака под тежестта на двамата си древни любовници, сега непоколебими врагове.

Светът вече не беше разделен на огън и вода. Той беше разкъсан. И все пак, насред бушуващата стихия, се издигна нова сила.

Иренвейл.

Буреносните ѝ очи помътняха, сякаш погледът ѝ не принадлежеше на смъртна. В зениците ѝ не гореше пламък, нито се отразяваше вълна — а сияеше светлина от равновесието. Всяка нейна стъпка по кънтящата палуба беше тиха, но дъските под краката ѝ спираха да горят, водата се укротяваше, а въздухът спираше вихъра си.

Вирон — пребледнял, ранен, но непоколебим се изправи и я хвана за ръка. Тежестта на антистихийността му, която до този миг бе като камък, дърпащ надолу, изведнъж се разля през допира им като чиста, студена светлина. Не рушеше, не унищожаваше — уравновесяваше.

И двамата заедно се изправиха между колосите. Между водата, която клокочеше в образа на Таласия, и огъня, който ревеше в крилете на Тарелин.

— НЕ! — гласът на Първичния Огън разтресе морето. — Това е нашата арена! Тя не е за вас, деца!
— Всичко е арена, когато светът е на ръба на гибелта — прошепна Иренвейл, но думите ѝ прозвучаха така, сякаш самата Вселена ги изрича.

Таласия и Тарелин се спряха. За пръв път от хилядолетия насам, Огънят и Водата не избухнаха един в друг. Взряха се в тази малка фигура, обгърната от антистихийния блясък на Вирон и сиянието на собствения ѝ транс.

В този миг небето се проясни. Облаците застинаха. Дори парата и пепелта замръзнаха във въздуха, сякаш времето бе задържало дъха си.

Иренвейл бе достигнала до абсолютното равновесие.

В момента, в който ръката на Вирон се вплете в нейната, нещо се скъса в невидимите нишки на света. Иренвейл потръпна, зениците ѝ се разшириха, и от гърдите ѝ избликнаха не думи, а стихии.

Първо въздухът — невидим, но осезаем. Вихри от кристален дъх се увиха около тялото ѝ, разпилявайки жаравата на Тарелин и превръщайки парата на Таласия в мека мъгла. Вятърът беше гласа ѝ — спокоен, но непреклонен.

След това — водата. Сълза се търкулна по бузата ѝ и се превърна в поток, който разцъфна във водопад зад гърба ѝ. Бистрата стихия се хвърли като река напред и разтвори огъня на Тарелин на хиляди пръски, които се стопиха във въздуха. А същевременно обгърна Таласия с обичайната ѝ сила, но вече не като подчинение, а като равенство.

Тогава земята се разбуди. Дъските на палубата затрепериха, металът се огъна, а от невидимите недра на морското дъно се надигнаха късове скала, блестящи от руда и кристали. Те се изстреляха нагоре, сякаш за да станат мост между нея и самите Първи.

И накрая — огънят. Но не бушуващият, разрушителен пламък на Тарелин, нито огънят на гордостта, който дълго бе палил вените ѝ. Това беше друг огън — чист, бял, сияен. Пламъкът на живот, който не изгаря, а озарява. Той пламна в дланите ѝ и обви силуета ѝ в сияние, сякаш беше облечена в живо слънце.

Четирите стихии — въздух, вода, земя и огън — изригнаха от нея като четири реки от съществуването. Те се събраха в центъра на гърдите ѝ и се проектираха навън, в една единствена вълна, която се стовари едновременно върху Тарелин и Таласия.

Огънят на Първия запламтя в ярост, но този път в него се появиха пукнатини, сякаш беше принуден да огледа себе си в ново отражение. Водата на Първата зашипя и се разбушува, но след миг се укроти, защото разпозна в Иренвейл не враг, а огледало.

Околността замря.

На палубата на „Сребърната сирена“ всички стояха безмълвни. Никой не смееше да мигне. Защото насред нощта, осветена от вулканични мълнии и стихийни пожари, се бе пробудила нова сила. Сила, която не принадлежеше нито на Първите, нито на смъртните — а на равновесието между тях.

Иренвейл усещаше как въздухът, водата, земята и огънят вибрират в нея, но не като разкъсващи я сили. Те се вплитаха — съпротивляваха се и все пак се прегръщаха, докато не се превърнаха в едно. В сърцевината на този вихър, там където пламъкът срещна капката, камъкът — порива на вятъра, в нея избухна нещо ново.

Светлина.

Тя не беше просто сияние, не беше обикновен отблясък на слънцето или пламъка. Беше чистата субстанция на битието, самата основа, върху която стихии и светове се изграждаха. Сиянието избликна от тялото ѝ и заля палубата на „Сребърната сирена“ в бяло-златен блясък. Морето отрази тази светлина не като огледало, а като съюзник — вълните я разнесоха на хиляди километри околовръст, небето я улови и я разпиля сред облаците.

Тарелин изрева за пореден път, лицето му се изкриви от нечовешка ярост. Огънят около него за миг пламна по-ярко, но скоро избухна в хаотични искри, сякаш самата му същност бе разколебана.
— Невъзможно… — прошепна той, гласът му за пръв път звучеше не като гръм, а като разпокъсано ехо. — Тя не може да бъде…

Таласия, напротив, застина. В погледа ѝ нямаше страх, нито презрение. Имаше признание. Очите ѝ заблестяха от сълзи, които не се решиха да паднат.
— Лан`Кевир… — промълви тя. — Това, което загубихме, се е възродило в нея.

Вирон стоеше още до Иренвейл, но ръката му вече не беше източникът на силата, а мостът. Той усещаше антистихийността си разтворена в светлината ѝ и за пръв път откакто помнеше, не се бореше, а бе понесен в хармония.

Иренвейл се изви назад, плиткаат ѝ се разплете и косата ѝ се разпръснаха като ореол. Светлината се сгъсти, сплете се в кръгове и линии, които за миг начертаха знаци в небето — знаци от език, отдавна забранен и забравен. Корабите, морето, дори вулканичният остров притихнаха, сякаш самият свят чакаше следващия ѝ дъх.

И точно тогава небето се разтресе.

Мракът се разкъса от вихър, който се завъртя с такава сила, че облаците бяха смъкнати към морето. Сред урагана се оформи силует — висок, широкоплещест, с коса като буреносни облаци и брада като разпенена пяна от морски гребени. Кожата му бе бледа и прорязана от белези, които сякаш бяха оставени от самите стихии. Облеклото му беше от кожи и метал, тежко, но подвижно като буря. На гърба му висеше оръжие — дълго копие, което сякаш бе изковано от гръмотевици и окови.

Очите му бяха светлосиви, почти бели, с отблясък на мълнии. Усмивката му бе дръзка, предизвикателна, на ръба на подигравка.

— Засрамете се! Как можахте да почнете поредното забавление без мен? — изрече той с глас, който наподобяваше смеха на буря, а вятърът около него се засили така, че платната на двата кораба се разпраха на парцали.

Светът бе замръзнал между светлина, огън, вода и буря.

Първичният въздух, Ерион, се бе явил…