Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 34

Дворцовата зала, която поначало бе огромна, сега бе приела доста по-мащабни размери, препълнена от множеството благородници, но и глави на стари стихийни родове. Само че колкото и грамадна да беше,  тя изглеждаше немислимо тясна за напрежението, което се нагнетяваше там в момента. 

Колони от син мрамор, инкрустиран със злато, се извисяваха като каменни стволове на вековни дървета, поддържащи купола, върху който бе изобразена стихийната хармония – четири сили в равновесие. Сега обаче, докато стихийни господари и господарки шумно изразяваха възмущението си, самият купол сякаш заплашваше да се срути под тежестта на техния гняв.

На високия подиум, редом със Сантиро́н Ска́вре— Орвио́н Лет`Саа́л стоеше с лице без емоции. Хармониархът бе създал около себе си аура на безстрастие, но очите му блестяха с онзи студен блясък, който издаваше, че всяка дума от спора е премислена и претеглена.

Лорд Дирна́в от Дом Е́ресин  —  стар воден род, започна с остър, философски тон:
— Цели поколения ни повтаряхте, че Таре́лин е символ, а не същество. Че той е образ на огнената стихия, проявяваща се във времена на катастрофи. А сега, след като видяхме, че той е жив, че е алчен за власт, че говори за война и руши светове? Нима очаквате да ви се доверим отново, след всичко това?  Колко дълбоко сте изопачавали историята?

Лейди Сари́нта от Дом Феоли́р, дребен огнен род, продължи язвително докато истерично се тресеше:

 — Не само изопачаване! Това е измяна. Да ни криете от другите Първи? От живота и цивилизациите на другите континенти? Нима ние сме деца в люлка, на които разказвате приказки, за да не видим истината?

Лорд Вайрио́н от Дом Кере́лин— чичо на И́ренвейл продължи:

 — Това поставя под съмнение самото понятие за история. Ако четиримата Първи не са митове, а реални същества, тогава всичко, което сме учили, е политическа измислица, а не знание.

Лейди Мори́л от Дом Икра́тия —  земен род, на свой ред продума студено и категорично:
— И какво следва от това? Че всеки от нас е просто пешка в ръцете на безсмъртни, които си избират играчки от нашите деца? Тогава какъв смисъл има да градим родове, традиции, чест?

Шум от неодобрение и гневни гласове заля залата.

Сантирон вдигна ръка и тежката му корона проблесна на светлината на магическите сфери:
— Истината е нож с две остриета. Винаги сте го знаели, но сега го виждате на практика. Векове наред сме я прикривали, за да имате мир. Кралете и хармониарсите носехме това бреме вместо вас. Сега истината сама се е върнала и вече няма как да я отречем.

Орвион проговори след него, с равен, но непреклонен тон:
— Да, Първите са реални. Да, континентите не са безлюдни. И да — светът е на ръба на война. Но войната няма да бъде само между хора и майи. Тя ще бъде война за самото равновесие на съществуването. Всеки един от вас трябва да реши дали ще остане пленник на гордостта си, или ще потърси начин да съхрани световете за бъдещите поколения.

Лорд Вайрион се изправи отново, този път по-спокойно:
— Значи това е положението. Ние, които се смятахме за пазители на истината, сме били пазители на илюзия. А сега ни питате — дали ще служим на реалността, която ни ужасява, или ще останем верни на лъжата, която ни е крепила.

В залата настъпи мълчание. Никой не намери веднага думи да оспори това.

Орвион и Сантирон си размениха кратък, безмълвен поглед. Решението бе взето: истината вече бе отприщена. И нищо не можеше да върне света назад.

Лорд Каи́рн от Дом Фали́с— древен въздушен род, взе думата с остър и надменен тон:
— Ако Първите са истински, ако са били сред нас от самото начало… тогава къде беше милостта им, когато нашите градове горяха, когато морета поглъщаха цели селища? Или ги е нямало? Или просто не са си направили труда да се намесят? Или са се забавлявали с нашите страдания, предизвиквайки ги?

Лейди Саринта отново се включи:
— Може би истината е по-ужасна, отколкото си представяме. Че Първите са богове, които нехаят за нас. А ние сме просто опитни зверове за тях. Любопитно зрелище, арена, на която се наслаждават.

Лорд Вайрион Керелин също направи реплика:
— Или… че нехаят, защото никой не е бил готов да ги приеме. Ако светът ни е бил разделен, не е ли заради нашата гордост? Защото всеки от нас държеше на своята стихия, вместо да се стремим към Баланс?

Лейди Морил от Дом Икратия даде своята версия:

 — Балансът е химера. Всеки, който говори за равновесие, прикрива амбицията си да подчини другите. Лан`Кеви́р, Сребърният владетел, е доказателство за това. Нашият „хармониарх“ не е ли просто новото превъплъщение на същия стремеж?

Залата зашумя, мнозина кимнаха в знак на съгласие

Орвион отговори студени:

 — Лан`Кевир се провали, защото постави верността си към един Първи над останалите стихии. Аз не съм негово отражение. Аз съм антиподът му. Хармониархът не властва, а пази. Не от свое име, а от името на всички.

Лорд Каирн го контрира:
— Красиви думи. Но думите няма да спрат лавата, нито бурята, нито огъня на Таре́лин. Кажи ни — ако Първичните сами са избрали наследници сред нас, кой ще пази реда тогава? Ние или те?

Сантирон Скавре се намеси с царствено спокойствие:
— Нито едните, нито другите. Редът ще бъде в ръцете на онези, които приемат истината и живеят според нея. Не в лъжата. Не в удобството на старите граници.

Лейди Саринта се включи с осезаема горчивина
— Истината може да е нож, както казахте, Ваше Величество. Но не е ли тя и болест? Болест, която ще разяде обществата ни отвътре. Ако хората научат, че Първите си избират „любимци“ сред нас, какво ще ги спре да обърнат гръб на родовете и да тръгнат след тях като фанатици?

Лорд Вайрион предложи друго, но спокойно и решително:
— Или може би това ще ги излекува. Може би е време да разберем, че нашите родове и титли са само временни. Че единственото, което е вечно, е Балансът.

От другия край на залата се чу ропот — половината слушащи бяха ужасени от тази мисъл, другата половина — мълчаливи и замислени.

Орвион въдвори тишина и рече:
— Ето защо ви повикахме тук. Да решите дали ще бъдете пазители на старите си лъжи или строители на новата истина. Войната е тук, без значение дали я желаете или не. Но онова, което ще определи изхода ѝ, няма да са Първите. Ще сте вие.

Мълчанието след думите на Орвион се проточи болезнено дълго. Въздухът в залата на съвета бе наситен с влагата на заобикалящите столицата гори и  с напрежението, което сякаш можеше да се разреже с нож. Огнените канделабри, подредени в полукръг, мъждукаха, сякаш и те не смееха да нарушат Баланса, който така неустойчиво виси между присъстващите.

Първи се изправи Лорд Каирн Фалис. Висок, строен, с лице остро като острието на сабя. Пелерината му от перлена тъкан се развя, когато той се извърна към Орвион.

— Е, Сърцевезнико, благодаря ви за урока по морал. Но Дом Фалис няма намерение да следва призраци и легенди. Вие говорите за Баланс, а в същото време отваряте портите на хаоса. Ако Първите желаят да се завърнат — нека го сторят. Ще ги посрещнем със стомана, не с молитви.

Той кимна на своите придружители, които мълчаливо го последваха. Обувките им отекнаха по мрамора като барабани на отстъпление.

След него се изправи Лейди Саринта Феолир. Погледът ѝ бе огнен, но гласът — хладен.
— Лорд Каирн може да е арогантен, но не греши. Докато тук се говори за Първи и за съдби, нашите домове се разпадат от съмнение. Страхът е по-заразен от огъня. Аз няма да го разнасям.
Тя направи поклон — не от почит, а от учтивост. — Дом Феолир се оттегля.

Още няколко лорда се надигнаха, следвайки примера ѝ. Мълчаливо, но категорично. Залата се разреди, шумът на крачките им се сливаше с глухото туптене на вълните под прозорците.

Сантирон Скавре ги изгледа с каменно лице. Когато последните сенки изчезнаха зад огромните врати, той се обърна към останалите.
— Ето. Така изглежда страхът в най-чистата му форма. Отказът да видиш света такъв, какъвто е, защото вярваш, че удобството е вечност.

Лиан Керелин, седнал по-назад, тихо положи ръце върху коленете си.
— И все пак, Ваше Величество, не можем да ги виним. Истината, както казахме преди време, не храни никого. Тя само оставя оголени нерви. Но… — той се обърна към Орвион — …това не значи, че не трябва да я изречем.

Орвион вдигна поглед и рече:
— Точно така. Истината не е залъкът ни, а семето, което да засеем. Може да не засища, но ако се посади навреме, от нея пониква бъдещето.

Лейди Морил Икратия каза твърдо:
— И какво предлагате, Ваше Равновесие? Да се молим на стихии? Да чакаме Първите да решат кой е достоен за живот и кой не?

Сантирон се обърна към нея

 — Не да се молим. Да се подготвим. Защото тази война няма да бъде между народи, а между светове.

Когато и последните разколебани гласове стихнаха, в залата останаха само няколко души — Сантирон, Орвион, Лиан Керелин, Морил Икратия и Вайрион и Лиан Керелин. Ин`Велор не благоволиха да присъстват на събранието. Оправдаха се с неотложни дела на вулканичния си полуостров.

Огнените светлини по стените отразяваха лицата им в огледалните панели на Л`Ернатис, създавайки илюзията за множество двойници — сенки от минало и бъдеще.

Орвион се изправи и заговори тихо, сякаш на себе си:
— Светът вече не е един. Но това не е неговият край. Това е началото на осъзнаването му.

Сантирон кимна бавно.
— Тогава да започнем наново — без лъжи, без страх. Ако ще идва буря, нека я посрещнем прави.

Двамата си стиснаха ръцете. Дланите им се срещнаха над масата от обсидиан — символът на обединението, което може да бъде пречупено, но не и унищожено. Навън, през високите прозорци, морето се размърда в дълбочина — сякаш и то се съгласяваше.

Лордовете Керелин, предложили елегантно ръка на Лейди Икратия, се поклониха и оставиха хармониарха и краля насаме като не пропуснаха да засвидетелстват верността си към короната и Ордена на Съблюдаващите. Обещаха в най-близки срокове да изпратят стихийниците си в подкрепа на каузата.

Залата на големия съвет на Л`Ернатис  опустя напълно. Само пламъците в полилеите—свещници все още дишаха, потрепвайки неравномерно в тежкия въздух. Навън се разнасяше приглушеният тътен на вихрите от горите Ален`Тиен— равномерен, почти като сърцебиене.

Сантирон, след като изпроводи с властен поглед последния си подчинен се изправих от трона си и застана с гръб към вратата, загледан през високите арки към безкрая на нощното море. Орвион, напротив, най— сетне се реши да седне.  

— Прекалено рано им казахме — произнесе кралят без да поглежда хармониарха— Светът не е готов да чуе, че боговете му са се върнали.
— Или че никога не са си тръгвали — отвърна тихо Орвион, приближавайки се. — Само са чакали.

Възцари се краткотрайно мълчание. Морето изръмжа в далечината, от която обикновен човек не би могъл да го чуе, но не и стихийник. Или кралят им. То сякаш потвърждаваше думите му.

— ВиВидя ли ужаса в очите им? — продължи Сантирон — Тези хора ще се разбягат към родовете си, ще мълвят, ще шепнат в сенките. И утре ще се събудим с разкол вместо съюз.

Орвион се усмихна едва забележимо.
— Нека шепнат. Нека дори се страхуват. Страхът е оръжие, стига да го насочиш правилно. Понякога истината не трябва да вдъхновява — а да подчинява.

— Говориш като самия Тарелин.
— Не. Той подчинява чрез разрушение. Аз — чрез осъзнаване.

Сантирон се завъртя рязко и впери поглед в него.
— Осъзнаване или манипулация, Орвион? Къде е границата?

Хармониархът вдигна ръка, очертал с пръст невидима линия във въздуха.
— Тя е тънка като интервала между вдишването и издишването. Преминаваш я едва когато решиш, че знаеш кое е по-добро за всички. А аз, Сантирон, се страхувам, че ние вече я преминахме.

— Значи признаваш.
— Признавам, че нямаме избор. Виж ги — Таласия, Тарелин, Гаела, Ерион… дори и те вече не са това, което бяха. Иренвейл се превърна в проводник на нещо, което дори аз не разбирам. А и Езерил и Белариен… — Орвион се спря. — Те неминуемо ще се променят. Никой не може да устои на Първи дълго.

— А ако те не спрат? Ако тази среща на силите прерасне в ново сътворение… или в унищожение? — Сантирон говореше тихо, почти шептеше. — Какво ще остане за нас?

Орвион погледна през прозореца към морето.
— Създаването винаги започва с разрушение. Балансът се ражда от хаоса, както светлината от тъмнината. Ние сме просто наблюдатели, опитващи се да контролират приливите.

— И все пак ти държиш кормилото. — Кралят се приближи и положи ръка на рамото му. — Кажи ми, Орвион, вярваш ли още в онова, което проповядваш? Че светът може да се изцели чрез хармония, а не чрез власт?

Хармониархът замълча. После се усмихна, но в усмивката му имаше повече болка, отколкото увереност.
— Вярвам, че дори разрушението твори и свири собствена, особена, но и прелестна музика, Сантирон. И че някой трябва да дирижира този хаос, преди той да изсвири последната си нота.

— И кой ще е диригентът?
— Онзи, който има смелостта да понесе мълчанието след последния акорд.

Двамата замълчаха. Отвън небето се освети от далечна мълния — мигновен проблясък над хоризонта, който разкри за секунда разпененото море.

Сантирон тихо прошепна:
— Бурята идва.

Орвион се усмихна едва забележимо.
— Не, приятелю. Бурята вече е тук. Само дето още не сме чули първия ѝ удар.

Навън  притихна — прекалено рязко, сякаш въздухът бе изгубил гласа си. Пламъците в канделабрите угаснаха един след друг, а вихрите, което досега шепнеха равномерно около столицата Л`Ернис, замлъкнаха внезапно.

Сантирон се вгледа през арката и прошепна:
— Това не е вятърът… това е дъхът ѝ.

Първият гръм не бе просто звук. Той бе зов — древен и непримирим. Цялата зала потрепери, стените изскърцаха, сякаш под тях се разместваха плочи на самата земя.

И тогава светът отвърна.

От изток, над планинските върхове, огън прониза небето. Не просто мълнии, а разклонени кървави вени от чист пламък, които прорязваха облаците и се спускаха надолу — като пипала на Таре́лин, които се опитваха да достигнат морето.

Ала там, където пламъкът докосваше вълната, избухваше светлина — не разрушение, а ослепителен баланс.

Въздухът се сгъсти, изви се спирала — вихър, който говореше с хиляди гласове. В него се усещаше присъствието на Ерион: свободата и бурята, гневът и смехът на ветровете. От запад долетяха облаци с формата на криле, и небето се разтвори като вдишване.

И отдолу, от недрата, се надигна грохот. Земята отвърна.

По крайбрежните скали се появиха разломи, по лицето на континента тръгнаха пулсиращи линии от светлина — сякаш самата Гаела се протягаше от съня си, опитвайки се да укрепи своята плът.

Четирите стихии отекваха една в друга.
Море, огън, въздух, земя. И в центъра — мълчанието. То беше новият акорд.  И то беше човешко.

На кърмата на опустошената “Сребърна сирена”, Иренвейл стоеше, окъпана в светлината на хаоса. Косите ѝ се вееха като живи струи, очите ѝ — пълни с отразените цветове на стихиите. В нея се отразяваше бурята, но и нещо повече: балансът, който отново се събуждаше в човешка форма.

В същия миг Орвион и Сантирон се спогледаха. Нямаше нужда от думи.

Бурята не просто беше дошла — тя търсеше диригента си.

В нея, обаче, имаше закодирано послание.  Орвион го чу пръв. Не с ушите си, а с онази дълбока част от съзнанието, която бе отдавна научил да пази от шумовете на света. Това не бе вятър, не бе гръм, не бе зов. Беше зовът на всичко.

Кристалният купол на Л’Ернатис се разтвори като разцъфващ цвят и от небето, през разкъсаните облаци, се спуснаха четири потока светлина. Всеки носеше свой цвят, свой дъх, свой пулс: синята вода, червеният огън, златистият въздух, зелената земя. Те не се смесваха, но се виеха един около друг, като търсеха центъра си — и го намериха.

В човешкото сърце.

Изображението на Иренвейл, която още стоеше на кораба, се проектира насред залата, между двамата велики мъже. Тя бе докосната от светлината. Нозете ѝ се отлепиха от земята, а около нея въздухът се превърна в ореол от сияние. От устните ѝ се откъсна шепот — но той се чу във всяко кътче на света:

— Събудете се. Времето на мълчанието изтече.

Тези думи отекнаха и през водите, през пепелните полета, през планините и пустините. Във всеки дом на стихиите като камбанен тътен. Във всяка артерия на света извибрираха с мощта на посланието си.

И тогава се чуха и думи на стария език. Езикът на Първите, забранен, забравен. Звуците му прорязаха въздуха, изписаха знаци по небето — хармоничните руни, които можеха да бъдат видени от всяка точка на планетата.

Първите също усетиха промяната.

Таласия застина пред холограмните  екрани на високотехнологичната си яхта, наблюдавайки как водите на нейните каскади започват да текат нагоре.
Гаела се изправи сред горите и почувства как дърветата се разтварят, сякаш се кланят.
Тарелин отвори очи, изгарящи от неоново сияние, и въздухът около него се разтопи от горещина.
Ерион се усмихна в небето, а облаците се завъртяха в спирала около лицето му.

— Мигът настъпи — прошепна той. — Имаме някой, който разбра след толкова хилядолетия как да чуе гласа на Петата стихия. И да я разбере.

В Л’Ернатис, когато светлината угасна, Орвион стоеше неподвижен.
На лицето му се четеше не ужас, а осъзнаване.

— Те я избраха… — каза тихо, почти благоговейно.
Сантирон го изгледа неразбиращо.
— Коя?
— Не коя, приятелю. А какво. Омниархът. Абсолютният уравновесител

Навън бурята отново се разрази. Но този път не рушеше, а зовеше.
И всеки стихийник, където и да бе по света, чу думите, които ще променят историята:

„Съберете се в Крепостта на Елементите. Времето на Първите се завръща.“