Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 35

Разлюляното небе се разтвори като раздрано платно между светлината и мрака. Мълнии, вихри и пламъци се извисяваха над разпенените води, където самото пространство пулсираше в ритъма на древен гняв.

Таласия стоеше в центъра на бурята — сияние от сребристо и тюркоазено, събираща в себе си дълбините на океаните и ледената безкрайност на тишината. Водата около нея кипеше, издигайки се в спирали, които се превръщаха в змии от пара и мъгла.

Отвъд нейната капковидна пелена, Тарелин бе вечното въплъщение на яростта — същество от пламък и сенки, чието тяло преливаше в червено и златно. Гласът му беше рев на разтопени светове.
— Ти не разбираш, Таласия! Равновесието е илюзия! Светът трябва да гори, за да живее!

В отговор, Водата се надигна като вълна, а гласът ѝ бе дълбок и ритмичен като прилив:
— Не, Тарелин. Светът не живее чрез унищожение. Той диша чрез промяна. И ние сме онези, които трябва да го поддържат — не да го погубват.

Ерион, стоящ над тях в небесата, разтвори ръце, а въздухът се наелектризира до синкав блясък. Косата му, сребриста като буреносен облак, се развяваше, докато вятърът свистеше около него с гласа на хиляди духове.
— Двамата сте глухи, — извика той, — не чувате как Вселената се задъхва от вашия спор! Балансът е крехък — не е съзидание, не е пламък, а промежутъкът между тях!

Но думите му се загубиха в грохота на сблъсъка.  Огънят изригна нагоре, изгаряйки небето.  Водата се издигна насреща, поглъщайки го в прегръдка от лед и пара. А въздухът се завихри между тях, пречупвайки ги в ослепителен вихър, който изкривяваше реалността. Там, където се срещаха трите сили, пространството се разпадна. Изригна светлина — чиста, ослепителна, сякаш самият свят бе изкрещял.

И в тази светлина, сякаш Балансът се надигаше от бездната, отекна глас, тих, но пронизващ:
— Достатъчно.

Беше гласът на Иренвейл — далечен, но присъстващ навсякъде.
Светлината около нея се материализира като мост между тримата Първи, изтъкан от сияние и спокойствие.
Четирите стихии — огън, вода, въздух и земя — се завъртяха в спирала около нея, сякаш я признаваха за център на Равновесието.

Ерион я погледна пръв — усмивката му беше едва доловима, но очите му проблеснаха с любопитство.
— Изглежда, че играта отново се променя…

И тогава небето се разцепи на две — и започна нова ера на богове и стихийници.

Въздухът се сгъсти до неподвижност — като ако самото време задържаше дъх.
Между бурята и огъня, между въздуха и вълните, Иренвейл стоеше изправена в центъра на сияние, което не принадлежеше на никой свят.
Косата ѝ се вееше във всички посоки, обгърната от аура — бяла, но и златиста, а по нея пробягваха отблясъци от тюркоаз, пурпур, зелено и сребро. Очите ѝ — досега човешки, изпълнени с воля и страх — сега бяха като празни, осветени от вътрешен пламък.

Таласия отстъпи крачка назад.  Ерион, замръзнал в полет, усети как бурята около него изведнъж се подчини на нов, непознат ритъм.  Дори Тарелин, в целия си пламтящ гняв, млъкна — огънят му трепна, колеблив като пламък, който се опитва да познае дали ще бъде угасен или въздигнат.

И тогава Иренвейл проговори. Не на езика на хората. Не на стихийниците.  А на език, от който въздухът започна да вибрира, водата — да трепери, земята — да пулсира, а пламъкът — да затаи дъх.

Гласът ѝ беше неин, но и не съвсем.  По-дълбок.  По-древен.  Отекваше не от гърдите ѝ, а от самата ѝ същност — като ехо на света преди разделението.

— „Ел’аирон те’шал маа’литар… се’вран тил ор’енас.“

“Да бъде Светлина! Аз се явявам пред вас!”

Думите преминаха през пространството като ударна вълна. Водата кипна и застина едновременно. Огънят се сви до точка и после избухна в сияние. Въздухът се разцепи, създавайки беззвучен гръм. Земята под океана потръпна, сякаш се пробуждаше от хилядолетен сън.

Таласия прошепна, почти ужасена:
— Това е езикът на Първите… езикът на Сътворението.

Ерион, с лице осветено от светещите знаци, които се появяваха по кожата на Иренвейл, промълви с благоговение:
— Не само езикът… това е самият зов. Призивът на Равновесието.

Иренвейл не ги чуваше. Ръцете ѝ се вдигнаха — неволно, сякаш ги командваше невидима сила.  Между дланите ѝ се появи светлина — не ослепителна, а мека, като първия изгрев.  Светлина, в която четирите елемента се преплитаха — пламъкът танцуваше във водата, въздухът блестеше в земята, всичко се въртеше в съвършено равновесие.

И тогава от гърлото ѝ се изтръгна второ изречение, още по-дълбоко, като заповед:

— „Тарелин, Таласия, Ерион — вие не сте началото. Вие сте остатъкът. А началото е Светлината.“

Небето се разтвори. Бурята се смълча. И за първи път от еони — тримата Първи замлъкнаха. Огънят потрепна, навеждайки глава.  Водата се прибра в дълбините си.  Въздухът — стихна, сякаш коленичил.

А Иренвейл — смъртната стихийница, превърнала се в проводник на Първичния глас — бавно затвори очи и падна, отпускайки се в ръцете на Вирон, чийто поглед отразяваше ужас и преклонение.

Светът затаи дъх.
Океанът — неподвижен като разлято огледало, бурята — застинала на небето, а тримата Първи мълчаха в невярващ страх.  Сред тях, на границата между реалностите, Иренвейл още сияеше — като пламък, затворен в човешка форма.
Тогава над нея — над всички — пространството се разтвори. Не като разкъсване, а като… разцъфване.  Мракът се огъна, сякаш най-накрая прие да се прекърши под тежестта на лъчите, които се изливаха отвъд него.  Небето се пропука на спирали, изтъкани от злато, платина и чиста енергия.  И от самия Космос, от центъра на нищото, слезе тя. Петата Първа.  Светлината.  Първородната на Сътворението.

Образът ѝ не можеше да бъде понесен от човешки очи. Красота, която не съблазнява, а разрушава със съвършенството си.  Всяка частица от съществото ѝ излъчваше ослепителна мощ — не топлина, не хлад, а абсолютен баланс.
Тялото ѝ — изтъкано от сияние, което преминаваше през всички цветове, без да се задържа на нито един.  Косите ѝ бяха като слънчеви ветрове — гъвкави, безтегловни, докосващи всичко и нищо.  Очите ѝ — без зеници, без цвят — две вселени от чисто съзнание. Когато заговори, не използва думи.  Гласът ѝ се изливаше направо в мислите, в сърцата, в същността на всички, които дишаха.

— Кои сте вие, че се наричате Първи, а се криете в сенките на своите страсти?

Пламъкът на Тарелин трепна. Той, който никога не познаваше страх, сведе поглед като наказан ученик. Таласия се извиси от бурята си, синеока и горда, но дори нейните вълни омекнаха пред сиянието. Ерион замръзна — и бурята, която бе неговият дъх, стихна до безветрие.

— От Безкрая наблюдавам вашите цикли на разрушение и въздигане, — продължи Светлината. — Създавате, за да разкъсате, обичате, за да унищожите, спорите, за да забравите защо сте били сътворени. А после ме зовете, за да отсъдя в полза на някого от вас.

Погледът ѝ се спусна върху Иренвейл.  И за пръв път, откакто самата вселена се роди, Светлината също притихна от изумление.

— Ти... не си от нас. И все пак носиш в себе си нас всички.

Иренвейл, която дишаше тежко, повдигна клепачи.  Взря се в Петата. Светлината я докосна — не с ръка, а с мисъл.  Тялото на стихийницата просия, очертанията ѝ се размекнаха, сякаш от светлина и плът едновременно.

— Как е възможно? — прошепна Светлината — не на думите, а на самото чудо. — Човешка обвивка… и сърце, което звучи като Пето ядро.

Ерион, с глас пресипнал от благоговение, отвърна:
— Тя не е просто смъртна, нито просто стихийница. Тя е Равновесието.

Таласия добави с хладно преклонение:
— В нея четирите стихии не се борят — те се обичат. И от тази любов се роди Ти.

Тарелин, пламтящ от противоречия, прошепна с дрезгавина:
— Не… тя не те роди. Ти я призова.

Светлината се усмихна. Усмивка, от която пространството се пречупи.
— Може би е едно и също. Аз не съм идването. Аз съм завръщането.

Тя се наведе над Иренвейл, гласът ѝ омекна:
— Ти си първата смъртна, която ме пробуди без страх. За това ще ти бъде дадено не проклятие, а избор. Да останеш човек... или да се превърнеш в сиянието, което свързва нас, разделените.

Иренвейл отвори широко очи и размърда  устни, за да отговори, но думите се разпаднаха в блясък. Само една сълза — златиста, жива — се откъсна от миглите ѝ и падна в океана. И когато докосна водата, цялото море заблестя — като отразена вселена.

Петата се приближи до Балансиращата, без да докосва земята. Всяка искра от нейното присъствие караше въздуха да трепти и от трептенето кожата настръхваше. Пространството между тях бе толкова нищожно, че можеше да се чуе как диша Вселената.

— Толкова дълго... — прошепна тя, — търсих сърце, което да не се страхува от мен.

Поток от сияние се протегна към Иренвейл — не като пипала, а като лъчи, които милват, разгръщат, обгръщат.
Смъртната усети как светлината прониква в нея не със сила, а с покана — нежна, но всепоглъщаща.  Тялото ѝ затрепери, не от страх, а от усещането, че се разтваря — че границите между плът и същност се размиват.

Светлината шепнеше без звук, само с мисъл, и всяка мисъл бе топлина, копнеж, разбиране.
— Позволи ми да бъда в теб, не за да те обладая, а за да станем едно съзнание. Ти — моето отражение. Аз — твоето начало.

В този миг въздухът разцъфна в пламъци.  Тарелин, обвит в буря от пламтящи вихри, пристъпи напред.  Пламъкът му не изгаряше — той ревнуваше.

— Не смей! — гласът му разтърси небето. — Тя е моя искра, не твое сияние!

Светлината се извърна бавно към него. Лъчите ѝ се пречупиха в студено злато.
— Ти си я белязал с огън, но не си я разбрал. А аз я виждам такава, каквато е — хармония, не собственост.

Тарелин изрева, пламъците му изписаха по небето древни руни, а морето се надигна от страх. Но Иренвейл, изправила се с помощта на Вирон между тях, дишаше спокойно. В нея светлината и огънят се допираха — не за да се унищожат, а за да се разпознаят.

Небето сияеше — не с дневна светлина, а с белота без източник, без край.
В центъра на това сияние беше Иренвейл. Очите ѝ отразяваха четирите стихии, които бушуваха около нея — пламък, вълни, скали и ветрове, всички вплетени в танц на равновесие.
Светлината стоеше на един дъх от нея — необозрима, непоносима в съвършенството си.

— Тя е центърът. Омниархът. — прошепна Таласия, коленичила в потоците си.
— Онзи, който ще държи четирите, заедно с петата в едно. — добави Ерион, гласът му бе като далечен гръм, примесен с възторг и страх.
Тарелин не продума. Пламъкът му се свиваше, пречупен между ярост и признание.

Светлината пристъпи еще напред — не в движение, а като мисъл, която озарява всяка точка едновременно.
Гласът ѝ беше ласкав, но безплътен; все едно самото пространство изговаряше думите:

— Иренвейл, дете на четирите, сърце на петата, носителко на хармонията, ти вече не си просто стихийница. Ти си Омниарх — онази, в която се пресичат границите на всичко съществуващо.
— Но знай — в светлината живее сянка. Всеки лъч ражда противоположността си. В теб ще се събуди и Мракът — не шести Първи, а самото отрицание на Първите. Нищото. Празнотата, от която някога се родихме.

Като че някой прокара по небето рязка линия и тя се превърна в пукнатина — черна, невидима, но осезаема. В нея нямаше цвят, звук или дъх. Само отсъствие.
Таласия потрепери, водите ѝ се разляха като отстъпващо море.
— Това… не може да е възможно. Празнотата е унищожена!
Светлината я погледна със снизхождение:
— Не унищожена, а затворена. Иренвейл е ключът, защото в нея всичко се събира. И ако тя не устои… Празнотата ще поиска своето.

Иренвейл, притиснала гърдите си, усещаше как в нея се сблъскват светове. Пулсът ѝ биеше в ритъм с цялата вселена.
— А ако не устоя? — попита тя, с глас, едва доловим.
— Тогава светът ще бъде пренаписан. Не унищожен — а пренареден. Без нас, без вас, без граници. Без време. Без смисъл.

Сълзи от чиста енергия се търколиха по лицето ѝ.
Тарелин направи крачка напред, пламъкът му докосна светлината — за миг двете сили се сляха, а после отново се отдръпнаха.
— Ще я защитя. — каза той. — Дори от теб.
Светлината се усмихна тъжно:
— Можеш да пазиш тялото ѝ, Огън. Но кой ще опази душата ѝ от самата ѝ същност?

В този миг небето се затвори — черната пукнатина изчезна, а въздухът се изпълни със сребристо сияние.  Иренвейл падна на колене, изтощена, но преродена. Светлината се наведе над нея и прошепна:

— Помни, Омниархът не управлява — той балансира. И в деня, когато се поколебаеш кое е добро и кое зло, Мракът ще ти прошепне, че няма разлика. И тогава ще разбереш колко крехка е всъщност вечността.

Светлината протегна ръка — и небето избухна в бяло.
Всичко останало изгуби форма. Земята и морето, въздухът и пламъците — всичко се превърна в ослепителен, лишен от сенки простор. Иренвейл изкрещя, но гласът ѝ не издаде звук — сякаш бе погълнат от самата тъкан на светлината.

— Не! — извика Таласия, разпръсвайки водни вихри във въздуха. — Не можеш да я вземеш!

Светлината се усмихна с неестествена нежност.
— Не я вземам. Връщам я у дома. Тя е моята продължителка. Носителка на съзиданието. Сърце на Светлината.

Ерион извика буря — небето се сгъсти, ветровете изреваха. Вълните на Таласия се издигнаха до облаците, а от земята, от която израстна Гаела се надигнаха стени от камък и трепереща магма. Всички четири сили се събраха в едно усилие да спрат извисяването на Иренвейл — но без успех.

— Ти не разбираш какво правиш! — изкрещя Гаела, очите ѝ пламтяха като изумруди. — Светлина и Мрак са едно! Ако тя стане твоя, и той ще я поиска!

Светлината застина, сияеща и величествена.
— Така е било винаги. Ние сме отражения. Аз съм Изворът, той е Ехо. Но този път... може би ще има избор.

Иренвейл, вече наполовина изчезнала в сиянието, протегна ръце към своите покровители. В очите ѝ се четеше отчаяние, но и покорство — някакво болезнено разбиране за предопределеност.
— Помогнете ми... — прошепна тя. — Студено е. Смразяващо е. Аз… Не мога… Моля ви!

Таласия се хвърли напред, но лъч от Светлината я отблъсна назад, разкъсвайки вълните ѝ. Ерион бе съборен на колене, бурята му замря. Дори Гаела — самата Земя — се напука по повърхността, а огънят на недрата ѝ загасна.

Само Тарелин устоя.
Пламъкът му бе червен и златен, но от центъра му струеше мрак — сенки, които не бяха сянка, а древна сила, равна на Светлината.
Той стисна зъби и юмруци. Гласът му бе спокоен, но в него отекваше ехото на сътворението и гибелта:
— Не можеш да я имаш. Тя е жива. А ти не си. Ти си само отражение. Наше.

Светлината го погледна с неописуема смесица от гордост и презрение:
— О, Тарелин. Все така уверен в правото си да нареждаш. Но не помниш ли, че ти сам ме роди? От твоето изригване се запали първият лъч. Без теб нямаше да има ден. Без мен — нощта щеше да е вечна. Нима ще се отречеш от собственото си творение?

Тарелин се приближи още, огънят му трептеше в дъга от червено до синьо, сякаш събираше всички температури на света.
— Ще се отрека от всичко, което докосне Мракът. И ако ти си неговата съюзница — тогава си мой враг.

Мълния от светлина се сблъска с огъня му. Пространството се разтресе, водите завряха, въздухът изсвистя, а планините се сгромолясаха.
Таласия закри лицето си, Ерион и Гаела се отдръпнаха в ужас.

— Ще я намеря! — изрева Тарелин, докато сиянието поглъщаше Иренвейл. — Дори и да се наложи да сляза в Нищото! Ще я върна, дори да се наложи да изгоря до пепел!

Светлината, вече напълно обгърнала момичето, прошепна:
— Тогава ще слезеш в Мрака, Огън. Там, където дори ти ще трепериш от ужас. Но знай — само подобен може да се срази с подобен. И ако наистина вярваш, че си достатъчно силен... последвай ме.

С едно проблясване всичко изчезна. Настъпи тишина. Остана само изгорен кръг в небето и мирис на озон.

Таласия се свлече на колене, шепнейки:
— Ще го направиш, нали Тарелин? Ще се хвърлиш в Нищото?
Ерион кимна мрачно.
— Ако някой може да я измъкне от лапите на Мрака... това е само Тарелин. Но ако се провали... ще загине цялата реалност.

Тарелин беше мълчалив, пламъците му — глухи и дълбоки, сякаш димът от сърцето на вулкан.

Вирон пристъпи към него, куцайки и държейки се за лявата половина на гърдите, но очите му горяха с решимост, която не бе от този свят.
— Не можеш да я търсиш сам. — гласът му бе дрезгав, изсушен от болка. — Знаеш, че Мракът не прощава на никого. Не и на теб. Ще се изгубиш там. Ще изчезнеш.

Тарелин се обърна бавно. В огненото му лице нямаше гняв — само спокойствие.
— Аз съм създаден да горя, Вирон. Нима мислиш, че мога да се изгубя в тъмнината? Аз съм нейният контур. Нейната граница. Без мен тя е безкрайна, без мен светът не би знал къде свършва.

— Не си вече същият. — отвърна Пречистителят. — Видях те да се колебаеш. Видях те да се страхуваш. Ако тя е в ръцете на Светлината и Мрака, тогава не е въпрос на сила, а на воля. А волята... не е само твоя.

Тарелин се засмя глухо, като гръм, отекващ под земята.
— Твоята смелост е достойна за възхищение, човеко. Но не и за подражание. Ти не можеш да стъпиш там, където дори Първите се разпадат. Ще се стопиш в мига, в който прекрачиш границата на Нищото.

Вирон се приближи, почти до огъня му. Кожата му изгаряше, но той не отстъпи.
— Тогава нека бъда твоята сянка. Ако паднеш, ще падна с теб. Ако се върнеш — ще върнеш и мен. Но няма да те оставя. Не мога да стоя и да гледам как светът се руши, защото някой е решил, че капризът му е по-силна от дълга му.

Тарелин го гледа дълго. После издиша — и огънят му затрептя в синьо.
— Ти... си първият от тях, който не се прекланя. Първият, който разбира, че равновесието не се пази с молитви, а с жертви.

Той вдигна ръка — пламъкът се протегна като жива ръкавица и докосна гърдите на Вирон.
— Добре тогава, Пречистителю. Ако жадуваш да вървиш в бездната — върви. Но запомни думите ми.
Очите му проблеснаха златно.
— Мракът не унищожава. Той изисква. И ще поиска цена. Ако се наложи — твоята душа ще бъде тази цена. Готов ли си?

Вирон се изправи, с лице озарено от пламъците, които вече го обгръщаха като ритуален венец.
— Роден съм да давам, не да пазя. Ако моят живот може да послужи за нейното спасение — нека го вземе. Аз съм Пречистител. И чистотата винаги изгаря.

Тарелин кимна бавно, с тежестта на векове.
— Тогава идвай. Да върнем онова, което бе отнето от светлината. Да се спуснем в сърцето на Мрака и да видим дали той помни страха си.

Земята се отвори под тях.
Огънят се сгъсти в колона, а въздухът наоколо застина.
И когато последният лъч се стопи, само димът остана да се издига над мястото, където Първичният Огън и Пречистителят бяха изчезнали.