Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 22

— Не обичам бурите, Сантирон. Противно на очакванията, харесвам тихото и спокойно време, в което стихиите дремят и ни оставят да си въобразяваме на воля колко могъщи можем да бъдем когато ги подчиним на волята си. — рече Орвион, докато се облягаше на перилата на високо разположения балкон и се взираше в централната порта на града, сега широко отворена за да посрещне височайшите гости на Негово Величество.

— Напротив! Изобщо не е учудващо. Ти си земя, приятелю. Най-малко гъвкавият от елементите, най-трудно подчиняващия се на майсторство дори от потомствени земни майи. За другото обаче съм съгласен с теб. Стихиите ни се надсмиват открай време. Тъй нищожни, тъй крехки, тъй кратко живеещи… И все пак благословени с изконна и нерушима връзка с тях. Знаеш ли, когато съм се родил безстихиен, започнали да се носят слухове за тъмна намеса в зачеването ми. Баща ми обаче успял да затвори устите на интригантите. Вярно, наложило се да приложи груба сила и да ликвидира кръвните линии на няколко стари рода, но в крайна сметка - ето ме тук, до теб. Обсъждащ колко ограничени са времето и възможностите ни в този свят. — спокойно отвърна кралят, насочвайки вниманието си в същата посока, в която се взираше и Орвион.

Високите кули на столицата бяха озарени от червено-златните отблясъци на залязващото слънце. Вятърът от гората носеше мирис на озон,  борова смола, но и на метал – предвестници на буря, която още не се бе родила, но вече натежаваше във въздуха. От балкона на дворцовата кула се откриваше величествена гледка към централния площад на Л`Ернис. Там, като река от стомана и огън, влизаше „скромната“ свита на Игниал Ин`Велор – хиляди бойци в червено-черни доспехи, копията и мечовете им блещукаха като зъби на хищник, а стъпките им отекваха в единен, глух тътен, който сякаш разтърсваше самите основи на града.

Сантирон Скавре се намръщи, изправи се и скръсти ръце зад гърба си. Хармониархът поклати глава и въздъхна със съжаление.

— И ти го виждаш, нали? — произнесе кралят, без да откъсва поглед от процесията. — Човекът върви като владетел, а не като съюзник. Доведе със себе си много повече мечоносци, отколкото приляга на един височайш гост. 

Орвион не отговори веднага. Очите му бяха като огледала – отразяваха залеза и приближаващата армия, но зад отвъд тях тлееше знание, което не произтичаше от видяното, а от усетеното.

— Виждам повече от това, което очите биха могли да доловят, Сантироне — отвърна тихо той. — С Ин`Велор идва бурята. Но не буря от дъжд и вятър. А буря от амбиции, предателства и огън. И тя ще бъде безмилостна.

Кралят сви устни и тежко въздъхна.
— Народът ни не е готов. Болестите, смяната на парите, Първичният огън и знаменията за Апокалипсиса.... Дворцовите интриги ще бъдат първата ни слабост, а след това… След това ще дойде редът и на крепостите.

Орвион също се изправи и постави длан върху студения камък на балкона.
— Истинската опасност не е в мечовете на Ин`Велор. А в онова, което ни разтърсва отвътре. Липсва ни вяра, Сантирон. Именно тя винаги е била щитът ни срещу катаклизми. Колебанията, разединението, скандалите и войните събуждат разрушителната сила на елементите. Буря ще има.  И когато се разгърне в пълната си мощ, няма да има победители. Само оцелели.

По-долу, на площада, Игниал Ин`Велор вдигна ръка, в отговор на народните възгласи. Но жестът му не беше на приятел – той бе на завоевател, който вече смяташе земята за своя.

Крал Сантирон отмести поглед към хоризонта, където облаците се сгъстяваха и вечерната светлина ставаше все по-оскъдна.

— Ще ни трябва повече от мъдрост, Орви — каза той. — Ще ни трябва чудо.

Хармониархът се усмихна горчиво, но в погледа му имаше нещо подобно на мъничка искра.
— Чудото го имаме. Казва се Иренвейл. Но за чудесата, Сантироне, винаги се плаща висока цена.

Народът на Л`Ернис продължаваше да се трупа от двете страни на широкия булевард, като море от сенки, пронизано от факли и светилници. От марша на войниците улицата вибрираше, а бронята им отразяваше пламъците като разпилени звезди.

И когато триумфалният марш на Ин`Велор достигна сърцето на площада, пламъците се разгърнаха.

От величествената арка на двореца се появи Кателана. В златно-червена роба, извезана с огнени символи и феникси, които сякаш дишаха и трептяха сами. Косата ѝ се разливаше като разтопена смола, а около нея танцуваха вихри от искри, издигащи се като корона. Всяка стъпка, която правеше, оставяше след себе си отблясък по мрамора – сякаш огънят сам ѝ отдаваше почит.

Когато тя се спусна по широките стъпала, небето като че изрева в далечината. Народът въздъхна едновременно – смесица от възторг и боязън. Някои коленичиха, други вдигнаха гласове в приветствия. За тях Кателана не беше просто дъщеря на владетел – тя беше самото въплъщение на наследството на Ин`Велор, огнената им гордост, жива легенда.

Игниал, облян в светлината на факлите и ръкоплясканията на народа, вдигна глава и видя дъщеря си. Усмивка – едновременно бащинска и хищна – разцъфна на лицето му. В този миг, между баща и дъщеря се изгради пламтяща арка от власт: той – генералът, носещ армията като щит, и тя – наследницата, блестяща като пламък, готова да изгори всяка съпротива.

От високия балкон, където стояха Сантирон и Орвион, гледката беше величествена и зловеща едновременно.
— Огънят никога не влиза тихо — промълви Хармониархът. — А този път влиза, за да остане.

 — Не забравяй, стари ми друже, че за да гори един огън се нуждае от гориво. И от кислород. По една щастлива случайност с теб ни е известно как да ограничим и дори премахнем достъпа му и до двете.  — отговори кралят и се усмихна многозначително.

Стъпките на войниците утихнаха, когато Игниал Ин`Велор прекрачи в подножието на мраморните стълби. Армията му, като червено бронзова река, замря в очакване. Всички погледи се вдигнаха към горящата фигура, спуснала се от арката – Кателана.

Тя се приближи бавно, но всяка нейна крачка беше заредена с енергия. Огънят около нея пулсираше в ритъм с биенето на сърцето ѝ, и когато стигна до баща си, искрите се разтвориха като огнен воал.

— Вие пристигате с армия, татко мой— започна тя, а гласът ѝ иззвъня ясно и силно, като на утринна камбана. — Л`Ернис никога не е бил свидетел на подобна демонстрация. Триумфът е зрелище, но и предупреждение. На кого отправяте това послание?

Игниал се изправи пред нея, сякаш самата земя му принадлежеше. Лицето му бе озарено от гордост и твърдост.
— На всички, дъще. На приятели и врагове. На онези, които ще се опитат да оспорят правото ни на този съюз. На онези, които ще се осмелят да подценят силата на нашата кръв.

Очите на Кателана засияха – не просто от отражението на пламъците, а от вътрешната жар на амбицията.
— Значи всичко ще се реши тук — не със слова, а с демонстрация на мощ. Но не забравяйте, татко, че съюзът ни не е просто твой политически ход. Той е повече от инструмент, повече от пионка. В мен гори неговата сянка, а в него — моят огън. Това, което двамата ще сътворим, ще надмине самата политика.

Игниал присви очи — в погледа му за миг проблесна раздвоение между родовата чест и хладната пресметливост на владетеля.
— Говориш за своя бъдещ съпруг като за равен. Но помни, Кателана — светът е суров. Той е цел, не съюзник. Огънят не споделя трона, той го изгаря.

Кателана пристъпи още една крачка и пламъците около нея пламнаха високо, озарявайки лицата на войниците.
— Или го пречиства. — отвърна тя тихо, но в този шепот имаше сила, която караше всички да замълчат. — Вие ще извоювате империя със стомана и кръв. Аз ще я изковавам с любов и пламък. Но и двамата знаем, — никой няма да устои, когато Ин`Велор реши да гори.

Между тях се разпростря напрежение — пламтящо и непоклатимо. Народът надаваше екзалтиран вой, армията скандираше, но в този миг всичко изглеждаше като тайнствен дуел между два огъня: единият — опитен, могъщ и непреклонен, другият — млад, ярък и жаден да остави следа.

От високия балкон Сантирон и Орвион продължаваха да наблюдават. Хармониархът се обърна леко към краля и тихо промълви:
— Пламъкът на баща и дъщеря… той може да стопли, или да изпепели. Въпросът е: кого ще изгорят първо?

— Х-м… Себе си, разбира се!—  с неслизаща от лицето му усмивка отвърна кралят. —  Един друг, драги ми Орвион! Но нека им отдадем полагащото им се. Лично аз залагам, че ще започнат от мен.

Хармониархът се изсмя съвсем искрено и възрази:

— Не… Кателана ще има първа думата. А тя би започнала от мен. Единствения, когото ненавижда повече от баща си, съм аз. 

— Приемам облога! Ако аз изгубя… какво ще искаш от мен?

Орвион присви очи и изцъка, прехапвайки долната си устна:

—  Една отмяна на решение. Официално. 

— Х-м… Мисля, че се досещам какво имаш предвид. Ще бъде доста рискован ход, предвид естеството на издадения декрет. И ще ми коства неописуеми усилия, за да убедя сенаторите.

— Всяка заповед на монарха е предпоследна. Никой няма да се учуди.

— Вярно. Което не означава, че винаги е прав. Затова са съветниците.

Орвион мъдро замълча, докато Сантирон проучваше с типичната за Скавре мълчалива тактика доколко може да разчита на казаното от хармониарха. Когато се убеди, че Орвион няма какво да крие от него, заговори:

— Е, добре. Съгласен съм. А и ако аз спечеля, така или иначе ще бъде отменено. Но ти…също имаш какво да ми дадеш.

— Да?

— Твоята приемница- Иренвейл.

—  Какво за нея?

— По мои спомени, нямаш уговорка, касаеща бъдещето ѝ.

Хармониархът се намръщи. Не му харесваше посоката на разговора.

— Паметта Ви е безупречна, Ваше Величество.

— Тогава и аз ще поискам от теб нещо, което е във властта единствено на хармониарха. 

— Не е нужно, Ваше Величество. Достатъчно е вие да го наредите…

—  Не. Не желая да е по принуда.

— Няма да бъде, ако Вие така заповядате.

— Хайде стига си ми правил фасони! А… Ама разбира се!

Кралят се засмя толкова сърдечно и гръмко, че на хармониарха чак му стана неудобно.

— Ама ти сериозно ли си го помисли? В името на Великия Баланс! Ха-ха-ха! Приятелю, никога не бих си позволил подобна глупава прищявка. Някои хора си тежат на мястото такива, каквито са. Аз съм от тях. Е, може би не за дълго, но както обичам да повтарям, съдбовните пътища са неведоми. Особено, когато са очертани преди хилядолетия, от първичните стихии. Не! Разбира се, че не! Родът Скавре трябва да бъде продължен. Но не от стар и немощен, а и безплоден вдовец като мен. Свежа кръв е нужна. Силна и достойна. Затова, ако обичаш, премахни обета за безбрачие на тази своя Пазителка на вътрешната тишина. Случаят е изключителен, все пак.

Орвион, който вече слизаше по стълбите следвайки свой крал, отново се намръщи. Сантирон се бе насочил  към централния площад, за да посрещне бъдещите си родственици, затова и побърза да си навлече дежурната маска на покровителствено, радушно гостоприемство.

— Ваше Величество! Ваше Равновесие!

Игниал Ин`Велор направи дълбок поклон пред Краля и Сърцевезника и коленичи, когато монархът и хармониархът стигнаха най-после до тях. Кателана го последва, като остана със сведена глава.

— Нима са нужни подобни церемониалности, многоуважаеми Игниал? Та нали съвсем скоро ще бъдем едно семейство и по закон? Моля ви, изправете се! Приветствам ви в сърцето-съкровище на Еквалис! Ще се постарая престоят ви да бъде приятен и ползотворен. — отвърна кралят с искрена усмивка и разтворени обятия.

Орвион кимна в знак на одобрение и също сведе поглед.

— Не се и съмнявам, че ще бъде такъв, Ваше Величество!— отвърна вече изправилият се Игниал. — Предполагам, няма да имате нищо против да обсъдим детайлите на четири очи докато лейди Кателана на свой ред отдава необходимата чест на своя духовен и стихиен водач.

Кателана се усмихна и погледна Орвион, който ѝ направи знак да го последва и тя покорно или поне привидно, го стори.

Докато вървяха към личното светилище на елементите на краля, Орвион затвори очи и се остави на стихиите да го водят. Точно те му показаха аурата на старшата наставница и как в нея, насред цялата прелест на жълто-оранжево-червената сияйна яркост на огъня тупти мъничко черно петънце и с всяка крачка, то става по-голямо и по-гладно за светлина и енергия. За неговата.

Без да се обръща, Орвион заговори. Хладно, с равен тон, но със сила, от която студът проникваше чак до основата на гръбнака. И Кателана нямаше как да не потрепери:

— Самодоволството, дете мое, е първата и най-непреодолима бариера пред хармонията. Тя е изключващо условие за един кандидат-сърцевезник и е непобедим враг по пътя към съвършенството на аурелия. Докато ламтиш за власт, за да докажеш себе си, тя ще те отхвърля.

— Може би. Но в настоящия момент, Ваше Равновесие, вие демонстрирате точно онова самодоволство, заради което се опитвате да порицаете мен. Нима е справедливо?

В нейния глас се усещаше насмешката и вярата в собственото превъзходство. увереността в правото дело, което се канеше да извърши.

— Не го вярвам, Кателана. Не и така, както изглежда в твоите очи. Аз не съм повече от теб или от Иренвейл. Свръхестественият ми, почти митичен ореол идва от вярата. Всичко останало са години на труд и лишения. Жертви в името на Баланса.  Ако спреш да я практикуваш, стихията ти обръща гръб. Затова никога не спирай. Както и никога не преставай да подклаждаш хорската вяра.

— Свършихте ли?

— Ще ми се да бях. Но за онова, което имам да изкажа в отчаян опит да ти го предам, няма да ми стигне и един живот.

— Тогава не се опитвайте напразно. И така, Отче на Баланса! — започна почит тържествено, когато двамата застанаха един срещу друг насред помещението, събрало в себе си връзката със стихиите на монарха. — Къде, в името на петата стихия, която онази никаквица Иренвейл успя по щастлива случайност да призове, тя смята да отведе двамата най-важни мъже в този свят? Искам ясни отговори, защото в противен случай това ще е последният въпрос, който някога сте чували през целия си съзнателен живот.

В десницата ѝ проблесна мълния, но не каква да е. Беше чисто, гибелно, високоенергийно електричество, на което обикновен човек не би могъл да устои, пък бил той и хармониарх.

Орвион се усмихна доволно, вдигайки погледа си от мълнията към разтопеният кехлибари на лицето на Кателана и отговори:

— Явно аз ще спечеля баса. Съжалявам, Кателана. Нямам ни най-малка представа…