Същата вечер д-р Б превиши дозата  алкохол и това го предпази от вземане на крайни решения. Бе стигнал до един предел, при който крайните решения силно зависят от дозата, поради което могат да бъдат отложени. Някъде към полунощ телефонът отново иззвъня; главата го цепеше неспасяемо и в слушалката се чу същият шептящ и задъхващ се глас на онази лудата, която имаше навик да го събужда нощем в най-тихите часове и го молеше за нещо, а молбата и бе отчайващо жалка – с неутолимостта на нестихваща жажда.

„Елате – настояваше тя – елате!”

„Но коя сте, Вие? Но какво искате?”

„Моля Ви! Много Ви моля!”

След което продиктува съвсем откъслечно адреса и името – някоя си А, учителка по пиано или нещо подобно.

Д-р Б се канеше да затвори телефона; много често го безпокояха разни неадекватни личности – предимно жени и предимно достатъчно луди, които нощем внезапно откриваха, че са много самотни и искат някой да им говори по телефона, а още по-добре без телефон. Но имаше нещо в тази жена, което го смути. Чувайки гласа и в слушалката, той изведнъж си я представи надвесена  на прозореца, после в друг момент почти потресен и почти безкрайно полубуден я виждаше с шепа приспивателни таблетки и бутилка алкохол в една много тъжна и празна стая; не можеше да си обясни защо този глас събужда подобни асоциации.

„Почакайте – каза той –  почакайте!”

Таксито го остави пред входа на една много стара и грозна къща с още по-грозна фасада и тъмни прозорци; само от един най-горе се процеждаше смътна светлина. Това веднага го ориентира, че се отнася за търсения обект.

Когато позвъни на вратата, никой не дойде да му отвори, което нямаше обяснение; тишината беше все така плътна, но вратата се оказа отключена и той си позволи да влезе, защото нещо му подсказваше, че не всичко вътре е наред. Веднага го лъхна спарен въздух, цигарен дим и атмосфера на обреченост, когато в един дом отдавна нищо не е премествано, нищо не е правено, но обитателят би трябвало да е все още жив. Както очакваше, намери я сама в безпомощно състояние на дивана в другата стая, където освен плътен слой от цигарен дим, се долавяше и някакъв болничен дъх на карбол, камфор, разни други препарати и вледеняващото усещане за присъствие на умиращ човек. Това беше жената с шептящия глас, която искаше да му каже нещо по телефона и все не успяваше. И сега тя умираше. Разбира се, позна я веднага, въпреки ужасяващата промяна, която бе настъпила с нея по понятни причини и с покруса установи, че всъщност, му е много добре позната – толкова добре, че просто няма накъде повече. Тя беше пациентката от стая номер шест, която бе изписал от болницата преди около месец като безнадежден случай с една съвсем конкретна прогноза – тоест, че и остава не повече от месец живот. И месецът вече бе изтекъл.

Ужаси го обстоятелството, че бе оставена да умира сама и никой от близките, доколкото ги има, не бе поел грижата за нея през последните дни и часове на отиващия си живот.

Историята на това заболяване беше твърде необичайна и, всъщност, твърде банална, за да бъде оставена без коментар. Когато се появи за първи път за периодичен преглед преди около две години – млада и много красива жена, никой не очакваше подобно развитие. Касаеше се за  тази малка бучка на лявата гръд, която не изглеждаше фатална, още повече, че я бяха хванали навреме. За някакви разсейки дори не можеше и да се помисли. Но имаше логично обяснение, още повече, че майката някога страдала от същото заболяване – тоест – отнасяше се за нещо наследствено, което разбира се, не означава непременно подобна развръзка. Самият той – д-р Б – се постара да направи необходимото – една почти елементарна операция – типична класика, преминала безпроблемно и всичко си дойде на мястото. Последвалата частична химиотерапия бе осъществена само заради изискването на профилактиката, въпреки че можеше да се мине и без нея.

Поне такова беше мнението на д-р Б, а и на целия екип. Всичко приключи много бързо и скоро след това пациентката си замина – напълно здрава и в чудесна кондиция. Д-р Б дори малко се поувлече след това, защото няколко пъти я канеше да прекарат заедно и тя нямаше нищо против. Д-р Б в един момент дори възнамеряваше да се ожени за нея; момичето беше не само хубаво, но и изключително интелигентно, освен това очевидно не беше безразлична или така му се стори, не само защото една вечер съвсем откровено призна, че желае да има дете от него и изобщо, в един момент започваше да си фантазира разни неща за бъдещето, говорещи съвсем определено за намерения от този род. Д-р Б сам донякъде желаеше това, но в един момент размисли и реши, че е рисковано да предприеме подобна стъпка. Момичето заслужаваше всичко най-добро, но въпреки успешната операция,  все му се струваше, че подобни наследствени заболявания винаги могат да поднесат неприятна изненада, както за пациентката, така и за потомството. Някак си той все не можеше да свикне да гледа на нея по друг начин освен като на пациентка. По принцип, не можеше да има никаква гаранция, че след тази бучка (успешно отстранена, впрочем), не е възможно да се появи някога друга или много други, което би било твърде неприятно за едно здраво семейство. Мъчно му беше за момичето, дори сякаш бе започнала да му липсва, дори твърде болезнено при по-дълги отсъствия, но нямаше друг изход; трябваше да се откаже от всякакви намерения за брак, защото се касае за сериозни неща, с които не бива да се правят компромиси; тук не ставаше въпрос само за една или няколко щастливо прекарани вечери, а за цял живот. В края на краищата  този разговор се състоя и той остана с впечатление, че получи разбиране. Обясни и накратко, че не възнамерява да се жени (нямаше нужда да се изтъкват мотивите) и и пожела всичко хубаво в живота. Тя посрещна новината сдържано и изобщо не се разплака, както обикновено правят  разглезените госпожици. Но пребледня ужасно, след което веднага се сбогува и си тръгна...

Не беше нужно да я изпраща; сега вече – никак. Въпреки, че му беше много тежко, преживя раздялата болезнено, д-р Б нямаше друг избор. И наистина се оказа прав: опасенията се сбъднаха по най-ужасен начин в един не много дълъг период. Година и половина по-късно я докараха в клиниката с многобройни разсейки в една безнадеждна фаза. Освен това тя се бе променила необичайно. От скромното и  тихо момиче нямаше и следа; пиеше и пушеше прекалено много и май се дрогираше; странно как може да се промени човек толкова бързо от една болест (дори не беше необходимо да се търсят причинноследствени връзки), но впрочем, съобразно нуждата от употреба на морфин заради зачестилите болки, употребата на други дроги вече се оказваше ненужна.

С дълбоко съжаление д-р Б прие пациентката в болницата и с дълбоко съжаление я изписа след кратък престой, но всъщност, престоят се оказа безсмислен. Медицинската наука не беше в състояние да направи повече нищо.

Този спомен се мярна за секунда и му причини тъпа болка някъде отвътре, но вече не знаеше къде. Освен това от тогава по някаква абсурдна причина /не че се чувстваше виновен/ бе завишил алкохолната доза и това бе необяснимо, защото нямаше никаква логика. Съвсем неразумно бе да се допусне, че е развила отново този болестен процес поради стресова ситуация или нещо подобно. Д-р Б бе прекалено разумен, за да си вмени излишни угризения. И сега – в този неприятен момент вече бе започнал да съжалява, че се отзова на повикването, защото спокойно можеше да откаже. Просто винаги бе поддържал становището, че няма как да се помогне на всички и проблемът с давещите се е в ръцете на самите давещи се. Видът на А беше толкова отчайващ, че веднага му се прииска да я изостави и да си тръгне, защото вече бе съвсем безсмислено участието му; не можеше да и се помогне с нищо. Тя се бе смалила невероятно – проядена от жестоката болест и изглеждаше някак мумифицирана, почти прозрачна, с един ужасяващ бледосив тен и синкави устни. Порази го обстоятелството, че от пищната и красота не бе останало нищо. Съдбата си бе казала тежката дума и той наистина нямаше какво да прави тук повече. Всъщност, останалото беше работа на близките, които  трябва да я спохождат от време навреме, докато трае агонията. Просто не се виждаше нищо по-разумно.

Сякаш усетила намерението му, тя внезапно показа признаци на живот, размърда се и отвори очи. Отдавна го измъчваха тези нейни очи и не можеше да си обясни защо. Още тогава, когато и каза, че връзката им е невъзможна, те се изпълниха с тишина и ето сега отново тази тишина изпълзя от ъглите... Съвсем тъмни и съвсем дълбоки, те го наблюдаваха нощем с някаква невероятна болка; понякога се събуждаше в полунощ и виждаше по тавана разхождащи се сенки и лицето и – отпечатано в полумрака, защото знаеше, че това е лице на умиращ.

Разбира се, беше прав. Още в самото начало се оказа прав, че реши да заложи на разума и да се откаже от тази връзка. Ужасни са тези наследствени болести и никак не е разумно, да свържеш живота си с наследствено обременен човек.

Така си мислеше д-р Б, докато агонията продължаваше и тя му говореше нещо агонизирайки. Трябваше все да си припомня казаното, защото понякога го забравяше и дори все му се щеше да измисли някакво извинение и да си тръгне. Но не успя да го измисли.

„Благодаря Ви, че дойдохте – изговори тя с характерния си шептящ глас, правейки усилия да не загуби отново съзнание. – Моля Ви не си отивайте; имам нужда от помощта Ви!”

„Разбира се, разбира се – успокои я той, малко смутен от обстоятелството, че му говори толкова официално – ще направя всичко възможно.”

„Още веднъж се извинявам за безпокойството, но беше необходимо.”

„Не се притеснявайте, на Ваше разположение съм.”

Болната въздъхна и го загледа продължително. Гаснещ поглед на гаснещ човек.

„Всъщност, нещата са пределно прости. Бих искала да умра по-скоро, но не мога. Оказа се невероятно трудно; сякаш нещо ме държи вързана за битието, но не зная какво е. Всъщност, зная; има нещо, което трябва да Ви кажа.”

„Разбира се, разбира се, кажете!”

Болната замълча за минута, сякаш събирайки сили, за да продължи разговора. Очите и го следяха с някаква неистова тъга; много потискащо му действаха тези странни очи на умиращ. После продължи с все по-отслабващ глас:

„Трябва да направите две неща за мен, моля Ви!”

„Но да, разбира се...”

„Вече не е необходимо да Ви обяснявам, че съм Ви обичала; дори би прозвучало безумно подобно изявление в подобен момент; аз си отивам, но имам друга молба. Трябва да ми помогнете да умра по-бързо; мисля, че поне това ми дължите.”

„Но защо го искате от мен; това не е редно!” – внезапно се ужаси д-р М. Опасенията, че ще си има неприятности с тази жена вече се потвърждаваха.

„Просто е нечовешко да се продължава повече – отговори след малко тя и главата и увисна някак странно; не можеше да я държи изправена. – Умирането от рак не е особено приятно изживяване. Моля Ви, дайте ми ръката си – ето така; благодаря Ви! Понякога нощем съм сънувала този жест и съм се събуждала с вик... Знаете ли колко е хубаво да  държи ръката ти любим човек, макар и по време на агония?..”

Д-р Б се почувства някак неудобно в ролята, която му се предлагаше. Любов и евтаназия – твърде несъвместими понятия.

„Да, но евтаназията е незаконна и се счита за престъпление – реагира той някак нервно – Освен това аз не бих могъл. Все пак съм лекар.”

„Не се безпокойте, няма да кажа на никого, дори и на Онзи горе.” – опита се да се пошегува тя. Очите и все повече потъмняваха.

„Просто не е възможно, просто не мога...”

„Можете, докторе, можете – повиши глас тя, незнайно откъде събрала сили. – Вече сте го правили веднъж с мене и аз отдавна съм мъртва. Сега трябва само да приключите подобаващо с участието си, за да добие то завършен вид. Малко по-сериозна доза морфин и това е.”

Д-р Б не бе очаквал подобно изявление и това много го обърка. На всичко отгоре се прибави болезненото чувство за вина; то пък откъде дойде... Не му се случваше често подобно изживяване; дори не знаеше защо се появи.

„Вече го направихте... Вече го направихте... Вече го направихте...” Какво означава това? Какви са тези обвинения? Д-р Б нямаше разумно обяснение. Внимателно измъкна ръката си от нейната трескава длан и се опита да влезе в темата:

„Не съм наясно какво нередно съм направил и в какво ме обвинявате.”

„Няма нищо нередно; напротив – всичко е толкова ужасно редно, дори и ракът, че просто не ми се мисли и не ми се живее.”

„Ракът често е наследствен. Освен това евтаназията е наказуема. Ще бъда лишен от лекарски права и вероятно ще попадна в затвора.”– обясни внимателно той.

Тя сякаш не го слушаше. Болката съвсем притихна и отново загуби съзнание за миг. След малко  се размърда и в очите и плуваха мъгли. Нещо там непрестанно гаснеше и една сълза се промъкна през ресниците.

„Разбира се, имах очакването, че няма да ми помогнете, но все пак пожелах да Ви видя за последно. Нужно ми беше. Зная, че сте прекалено прагматичен, за да предприемете подобна стъпка.”

„Разбирате, че е невъзможно.”

„Да – разбирам. Вероятно ще се наложи сама да се справям, макар че ще бъде трудно.”

„С какво ще се справяте сама?”

„С това, което Вие не желаете. Сега ще помълча малко и после... Но ето там – на масичката са цигарите; моля запалете ми една!”

„Не бих Ви препоръчал.”

„Я не ставайте смешен! Какво не ми препоръчвате – да паля цигара или да се самоубия?”

„И едното, и другото.”

„Зная, че не бихте препоръчали. Но това вече не Ви касае и не се нуждая от препоръки. Винаги съм била сама в трудни моменти и съм се справяла; ще се справя и с умирането.

Помните ли Ефи Брист на Фонтане? И тя умираше самотна.”

 Болната запали цигара и продължи със сетни сили:

„Имам само още една молба – всъщност – втората.”

„Да се надяваме, че няма да е като първата.”

„Напротив – още по-неприятна е.”

„Не Ви разбирам.”

„Естествено, можете да откажете, но ще бъде съвсем нечовешко...”

„Не Ви разбирам.”

„Бих Ви помолила само...”

„Само какво?”

„Да се погрижите за детето.”

„Дете ли? Какво дете?”

Д-р Б съвсем се обърка. Изненадите следваха една след друга и го затрудняваха.

„Моето. И Вашето. Нашето дете...”

„Това не съм очаквал.”

„Зная. И не исках да Ви безпокоя, нито да преча по някакъв начин. Но сега умирам и детето ще остане без майка. Сетих се, че би трябвало да има поне баща.”

„Това е нещо ново.”

„Ново е – потвърди тя. – Когато стана ясно, че умирам, оставих детето в един майчин дом. Но се надявам, че е временно; все пак бащата е жив...”

„Много съм изненадан.”

„То е съвсем мъничко – продължи болната в някакъв унес, сякаш си говореше сама и вероятно беше така – съвсем, съвсем мъничко – едно такова безпомощно бебче и носи Вашето име. Казаха, че така е според правилата.”

Умиращата трудно надвиваше притискащата я умора и по повехналото и лице се проточиха две вадички. Нямаше сили да ги спре.

„Чакайте, чакайте! Какво говорите; та аз не съм подготвен за такава задача...”

Д-р Б не можеше да си представи подобна развръзка. Тази новина го шокира и натъжи.  Ставаше дума за събитие, което би могло да преобърне целия му живот в друга посока и да провали всичките му планове. Нищо не знаеше за това дете – вероятно негово – от онези няколко вечери, прекарани заедно, само че как се е случило, той изобщо нямаше представа. Никак не можеше да си обясни обстоятелството, че тя е постъпила толкова лекомислено; не е взела предпазни мерки и след това изобщо не се е опитала да го премахне, дори не му се обади. Нямаше идея как да постъпи при тази неприятна ситуация. Не можеше толкова бързо да вземе решение; подобни неща не се решават така бързо. А тя изобщо не го щадеше.

„Ами ще помисля какво мога да направя” – реагира той съвсем неадекватно.

Умиращата го загледа с нарастваща болка и погледът и все повече помръкваше. Някакви бездни се отваряха там и изпълваха тишината с мрак.

„Сега като Ви гледам, докторе – продума със сетни сили тя, провлачвайки и накъсвайки думите – само се чудя дали няма да е по-добре да оставя детето в онзи майчин дом. Миличкото  то! Ще остане без майка и без баща. Но не му и трябва такъв баща; явно така е било орисано. Само ще се помоля, умирайки, на Онзи горе, да му помогне някак. Той би трябвало да знае как. Би трябвало... А Вие си вървете; вече не ми трябвате! Вече никак, никак не ми трябвате...”