Същата вечер д-р Б превиши дозата алкохол и това го предпази от вземане на крайни решения. Бе стигнал до един предел, при който крайните решения силно зависят от дозата, поради което могат да бъдат отложени. Някъде към полунощ телефонът отново иззвъня; главата го цепеше неспасяемо и в слушалката се чу същият шептящ и задъхващ се глас на онази лудата, която имаше навик да го събужда нощем в най-тихите часове и го молеше за нещо, а молбата и бе отчайващо жалка – с неутолимостта на нестихваща жажда.
„Елате – настояваше тя – елате!”
„Но коя сте, Вие? Но какво искате?”
„Моля Ви! Много Ви моля!”
След което продиктува съвсем откъслечно адреса и името – някоя си А, учителка по пиано или нещо подобно.
Д-р Б се канеше да затвори телефона; много често го безпокояха разни неадекватни личности – предимно жени и предимно достатъчно луди, които нощем внезапно откриваха, че са много самотни и искат някой да им говори по телефона, а още по-добре без телефон. Но имаше нещо в тази жена, което го смути. Ч ...