Беше ранна утрин. Хладният ветрец докосваше повърхността на езерото и караше падналите върбови листа да затанцуват. Нямаше слънце, оловно сиво небе беше надвиснало заплашително и щеше да смаже под напора си тънките избуяли тръстики.

Едно малко момиче стоеше на един прогнил и забравен кей, поклащаше босите си бели крачета над водата и бисерните му сълзи се стичаха по кожата на бледото личице. В мъглата косите на момичето изглеждаха гарваново черни - почти колкото тънката копринена рокля.

Беше стояла там с часове, посрещайки и тъмната мразовита нощ, изпращайки и смуглата кръгла луна. Трепереше от пролетния студ, но не това имаше значение.

Беше дошла от много далеч - чак от равнините зад хълмовете, където златните поля се ширеха от хоризонт до хоризонт и дъбовите гори припяваха песните на вятъра.

Някога беше време, когато кичурите на косите ù не бяха увиснали като въжета, а на бронзови талази отразяваха лъчите на слънцето.

 Някога беше време, когато крачетата ù подскачаха в тревата, а ръцете ù се опитваха да докоснат небето, когато бледото ù носле беше жълто от цветния прашец, а лактите ù одрани, в стремежа да улови още една пеперуда. Това време ù се струваше като спомен от отминал живот, като сън, който не беше неин. И ето я тук - отчаяна, унила, тъжна на брега на Езерото на Забравата в Очакване на Дамата на Езерото.

Зареяният кадифен поглед усети как мъглата се повдига и от влажните кълба една безплътна жена придоби очертания. Тя се приближаваше бавно и тържествено, ходеше по металиковата вода и сивобялата ù рокля, обсипана с бисери, оставяше следи във влажния въздух.

- Очаквах да си си отишла - промълви Дамата с нежност и укор.

- Че защо - аз затова ли дойдох, за да си отида?

- Ти така или иначе ще си тръгнеш от тук!

- Да, но без паметта ми!

- Усетих, че си тук, още когато босите ти крака стъпиха на кея.

- И защо не се появи веднага?

- Щеше ми се да се разубедиш и да си тръгнеш... - замислено каза Дамата.

- Е, ще ми вземеш ли паметта?

- Че защо да го правя?

- Ами нали това ти е работата - да отнемаш паметта на хората - или поне на тези, които пожелаят...

- Да, но не ми е позволено да отнема твоята.

- Че какво толкова специално има в моята памет?

- Паметта на човешките същества прилича на паяжина. Всяка нишка е свързана с всяка нишка. Дори да отнема твоята памет - паметта на другите ще те търси. Освен това аз   мога да отнема паметта на ума, но не и паметта на сърцето.

- Искаш да кажеш, че сърцето има памет?

- Точно това казах...

- И какво се случва, когато отнемеш паметта на ума, а паметта на сърцето продължава да функционира?

- Чувствата те издават - чувствата не са като спомените - дори златните поля на родината ти са чувство. Представи си, че отнема паметта ти - ти няма да знаеш нито откъде си дошла, нито къде си била и ни най-малко къде отиваш. За теб външният свят ще бъде нещо ново и неразбираемо. Може би изобщо няма да осмислиш и това, но чувството, че си танцувала в житните ниви ще остане такова, все едно цял живот си го правила. Ще тръгнеш да гониш първата срещната пеперуда.

- Ами аз това и искам - хайде вземи я тази памет и ми остави чувствата.

- Ти не разбираш - мога да отнема паметта само на онзи, който е похабил чувствата си. Това ще бъде облекчение за него, но не и за теб. Твоето сърце ще те тегли нанякъде и въпросите ще те съсипят...

- Ти знаеш къде е това някъде, нали?

- Зная и това някъде също е притегляно от теб, защото в теб има любов. Това някъде те търси - вашата памет вече е свързана - аз не мога да отнема половината от цялото.

- Аз лъгах, криех се, не винаги бях честна, не знам дали мога да продължа - и това чувство на тревожност в стомаха...

- Страх те е...

- Да, страх ме е... Много ме е страх...

- Страхът не е причина да погубваш любовта - това ще бъде поредният случай, в който някой се е отказал да се бори и нещо красиво ще умре още преди да е поникнало. Ако твоите житни класове се страхуваха от това да пробият почвата - ти никога нямаше да тичаш в тях, ако твоите пеперуди се страхуваха да пробият пашкула с крилете си - те никога нямаше да полетят...

- А откъде знаеш, че има любов...

- Затвори очи. Извикай картината на лицето му - къде те пробожда чувството - в стомаха или в сърцето?

- Нищо не ме пробожда, сърцето ми грейва...

- Тогава вземи тази светлина, обърни гръб на Езерото на Забравата и тичай. Тичай през този кей и нека стъпките ти потопят отломките му, нека босите ти крака се забият в мочурището отвъд, но ти продължавай да следваш светлината, защото образът му е спомена, а светлината - чувството. Изкъпи се в първия бистър ручей и отмий страховете си, защото светлината няма да угасне и му позволи да види тази светлина в очите ти, защото тя е отражение на неговата.

Всичко утихна, нежно гъделичкане по рамото ù я накара да отвори очи. Тогава

тя видя неговите очи - кафяви, топли, опрощаващи - приютили цялото спокойствие, доброта и блясък на света. Целуна я по устните и остави златния клас на гърдите ù.

- Гледах те докато спиш и пожелах да си будна, за да мога да усетя погледа ти, усмивката, гласа ти, допира ти само за себе си... Чувството да съм с теб и до теб е прекрасно.

- Една Фея ми каза същото - каза тя и се сгуши до своя любим.

                                                                 *******

Някъде там в златните поля едно чувство прескачаше от клас на клас в златното море от пшеница, разливаше се в два чифта устни, извираше от топли кафяви ириси и пулсираше в ритъма на сътворението, следван от две тела.