Фасада
Декемврийски изтръпващ нощен студ. Бледото улично осветление със своята прекомерна низост навява тихо пронизващ спомен за някогашно докосване. Заедно сме, а се изроних от самота.
Аз съм остаряла, ронеща се мазилка на скучна сива сграда. В нея живеят много хора в добре подредени, уютни помещения. Но никой не се грижи за фасадата ù.
Има толкова пластове и стени между мен и хората вътре, че дори не чувам гласовете им. И те моя. Никога не ме поглеждат, когато вечер се прибират. Не ме пазят. Не се замислят, че аз правя това за тях. Аз съм просто старата, ронеща се мазилка по външните стени на сградата, в която живеят. Изтощена съм от толкова вятър и дъжд. От студа, втренчил се в уморените ми плещи. Липсва ми преди. Някога не бях просто ронеща се мазилка. Бях сградата и хората в нея. Те ме обичаха и пазеха. С времето обаче разни псевдо архитекти идваха в мен и изграждаха още и още стени помежду ни. Накрая просто се изгубихме. Аз останах само фасада. Съвсем изтънях от самота. Почнах да се роня.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ирен Попова Todos los derechos reservados
