***

Докато стигна спалнята, писъците бяха спрели и когато отворих вратата, момичето продължаваше да спи спокойно - само позата на тялото й и събраните на топка завивки под нея свидетелстваха, че се е мятала в съня си.
Сънищата са странно нещо - никой, бил той човек или бог, не е успял да даде точна дефиниция за тях... макар някои да твърдят, че не само са го направили, ами и че управляват сънищата. За боговете говоря.
Както и да е. Засега момичето се бе успокоило... но само засега. Рекох си, че трябва да я наблюдавам тази нощ, или просто да се обадя на Ратри да дойде. Макар Ратри да е Господарка единствено на нощта, тя би могла да накара кошмарите да изчезнат, стига да поиска. Да, може би наистина трябваше да й се обадя. И без това ми дължеше услуга.
Засега просто стоях и се взирах в заспалото момиче, чудейки се какво да я правя. Може би утре...
Звън на счупено стъкло прекъсна размислите ми и ме сепна. Отместих поглед и отстъпих назад. Обърнах се, без да затварям вратата и тръгнах по коридора. Звукът бе дошъл от кухнята и аз се насочих към нея.
Блъснах вратата и спрях на прага. Големият двукрилен прозорец беше строшен - стъкла се бяха посипали по пода и по рамката. Отвън нахлуваше адски студен въздух, примесен с дъжд.
Кални следи по излъскания под. Някой беше влязъл през прозореца. Носеше се миризма на дъжд, на нощ и... на мокра козина. Миришеше на маймуна.
А аз познавам само една бездомна маймуна в Ню Йорк.
- Так - рекох. - Покажи се, проклетнико и ми дай обяснение за проклетия про...
Думите замръзнаха на езика ми щом маймуната резус се показа изпод някакъв шкаф.
Беше онзи Так, когото познавах... и не беше. Козината му бе сплъстена от кръв, която се стичаше от няколкото дълбоки рани, изражението му беше измъчено, а в кехлибарените му очи се четеше страх.
Тук му е мястото да кажа, че аз не управлявам смъртта по начина, по който си представяте това. Никой не е господар на Смъртта, но малцина (сред които и моя милост) могат да я призовават и насочват. Това обаче си има цена - през целия си живот съм избягвал неволния допир с живи твари, защото дори и най-лекия досег ще Я призове... дори и да не искам това. Аз не господствам над смъртта. Ала я усещам и сега разбрах, че с Так се бе случило нещо много неприятно.

***

- Съжалявам за прозореца - рече маймуната. - Нямаше време обаче да търся входа.
- Какво е станало с теб? - попитах.
Так изрече само една дума, но от тази дума кръвта се смрази във вените ми и косъмчетата по врата ми настръхнаха.
- Гаруда - гласеше отговорът.
- Гаруда - повторих като ехо. - Птицата на Брама.
Так кимна.
Останах безмълвно дълго, дълго време. Първо Ралтарики с вестта за унищожаването на Кладенеца, сега това... Имаше само едно логично обяснение и то определено не ми харесваше.
Тримурти ни бяха надушили. Нямаше какво друго да е.
- Къде те нападна - попитах след малко.
Маймуната се покачи на масата, оцапвайки чистата престилка с кал и кръв. Обаче раните му започваха да зарастват и това се виждаше. Так не е обикновена маймуна. Никой от нас не е обикновен.
- На гара Пен - отговори. - Започнах да бягам и... - той сви рамене. - Не знаех къде другаде да отида. Пък и щом наближих къщата ти, птицата се отказа. Не знам защо. Просто се обърна и отлетя нанякъде.
- Брама с нея ли беше?
Поклащане на глава.
- Значи е летяла сама... - рекох. Това никак не ми беше по вкуса. Две нещастия за една нощ - лоша поличба, както казват старите хора. Много лоша поличба...
- Извинете - чух някакъв тънък и нежен глас зад гърба си.
Обърнах се бавно.
Момичето, Коралайн, стоеше на прага и се подпираше на рамката на вратата. Изглеждаше замаяна.
Пристъпих към нея и я подхванах.
- Не ставай - казах. - Трябва да лежиш.
Поведох я по коридора към спалнята.
- Къде съм? - попита тя. - Отвлечена ли съм?
- Не, в безопасност си - успокоих я. - Никой няма да те нарани.
Стигнахме до спалнята и аз спрях, вкаменен.
Както ви казах преди малко, бях оставил вратата на помещението отворена, когато чух чупещото се стъкло. Тя продължаваше да е отворена и аз виждах прекрасно леглото.
А на него продължаваше да спи Коралайн.
- Какво, по... - започнах, ала в същия миг отпуснатото тяло на прикрепяната от мен двойничка на момичето изведнъж се стегна и с нечовешка сила ме блъсна към стената и ме прикова там.
Голямата картина на Ван Гог се поклати, но не падна.
Изведнъж се озовах притиснат до стената, а двойничката стисна врата ми с двете си нежни момичешки ръце... които започнаха да се трансформират пред очите ми.
Всъщност тя цялата започна да се променя и да се превръща в нещо много по-различно от невинната девойка, която беше копирало.
Щом видях истинското лице на онова, което се опитваше да ме удуши, разбрах, че всичките ми опасения се сбъдват с поразителна лекота.
- Предполагам, че се радваш да ме видиш, Рама - просъска мазният глас на Мара - Господарят на илюзиите.

(следва)