Фотографът и душата на хляба
„- Усмихнете се! Усмихнете се! - викам им; те стърчат с копралите си пред биволите и се усмихват. А когато сетне копирах, видях ги как са се озъбили небръснати и вместо усмивки - гримаси. Само да ги погледнеш ти става криво... Само небето е все същото, тихо и лазурно... Онзи, който е снимал усмивка, а е копирал гримаса, ще разбере моето огорчение. Какво ли ще стане, казах си тогава, ако с някакъв трик успея да сваля това лазурно небе долу, че да стъпят върху него калните крака на селяните и биволите с тежките си копита. Знаете ли при такъв трик колко много светлина би се процедила от всяка гънка на дрехите, от всеки поглед, колко много би омекотил този лазур небръснатите лица и гримасите.”
(Йордан Радичков)
Балончетата на кваса се издигаха на повърхността. Движеха се като балеринки, стрелваха се по ъглите на коритото и току надигаха раменца и се пукваха под ръцете на хлебаря. Тестото надуваше бузи като набозало се пеленаче. И опъваше крачета и ръчички, та с доволство се свиваше на топло под шарената кърпа с нашитите цветчета. И докато топлината на стаята го приспиваше, Гавраил захапваше цигарата с накривената си заешка устна и излизаше пред фурната. Оглеждаше преминаващите, които кимаха дружелюбно и се забързваха. Иззад гърба му помощникът му изтриваше ръце в набрашнената си престилка, така че по нея се оформяха концентрични кръгове. Без да се обръща, хлебарят присвиваше очи и тихо продумваше:
- Никой не е по-голям от хляба, момче! Чисти ръце иска душата му, та да е бяла...
Момчето поглеждаше виновно към зацапаните си с тесто ръце и донасяше каната, та да му полеят да се умие.
- Ей така, Араме, да светят, все едно се усмихват за сватбена снимка...
- Кое? Ръцете ли, майсторе? Че те смеят ли се? – питаше Арам невярващо.
- Смеят се, ако ги научиш... - шегуваше се хлебарят, докато прочистваше гърлото си от горчивината на цигарата и се прибра да нагледа тестото.
После изчака огъня да придобие червенината на кръв, та ощипаното личице на тестото да поруменее, да получи здрав вид. Гавраил избутваше с дървена лопата, глинената съдина, в която лежаха хлебчетата. Очите на огъня се разтвориха широко като на любопитно дете. Заигра се. Погъделичкваше крехкото телце на пеленачетата. Те се издуваха от смях, та чак коричката на едното се пукна. Заприлича на усмивка, зад която се откриваха бели трошички вместо зъбки. Приведен над пещта, хлебарят си тананикаше. Мислеше за скорошната венчавка. Изтрополяване на обувки по пода го сепна. Помощникът влетя в стаята, без малко да се спъне и да падне по очи.
- Какво бре, момче? Хляба ли ще вадиш, че си се забързал?
Арам посочи към вратата, където стоеше собственикът на голямата градска фурна, бъдещият тъст на Гавраил. Сакото, бялата жилетка и панталонът на райета издължаваха фигурата му. Стоманеносивите му очи стрелкаха двамата мъже изпод гелосаните побелели къдрици над гъстите вежди. Гавраил поздрави влезлия и издърпа хляба с лопатата.
Лека червенина изби по лицето на хлебаря. Опита се да скрие смущението си от елегантния. Че едно от хлебчетата бе заприличало на човешко сърце, прегоряло и с пукнатина в средата, сякаш несъвършенството му показваше липсата на умение у самия майстор. Но парата от изпечените хлебчета обви ръце около мъжките гърди. Прегърна ги, та ласката ú ги накара да се засмеят. Мълчанието се разчупи като къшейче.
- Сватбата е идния месец. Попчето тогава разреши... - каза мъжът с раираните панталони – Та за сродяването ми е думата... Във фурната ми хлябът не прегаря. Ела при мен, за да се научиш на майсторлък!
- То съвършенството не се учи. Това, що ръката ти направи, то е... Човешко е... Не се купува! А пък и вечността на бога се напуква. - каза Гавраил твърдо.
- Крив човек си. Като усмивката си крив, Гавраиле, ама не аз, дъщеря ми те иска... Думата ú да е! - каза язвително костюмираният и се обърна към вратата да си тръгва.
Гавраил се загледа в прегорялото сърце на масата. Неговото в гърдите му се сви от обида. Загорча му, все едно пепел от цигара се разсипа в кухините на стомаха му. Арам го потупа по рамото братски и каза:
- Дума ти давам, майсторе, че първо несъвършеното ще отиде... То нали пак е от тебе! От ръцете ти...
Гавраил потърка слепоочията си. Като бодлива тел го одра мисълта, че за хората се мери не по качествата им, а по теглото на джобовете им. И любовта, човешките стремежи отдавна са дадени под наем.
- Ще си почина, Араме! – каза тихо Гавраил и влезе в тясната стая зад фурната.
Втрисаше го, сякаш се разболяваше. Зави се през глава, за да не вижда изпитателния поглед на мъжа със сивите къдрици. Усещане за неравенство го задушаваше. Опита се да заспи, за да не усеща страх и болка. От баща си помнеше, че сънят е лекарство срещу реалността. И заспа.
На стълбите пред фурната бе седнал бедно облечен мъж. С навити до лактите ръкави, сплъстена от нечистотия брада и невчесана коса. В ръцете си стискаше дръжките на голяма кафеникава чанта, с олющена на места кожа. Арам изтрополи зад гърба му. Отвори уста, за да му рече лоша дума, с която човеците се отделят един от друг. Но замря. Брадатият му се усмихна с очи, които само изстрадалите имат. Някак непросещи, далечни и обърнати към сърцевината на битуването... Арам седна до непознатия и извади пакетче с цигари. Подаде го към мъжа.
- Нà, вземи! – каза Арам благодушно.
Мъжът се усмихна и с треперещи пръсти посегна за цигара. Един слънчев лъч мина през дланта му. В нея проблесна малка игла. Лъчът се наниза през ушето ú , сякаш конец...
-Помага ми да си я зашия... – каза брадатият, поглеждайки с благодарност към небето, докато издишваше дима от цигарата.
- Стара е... – поде Арам, докато гледаше чантата.
- Да, и вече несъвършена, но с моите си спомени... Гладен ли съм, си чупя от тях.
- В чантата ли ги носиш? – шеговито попита Арам.
- Не, тук вътре – посочи брадатият към гърдите си.
- Значи гладуваш? То от спомените делник не се замесва... Друго нещо е да имаш хляб в торбата.
- Меси се, ако спазиш съотношението на преживените мигове и настоящите сблъсъци... – каза мъжът и стана, понечи да тръгва.
Арам му даде знак да изчака и от масата донесе прегорялото хлебно сърце.
- Не може само със спомени! Нахрани се, па и ръцете на майстора да помниш...
Брадатият вехтошар подаде длани към хлебчето. В загрубелите му ръце изглеждаха толкова големи, а хлебчето, сякаш бе лястовиче, скрито под крилото си. Достраша го да свие длани, за да не изхвръкне от уплаха. Мъжът се усмихна и благодари.
- Живо, здраво... Па му кажи, че никой не го ровят с чеиза, с трупаното... Успееш ли да усмихнеш и най-грозното лице, си замесил бъдещето... То това остава от ръцете, от граденото... И прилича на сватбена снимка, с цялата жизнерадост на живота.
Арам гледаше след вехтошаря, докато се отдалечаваше. Старата кожена чанта накланяше тялото му на една страна, така че в далечината мъжът приличаше на плачеща върба, която маха за сбогом.
А Гавраил излезе пред фурната - отпочинал, сякаш новороден и загледа натам, където гледаше помощникът му.
- Сърцето ти, майсторе, нека е свободно, па другото не го мисли...
В деня на сватбата немирните съседски деца намериха пред църквата стара кожена чанта, с кърпени каиши и намотани с канап дръжки. Скараха се кое да я вземе и я задърпаха. Кожата се разцепи и от там се разлетяха черно-бели сватбени снимки, с прокъсани, вехти краища. Лицата по тях бяха бледи като спомени, само преплетените им ръце напомняха за някогашното им съществуване. Пред „затъмнената стая” на дървената кутия на дагеротипа стоеше хлебарят. По тънкия лист сребро се появиха огледални изображения на ръце – неговите, вплетени в тези на невестата. Стори му се, че зад триногия статив го гледаха познати очи, на вехтият, който фотографира човешки души. Сърцето му се усмихна, сякаш напукано хлебче. Заешката му устна заигра несъвършено, та вълнението ú пукна лещите в дървената кутия... Само ръцете белееха на фотографската плака... Паралаксно се изменяше изображението.
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Обичам да наблюдавам героите си...
-
Разказваш живописно и трогателно! Особено ме впечатляват умело употребените метафори и наслояването на символиката!
Освен това, въпреки че може би се касае за грешка,аз на твое място бих поекспериментирал с размяната на времената (минало свършено - минало несвършено). В една част от разказа рутинните, повтарящи се действия на героите са в минало несвършено, а действията от значение за историята в минало свършено и се получава интересен ефект - все едно от дълго време ги наблюдаваме и познаваме!
Очаквам с нетърпение следващите ти разкази! -
Усмихна ме сравнението ти!Благодаря, Станислава!
-
Сърце с талант си,Петя!
Не го давай под наем...
-
Добре си ми дошъл!
Всъщност, прадядо ми е бил хлебар, самоук майстор. Работил в селска фурна, та от Шумен са идвали да го канят да работи при тях.Той отказвал, може би за да се обезличи наученото...Та от там направих разказа по мой си начин! -
Очите на огъня се разтвориха широко като на любопитно дете. Заигра се. Погъделичкваше крехкото телце на пеленачетата. Те се издуваха от смях, та чак коричката на едното се пукна. Заприлича на усмивка, зад която се откриваха бели трошички вместо зъбки.
Ще идвам тук, додето откривам поезия в истинския й вид. Поздравления, Петинко! -
Радвам се, че откриваш смисъл за себе си,Таня!
-
хубав разказ, с послание!
-
Маги,Ангел,благодаря ви!
-
чудно хубаво...
твоите разкази, мила Петя...зареждат душата
със светлина, топлота и вълшебство...
много здраве и късмет ти пожелавам,
най-сърдечно...бъди щастлива.. -
Сърцето ти е свободно, майсторке!
Поздрави! -
Радваш ме всеки път!
ЧНГ и на теб! -
Имаш дарба да рисуваш с думи
и да докосваш душите!
ЧНГ, Петя!
Много здраве, Любов и вдъхновение!
-
<a target="_blank" href="http://smajliki.ru/smilie-961452423.html"><img src="http://s16.rimg.info/287ff5dc56f9d94ac6943e0fa068b828.gif" ></a>
-
Поздрав и чакаме нови "фотографии"!
-
Благодаря за милите думи, Илияна!
-
Хареса ми начинът, по който "танцува" сюжетната линия. Много, много добре се е получило! Поздравления!
-
Благодаря за прочита!
-
Хубав разказ! С поздравления, Петя!
-
Благодаря ви, момичета!
-
Честита нова година, Петя и всичко най хубаво!
-
Здрави и творчески вдъхновени да сте, приятели!
-
Вдъхновена година, докосната от Бог!
-
За много години, приятели!
Благодаря за хубавите пожелания, Роси!Успешна и здрава година! -
Здраве, обич и творческо вдъхновение ти желая през Новата 2012 Година, талантливо момиче!
-
Вълнуващи са историите ти!
-
Да, благодаря за поправките си и доколкото механичната грешка при пропуска да членувам "вратата" ми се струва, че това, което не види автора, трябва да коригира редактора.
-
azura_luna (Петя Цанева): Независимо от ясно изразеното ми мнение, което е само с най-добри намерения с цел да е максимално достоверно написаното, ще подчертая, че разказът ми беше интересен (а за мен това е най-добрата възможна оценка) и затова го коментирах. Важно е да има интересни творци. Чел съм много работи, без да коментирам, и ще продължа да чета (ако ми стане интересно, разбира се, но в това съм сигурен).
-
Допада ми прозата ти, Петя.
"- Крив човек си. Като усмивката си крив, Гавраиле, ама не аз, дъщеря ми те иска... Думата ú да е! - каза язвително костюмираният и се обърна към врата да си тръгва." В цитирания текст сигурно е допусната грешка и трябва да се чете: "...каза язвително костюмираният и се обърна към вратаТА да си тръгва."
Светли празници!
-
Пишеш завладяващо, знаеш...
Светли празници, Петя! -
Възможно е да съм допуснала грешки в опита си да бъда близо до героите си, да съм част от тях.
Нямам чак такива фотографски познания като вашите и благодаря за забележката, както и прочита.
Мисля си, че човешкият живот е смислен, когато е запълнен с градене, със съзиданието на ръцете..."Фотографирам" вътрешните стремления, движещи човешкото... -
Малко съм раздвоен. От една страна - интересно разказване.
От друга - някои грешки, които дразнят и могат много лесно да се избегнат - използването на минало несвършено време и веднага след това на минало свършено (а някъде - обратно) в някои изрази е излишно. Така разказът изглежда нехомогенен и малко разпилян. При това за повествованието не е нужна такава смяна на времената. От фотографска гледна точка има интересно описание, за съжаление - неточно. Не е възможно на чист сребърен лист да се появи фотографско изображение - латентният образ е възможен със сребърни съединения и след проявяване. Дагеротипията е фотографски процес, но само за единични фотографски образи, които са уникални и не е получила разпространение именно поради тази причина и изключително високата цена на образа. Но като символ напълно може да се приеме в заключението на разказа.
Може би малко съм досаден, но щом видя нещо интересно за мен, понякога коментирам. Поздрави. -
Благодаря, момичета!Светло да ви е и на вас!
ПС:Паралакс е видимо изместване на изображение, наблюдавано от две точки -
"Успееш ли да усмихнеш и най-грозното лице, си замесил бъдещето..."
Чудесен разказ!Прочетох с удоволствие!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
