Хората непрекъснато ме питат каква искам да стана, когато порасна голяма. Мислите за бъдещето твърде често ме плашат и да взимам решения не е най-любимото ми нещо на света. Искам да стана рекламен агент, мениджър, архитект, съдия, лекар, космонавт, художник, зидаромазач, дегустатор. Искам да мога да бъда себе си. Искам мъничък, уютен апартамент с хубава гледка, защото обожавам да снимам залези. Искам много книги за четене, малко тишина и хубава музика. Искам и билет за влака и самолетен билет, и каквито други билети има. Искам да пътувам, да се срещам с хора, да се срещам с градове, да вървя по непознати улици и да чувам непозната реч. Искам ухание на новост, мъничко опасност и адреналин. Искам да  бъда каквото си пожелая. Да бъда нов човек във всеки град, през който мина. Странно, нали? Как искам да бъда себе си, но и някой друг. За мен не е странно. Всеки човек взима по нещо от хората, с които се среща. Понякога добро, понякога лошо. Понякога се опитва да им подражава, а понякога не иска изобщо да прилича на тях. Аз самата съм съвкупност от милиони погледи, ухания, усмивки, викове. Изтъкана съм от болка и предразсъдъци, от любов и страст. Взела съм по малко от всеки човек, с който някога съм се срещнала. И всички тези хора с техните мисли, страхове и мечти са изградили части от мен. Стигнали са до сърцето ми и са създали добрите и лошите ми страни. Не ги упреквам. Благодарна съм им. Всеки човек в живота ми ми е помогнал да бъда повече себе си, да вярвам в това, което съм и да се обичам. Като онова момиче, което срещнах вчера на улицата. Имаше красива, синя рокля, къдрава коса и истинска усмивка, от онези, които достигат очите ти. Исках да приличам повече на нея. Стори ми се толкова различна на фона на сивите сгради и хората. Затова и аз облякох синя рокля, накъдрих косата си и намерих причина да бъда щастлива в погледа на някой близък, скъп човек или в нещо малко, направило денят ми по-прекрасен. Разбрах, че синьото подхожда на бялата ми кожа, но къдриците не ми отиват. Разбрах и че да се усмихвам без очите ми да бъдат тъжни е още по-хубаво. Сега съм повече като момичето от улицата, но и повече себе си. С една крачка по-близо до това да се превърна в човека, в който искам. 
Понякога обаче, нещата не се подреждат така. Заспивам с мисли, че съм някой друг, а не себе си. Плаши ме фактът, че твърде лесно се променям и прекалено се вглеждам в останалите, сякаш искам да видя душата им. Дали лошите ми навици са си мои, или съм ги взела от някого? Дали тази мисъл и тази мечта ми принадлежат или и те са крадени? Тези въпроси ме разяждат отвътре, докато някой все крещи в главата ми "Бъди себе си!", "Бъди себе си!". А аз съм себе си, нали? Всички сме себе си. Всички биваме съдени от другите за това, че сме себе си. Това "себе си" никога не е достатъчно. Хората просто искат да променят и мен и теб и всички останали, опитващи се да разберат кои са. Усмихват ни се мило и ни насърчават да бъдем всичко, което искаме. След това ни осъждат за избора ни. Защото да бъдеш себе си означава да бъдеш като тях. Да им подражаваш, да нямаш мнение, да си сянка. 
Аз не искам да съм сянка. Искам да мога да крещя, когато ми се крещи и да се смея, и да плача, и да мисля, и да мечтая. Ще продължа да объщам внимание на мъничките неща у хората, които им придават едно очарователно пламъче. Ще се опитвам да намеря това пламъче и у себе си. То едва ли ще е същото, но аз и не искам да е такова. Искам просто да го открия и то да е мое. 
Може би никога няма да имам смелост да облека неоново жълта пола като момичето срещу мен, но мога да я нося вътре в себе си. Да ми дава увереност и смелост да се изправя пред сивотата и консервативността на хората. И когато някой ми се усмихне и ми каже "Бъди себе си", ще бъда точно това. И по пътя на себеоткриването ще нося неоново жълта пола.