Г   Н   И   Л   О

Очуканият стар сив пикап „Шевролет Блейзър" лъкатушеше наляво-надясно и подскачаше нагоре-надолу из силно пресечената местност. Вече дори пътека не се забелязваше. Движенията на колата напомняха за тези на пожълтяло брезово листо, подхванато от студения и бръснещ ноемврийски вятър.

Спас Елефтеров, един от пътниците във возилото, се замисли за предимствата и недостатъците от това, че бяха тръгнали на лов точно с „Шевролет"-а  на приятеля им Манол: „Боже, със сигурност няма да имам проблеми с бъбреците в близките година-две. Дано само не ми изпопадат пломбите, че онова тарикатче стоматологът ми ще ми съдере кожата".

Спас бе на 46 години, професор, преподаващ актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов". В същия ВУЗ, който той бе завършил преди цяла вечност, според собствените му сметки. При един от поредните подскоци на колата вътрешностите му се обърнаха:

„Не трябваше да пия толкова крушовица вчера. Киселините ми биха разяли дори титаний". - подсмихна се той.

Топчо, както го наричаха приятелите му от детинство, заради формата на главата му, бе голям фен на рок музиката, поклонник на чашката и почитател на женската красота, най-вече в студентската й форма. Бе заклет ерген, което едва ли щеше да се промени някога. Надали на света имаше жена, която да е в състояние да издържи мъж, който е способен да се прибере в 3 ч сутринта пиян до безобразие и подкрепян от две 21 год. момичета.

От махмурлийския му унес го извади внезапното спиране, което доведе дотам, че той заби нос в седалката пред себе си.

- Дотук бяхме, време е да нарамваме дисагите. - избоботи с басовия си глас Манол Евтимов, шофьорът, докато изгасяше мотора на колата.

Бяха спрели на последния що-годе равен участък преди да навлязат в гората. Манол пръв отвори вратата си, дърпайки дръжката със средния пръст на лявата си ръка. Палецът и по-голямата част от показалеца на същата липсваха. Белег, твърде често срещан сред дърводелците. Един занаят, който бе наследил от баща си Петър. Но не по собствено желание, а по принуда. Манол бе приет в СУ, специалност „Педагогика" - нещото, което винаги бе искал да изучава. Най-вече заради сестра му Неда, която заекваше страшно много. Другите деца я побъркваха от подигравки, поради което тя, едно от най-красивите момичета в градчето, бе станала адски некомуникативна  и затворена в себе си. Социалната изолация, която си бе наложила, пък бе довела до страшна раздразнителност и я караше да избухва и по най-дребен повод. Неда имаше и астма, която се проявяваше всеки път, в който тя изпитваше силно притеснение. Това беше и основната причина, накарала Манол толкова силно да желае да учи Педагогика.

В един златен октомврийски ден родителите им, Петър и Яна, излезли да се разходят с лодката им в близкия язовир Батак. Бурята връхлетяла толкова неочаквано и била така яростна, щото бащата не могъл да върне лодката на брега навреме. На другата сутрин водолазен екип извадил посинелите им трупове от водата. Така на Манол, който тъкмо започвал втората си година в университета, му се наложило да се върне в родния град, за да се грижи за по-малката си сестричка.

- Леле, какъв дъжд ни чака само! - предположи Павел Губерчийски, гледайки сивите  облаци, покрили небето над тях.

- Откога пък се извъди такъв синоптик? - вметна  язвително Манол, премятайки кафявата си платнена раница на гръб.

- Е, не забравяй, че все пак съм отраснал тук. Познавам планината. - опита се да се защити Павел.

- Познаваш я, дръжки! Ако те пусна сам в гората, вълците и мечките ще ти оглозгат кокалите. - подигравателно го затапи Евтимов.

- Хм, нали знаеш, че човекът е най-големият хищник. Аз се оправям много добре в градската джунгла, където отношенията са далеч по-сложни, тъй че не ме подценявай! - наперено подпря пушката си на рамо Павел.

Той бе най-младият в компанията, на 44год. Родителите му бяха едно от най-заможните семейства в цял Батак. Притежаваха собствен хотел, автосервиз и най-посещаваното заведение, разположено на брега на язовира. Те не бяха никак съгласни единственият им син да се мотае с момчета като Манол, Спас и Рангел. Просто считаха, че като деца на по-бедни родители  приятелите на Павел ще го използват заради семейното положение и богатство. А истината бе, че той дружеше с тях, защото искаше да се опълчи на прекалено властните си родители. След гимназията, която завърши с посредствен успех, Павел бе изпратен да учи възможно най-далеч - в Дъблин. Там той завърши финанси с доста добра диплома, което в допълнение със солидния финансов гръб на семейното тяло му позволи да създаде собствена счетоводна кантора. Към момента „Губерчийски финанс" бе една от водещите фирми в бранша си. Павел бе преуспял, добре поддържан и разглезен мъж. Това се отразяваше най-вече на личния му живот. Имаше зад гърба си два провалени брака и три деца, които не живееха при него. Това обаче по никакъв начин не намаляваше апетита му по тънката част. Той не преставаше да печели все нови и нови завоевания на нежния фронт. Правеше го обаче, за да задоволи огромното си самолюбие, а не защото имаше нужда от топлота и сериозни взаимоотношения. Шокираща беше цикличността, с която се характеризираха връзките му. А финалът бе винаги един и същ: поредната изгора биваше натирена, но не с грубост и винаги с някой скъп подарък за раздяла. Павел винаги получаваше онова, което желае, а жените бяха просто още един скъп аксесоар до него. Аксесоар, необходим и осигурен благодарение на заслепяващото му лустро.

- Добре, че наточих повечко от татювата ракийца, че к`ъвто е бахър! - потрепери Рангел Койнарев, отпивайки юнашки гълток от павурчето с гроздова. - Някой иска ли да се сгрее? - запита невинно той, подавайки скпоценната течност напред, неясно на кого.

Пръв към нея посегна Спас, който отпи и доволно присви устни:

- МММ, чудна ракия е направил баща ти. Да го поздравиш специално от мен . - потупа преподавателят одобрително по гърба Рашо.

Поглеждайки с лека погнуса, Павел предаде ракията на Манол.

- Дааа, арна си е шльокавицата, арна. - изкоментира дърводелецът, примлясквайки шумно. - Трябва да има към 55 градуса пущинята, а, как  мислите?

- 57 даже. - кимна гордо с глава Рангел и сведе поглед в краката си, сякаш засрамен от тази небивала проява на самоизтъкване.

Освен Манол, който бе останал да живее в Батак, Койнарев бе другият член на някогашната „Великолепна четворка", прибиращ се често в родния си град. Рангел бе завършил Археология в СУ, но така и не се бе занимавал с професионално изучаване на историческото наследство на родината. Тъй като родителите му бяха бедни хорица,  той бе свикнал от 16 годишен да си изкарава сам парите. Дори когато бе студент в София, той не спираше да работи каквото му попадне, за да се издържа. Сега се препитаваше като началник на склад за хранителни стоки. Никога не се бе женил. Нещо повече - никой измежду останалите трима не бе виждал някога Рангел с жена, като се изключат мимолетните им похождения в тийнейджърските години. И той самият се бе вече примирил, че ще си остане стар ерген и никога няма да се ожени. Торбичките под очите му, спуканите капиляри на носа му, гладката и изпъната кожа - всичко това говореше, че Рангел се е алкохолизирал. Косата му бе побеляла и мръсна. Мустаците и върховете на пръстите му - пожълтяли от прекалено много пушене. Всичко във вида му говореше за тотална разпуснатост и пълен непукизъм относно случващото се около и с него.

- Е, момчета, май сме готови да постреляме! - бодро тръгна към гората Павел.

- Да, след като чакахме принцесата да се приготвя цяла сутрин. - промърмори Манол, така че да го чуе само стоящият близо до него Спас, който се захили и добави:

- Сигурно си е правил сутрешна маска за лице. Никога не съм я разбирал тази пуста метросексуалност, особено когато я е прихванал дърт пръч като него.

- Напарфюмирал се е за дивите прасета и кози. - пренебрежително махна с ръка Манол.

- Ей, вие, двамата, какво си шушукате там отзад? - извърна глава Павел.

- Обсъждаме колко си наконтен. Все едно се тръгнал на тържествата по случай годишнина от Априлското въстание, а не да гърмиш в гората! - с насмешка го жегна Манол.

- Прости ми, че не нося проста, смърдяща шуба и гумени ботуши, когато мога да си позволя най-добрата екипировка! - опита се да контраатакува тузарят.

- Спокойно, тя, свинята, сама ще дойде и ще те помоли да я гръмнеш. Ще си е измила бивните с „Колгейт",  ще си е гелосала четината с „Л`Ореал"  и ще има перо в задника. - подмина го внушителният като канара батакчанин.

- К`во ще кажете за онези мърди - националите? - опита се да тушира напрежението Спас.

- Тея хрантутници трябва да ги наредят пред централния вход на Националния стадион „Васил Левски" и цяла България да се изреди  да им тегли по един шут в задниците. - насмешливо подхвърли Рангел.

- То, на всички циментови глави, дето седят там в София и се правят, че управляват нещо си - трябва да им се тегли по един, ама куршум! - процеди Манол, гледайки Павел.

- На това стадо, наречено български народ, каквито и правила и рамки да му наложиш, то пак ще си смята, че законът е врата у поле и трябва да си луд, за да минеш през нея. - предизвикателно отвърна финансистът.

- Маноле, я кажи, какво ново става по село? - с престорена ведрост се опита да разведри отново обстановката Елефтеров.

- Чух, че нещо станало с Цури Ментата? - въпросително вдигна очи Рашо.

- Стана това, че ментата вече ще стои на 2 м над него, това стана. - изстреля като откос дърводелецът. - Напил се наш Цури в кръчмата и започнал да закача Мима - щерката на Мечев, дето ходи с оня тупан Кольо Гущеров. Кольо два-три пъти му направил забележка да спре да притеснява момичето му, но Цури така и не го послушал. Накрая Малкия Гущер хванал Цури за ревера, изкарал го пред кръчмата и като му набил една глава, така го проснал, че Цури си ударил главата право у бордюра и си останал на място.

- И сега какво, ще го съдят ли Кольо? - замислено попита Рангел.

- Ба, ще го съдят, къде ти?! - махна с ръка Манол. - Цури си беше изпял песента. Ще му дадат 2-3 годинки условно и готово. Кой ти жали в днешно време за селския пияница, който си няма никого на тоя свят, освен чашката.

- Ех, че хубаво мирише гората! - вдъхна с пълни гърди преподавателят по актьорско майсторство. - Не е като в гадната, мръсна и мязаща на клоака София.

- Смърди на кенеф, щото всеки втори селяндур, вместо да се бори за хляба си там, където е израсъл, решава да отиде в София. Там ще гърби като вол за 800-1000лв на месец. Ще живее като скот с още двама-трима скотове. Ще нагъва наденица със сух хляб  и ще се налива с долнопробна водка. Веднъж в месеца ще се прибере в дома си, за да остави на семейството си 200-300 лв, които е спестил. А веднага щом си замине, свидното му отроче ще изпие половината от парите с беззъбите си 21-22годишни приятелчета за чашка. След което ще се прибере, за да пребие майка си и да заспи до печката, привлечено от топлината й, както червеите  биват привлечени от гниещото и разкапващо се тяло на умрелия по-висш индивид. - говореше сякаш на себе си Павел.

- Вече нищо не е същото, момчета. Всичко се скапва бавно и неминуемо . -  като на забавен каданс кимаше с глава Койнарев.

- Я го дайте по-бодро! - сякаш с престорен укор повиши тон Спас. - Не беше толкова отдавна времето, когато ние четиримата се забавлявахме, сякаш времето е спряло и околните нямаха никакво значение. Не ми казвайте, че сте забравили онзи случай, когато бяхме влезли в черешовата градина на Попчевите. Толкова се бяхме натъпкали, че когато дъртият Попчев дотърча отнякъде, едвам успяхме да слезем от дървото. Тътрихме да бягаме със скоростта на бременни хлебарки, а аз пусто нали си бях най-закръглен - не можах да му избягам. Добре ме беше нашарил с оная дряновица старият пергиш.

Всички се смееха с пълно гърло.

- Чакайте, чакайте! - вдигна осакатената си лява ръка Манол, а дясната притискаше до пазвата си, сякаш я бе напълнил с череши. - а сещате ли се за оня път, когато Павел подгони една от кокшките на баба Анка? Уж на шега, а накрая, като й отпра един шут и оная ми ти кокошка взе да се върти през глава. Рангел я довърши с една гьостерица и после я опекохме с картофите, дето ги бяхме свили от нивата на Момчилчо Бамбашката. Ама как само се премяташе  кокошлето и Рашо, един такъв съсредоточен, я гони 10 мин да я довърши с цепеницата.

- Превити на две, мъжете се заливаха от най-чист и искрен детски смях.

- Ами когато решихме да се изкъпем в гьола? Отде да знаем, че е толкова тинясал и пълен с пиявици?! - надделя над гълчавата Топчо. - така се бяхме обринали, така се бяхме подули - приличахме на крава, кога е преяла с люцерна. Само дето не пърдяхме така.  - опита се с ръка да обрисува той физиологичните нужди на бедното преживно добиче.

Тук вече всички започнаха да бършат сълзите, които се стичаха по лицата им.

- Веднъж сестра ти  трябваше да ни покрие - обърна се още през кикот Павел към Манол. - спомняш ли си? Бяхме се качили до хижата на Цепина с Пепа Мустака, Надя Сърмата, Дора и Гина Мисиркова. На Неда бяхме казали, ако я питат, да каже, че сме във Велинград да гледаме „Чепинец" - „Хебър". Сещате ли се? Леле, не мога да повярвам, че сме се разкарвали с тея вълкодави! - не спираше да се киска финансистът.

Извъднъж лицето на Манол доби свирепо изражение и кръвта сякаш се изпразни от него. Той процеди през зъби:

- Спомням си, помня, че ти искаше да се натискаш с Гина и ние бяхме принудени да се влачим с теб, защото тя намаше да се навие да дойде без приятелките си. Помня също така, че майка ти беше сгащила Неда и така я беше изтормозила да й каже къде сме, че горката ми сестра беше получила толкова тежък астматичен  пристъп, та се беше наложило да я закарат в болница.

- Не обвинявай мен, че сестра ти не беше в състояние да поддържа една нищо и никаква лъжа! - изпитателно му отвърна Губерчийски.

- Хайде, момчета, недейте така! Нека не си проваляме хубавия уикенд и лова с минали работи! - измънка Рангел.

- Минали работи ли? - ядосано се обърна към него Манол. - Имаш ли представа живота на колко момичета като сестра ми е почернил тоя никаквец? Колко млади и неопитни момичета е примамил с многото си пари и изисканите си обноски? Момичета, които после е захвърлил така, както рибар изхвърля празна мидена черупка. Момичета, които никога вече няма да бъдат същите и няма да се радват на младостта си. Които никога вече няма да могат да обичат истински и да повярват безрезервно в човека до себе си.

Знаеш ли надеждите на колко, вече препатили, жени е излъгал? Жени, които са имали глупостта да повярват, че в негово лице най-сетне са открили пристана, където ще намерят покоя и утехата, така необходими им, след като бурите на живота са ги лашкали в една или друга посока, а солта му е разяла душите им.

 И все пак най-много пъти е бил в обятията  на блудници и измамници като самия него. На души - толкова разкапани и съдби - толкова зловещи, че самият Луцифер би ги посрещнал с отворени обятия. Хора, привидно успели, постигнали целите, които това мерзко общество е издигнало в култ. Нищо, че за да стигне до върха на сълбицата му се е наложило да закусва мърша и да вечеря с човешки сърца. Индивиди, считащи, че парите, властта, арогантността вървят ръка за ръка с любовта, доверието и съпричастността. Хуманоди, смятащи, че успехът ще ги отведе в Рая, само защото приживе, тук на земята, са могли да си набавят всичко, което изкривената призма на глупците е превърнало в ценност.

- Маноле, престани вече! - опита се да го хване за лакътя Рангел, но пръскащият огън и жупел Манол продължи:

- Ти си лош, Павеле, ти си от най-лошите! Отвътре ти дори нямаш черна дупка, ти просто си изгнил!

Втрещеността и ненавистта се четяха в очите на Павел. Той отвърна:

- Не съм виновен аз, че лудата ти сестра се самоуби!

Манол, който се беше навел, за да вдигне изпусната си раница, се изправи, а лицето му се беше наляло с кръв. Той просъска:

- Виновен си, мерзавецо, по-виновен си и от Юда! Прочетох и скрих писмото й. Писмото, което е написала за теб, но никога не е изпратила. В което казва колко много те е обичала и как не можела да живее без теб. А ти, гнидо мръсна, си й направил дете! Да, точно така, не ме гледай с този празен и невярващ поглед - тя е била бременна!

Затова се е  самоубила, защото не си искал да признаеш детето, нали, отрепко?

- Майната ти, селтак прост! - изкреща Павел. - Не можеш да ме упрекваш за всички злини и гадости на този шибан свят! Никога не съм докосвал сестра ти и с пръст дори. Мислиш ли, че бих опрял до някаква заекваща и комплексирана ненормалница?

Да го начукам на теб, на сестра ти и на цялото ти мъртво семейство! Не можеш да ми говориш така!

Внезапно прозвуча изстрел, който в смълчаната гора проехтя като топовен салют. Тук-таме от дърветата излетяха подплашени птици. Всички стояха като истукани, а в следващия миг Павел се свлече на земята. Тишината се разстла навред, сякаш всичко бе само видение. Пушката се изхлузи от ръката на Манол и тупна върху ръждивия килим, все едно бе паднала презряла круша.

Спас се втурна към Павел и вдигна главата му върху коленете си. Погледна изцъклените му, потъващи в небитието очи и стисна изстиващата му ръка. Раненият изхърка дълбоко и се отпусна на дясната си страна.

На два метра вдясно от тях Рангел бе паднал на колене и бе вперил невярващ поглед в трупа на мъртвия си приятел. Изведнъж той заговори с глас, който като че ли не идваше от дробовете му, а някъде изпод окапалата  дървесна маса, разстлала се навсякъде около тях:

- Била е бременна?! О,Боже, била е бременна?! Защо не ми е казала? Ако ми беше признала, никога нямаше да си тръгна така! Защо не ми е изпратила проклетото писмо?! Само ако знаех...

Другите двама извърнаха глави към него. Миризмата на барут започваше да се разнася, а дъхът на гнили листи отново изпълваше въздуха в гората, смълчана под прихлупеното сиво небе.