Тя седеше на последния чин. Сама. Пълничка, с розови бузи, две дълги плитки и кръгли очила. Ходеше винаги с широки, протрити дънки и пусната отгоре тениска. Беше тиха и скромна, рядко говореше, никога не играеше с нас. Не беше отличничка, по-скоро посредствена. Не се отличаваше с нищо. Няма да е грешно, ако кажа, че беше незабележима. Дори учителите рядко осъзнаваха присъствието й.
Минаваха месеци, години, сменяхме класните стаи, а тя оставаше неизменно сама на последния чин. Никога не оставаше след часовете да поиграе с нас на двора, не идваше на сбирките, не посещаваше заведения, не присъстваше на партита. Всъщност никой не знаеше с какво се занимава, какво прави, каква музика харесва, какви книги чете. Но и никой не я попита. Малко от нас знаеха дори името й. Тя беше просто Бамзе.
Минаха годините и ето балът наближи. Започна трескава подготовка. Обсъждаха се рокли, прически, коли, костюми, бижута, ресторанти, менюта… Възникваха спорове за какво ли не, които често прерастваха в люти ...