Баба

Баба беше единствена...Не съм виждала такова лице-изпечено като охранена пръст, прорязано от дълбоки бръчки, смеещо се, дълбоко одухотворено....Баба имаше собствен стил и не смяташе да се съобразява с никого...Баба обичаше погребенията...И сватбите..И новобранските...И пристанушите...Ама най-много от всичко баба обичаше погребенията...Защото там е истински интересно-мъртвецът си е мъртвец-няма кой знае какво за гледане, ако изключим един доста интересен на външен вид труп, който от немай къде трябваше да посетим и отредим, както си трябва...Но за това-после. През лятото баба се оказваше гледачка на четири деца-братовчеди на почти еднаква възраст от 10 до 15 години-добри и не толкова, работливи и малко повече, деца-съвсем както си му е редът, спор няма...! Нашите ни оставяха на село от средата на юни, братовчедите ги караха от София от началото на юли...И се почваше веселбата...Колелета, игри на жмичка в сумрачните вечери-защото тогава никой не може да те намери, дори да залегнеш в крайпътния треволяк на пътя, на метри от муцуната на жумящия, седене и бистрене на тийнейджърските новини на пътя по здрач, а касетофоните въртят Скорпиънс и сръбските радиа, които пускаха рок още тогава....Прибирането у дома винаги беше шумно и придружено с мрънкане кой с кого ще спи и до колко часа, а и кога ще става за закуска-важен въпрос за баба. Сега като върна лентата, не мога да си представя как е гледала четири големи деца цяло лято и гък не е казала...Имахме си и задължения, естествено, няма спор...Най-колоритното беше купуването на цяла каса лимонада от сладкарницата на Гълъбина в центъра на селото. Процедурата се повтаряше веднъж седмично, като в ръчно направена метална количка на две колелца помещавахме въпросната каса, независимо какво безалкохолно съдържаше, дамаджана пет кила с боза, двулитрова кутия халва и цяла торба понички, кифли, витошки и други благинки, които си харесвахме междувременно в сладкарницата. Но да се върнем на погребенията...Баба държеше да посещава всички такива мероприятия, но за зла участ те винаги съвпадаха като часови пояс със следобедната дрямка/задължителна!/ на дядо...На нея нищо друго не й оставаше освен да ни заведе с нея, а ние пък се облизвахме в прекрасно предчувствие на бонбоните”Лакта” и вкусните лепени с мармалад сладки, които раздаваха за Бог да прости. И през ум не ни минаваше да се страхуваме и притесняваме, а и то си е един вид селско събитие, когато умре някой млад   ненавременно и трябва да се изпрати....Та така, любимото ни погребение, дето и до ден днешен си спомняме и си говорим като седнем на маса, беше на пияницата Стойне, който беше умрял падайки на моста и внезапно...Кой знае кой Дявол беше приел душата му, ама, Бога ми, трупът му беше страшен, заради наситено синьото лице и кръвенистата течност от носа му, която се бяха опитали да прикрият с огромен памук...Ей това и четиримата помним и до днес и нито един от нас-с ужас и притеснение...Всички помним горещият юлски ден, натрапчивия аромат на цветя, кръстът, който е носил някой от многобройните внуци на Стойне и жегата и маранята в гробището, докато чакахме да спуснат ковчега на вечното му място...После ни почерпиха с бонбони и сладки с пудра захар и ние се оттеглихме в прахоляка до гробището да чакаме баба, която чинно си гребеше жито и чупеше от питката...Пък и бяхме изрично предупредени:”Не казвайте на деда си, щото....” Ама това многоточие след ЩОТО-то не заблуждаваше никого...Като епилог-дядо всъщност разбра и не защото ние му казахме. Баба не спря да ни води по погребения, даже ни раздаваше букети предварително. Сватбите бяха нещо друго, затова не коментираме, щото е скучно...Останалите тържества или НЕ тържества не се броят, затова все едно не сме били там... Ей това е черната романтика на северозападното детство..И баба си отиде на 82, дядо-10 години по-късно...До днес помним приказките на баба за караконджули, които вечер дори не успяваше да ни доразкаже, толкова уморена беше , рецептите й, важните й домашни правила, но никога няма да е същото, защото домът не е същият и хората в него...И мислите им...А и любовта...